Хиндуизмът и жената

Индийската кастова система (jati)

Индийците получават кастов статус по рождение – чрез раждане в семейство от една или друга кастова група – и обикновено се женят/омъжват за човек от същата кастова група. В по-ранни времена принадлежността към определена каста е означавала и определени икономически занимания, но с урбанизацията и индустриализацията много хора се заемат с професии, несъответстващи на традицията на тяхната каста. Поради връзката между чистотата, осквернението и кастата, кастата на един човек оказва влияние и върху социалните му връзки, най-вече върху възможността и – съответно – невъзможността да се храни или живее с един или друг човек, на едно или друго място. Нечистите често са били принуждавани да живеят вън от селищата, далеч от членовете на висшите касти.

Конституцията на Индия обявява вменяването на някого в нечист вън от закона, през 50-те год. на XX век тя бива включена в подлежащите на наказание оскърбления, но промяната върви бавно, а положението на индийските нечисти продължава да бъде социална болест, на която трябва да се намери бързо и ефективно лечение. Рам Мохан Рой (1772-1833) е социален реформатор и оскърбява ортодоксалните хундуисти като пише против идолопоклонничеството, сати, бракове между деца, кастовото делене и защитава каузата за образование на жените. През 1828 г. той, заедно със споделящи възгледите му приятели, създава Брахмо Самадж. Реформисткия импулс на Брахмо Самадж е продължен най-вече благодарение на Кешуб Чандра Сен (1838-1884), чиято защита на правата на жените стига още по-далеч – според него на вдовиците трябва да се позволи да сключват повторен брак. Други хигури от XIX в. издфигат сходни призиви. Даянанда Сарасвати (1824-1883), основал Аря Самадж през 1875 г, подчертава значението на ведическото религиозно партньорство между мъжете и жените и важността на женското образование. Той и други като него се обръщат назад към големите спорове в упанишадите – спорове, в които са участвали и жени. Фокусирането върху „женския подем“ всъщност е един от аспектите на тенденцията сред ориенталистите и хиндуистите реформатори да се цивилизова арийското минало.

Сати – „изгарянето на вдовиците“

Сати-“изгарянето на вдовиците“ - всъщност означава „добра жена“ – предана съпруга, която избира победата над смъртта, като става богиня или сати-мата. Въпреки че тази пректика не е широкоразпространена, през XVIII в. тя нерядко се е срещала в области на Северна Индия и е била считана за превилния избор на жената от висшата класа, когато съпругът й умре преди нея. Рам Мохан Рой води енергична кампания за забрана на сати, а през 1829 г. тя е забранена със закон от британците. Но самоунищожението от страна на жените продължава.

Една религиозна женска организация – Рамакришна Сарада Матх и Мисия (РСММ) – е учредена през 1954 г.. Днес тя действа и в Южна Африка, Австралия, а в Индия има около 20 клона – места, където жените могат да учат и да живеят. РСММ предлага инициация на жените според обети, санкционирани от ортодоксалната Шанкара-ачаря традиция. Тя е едно от малкото религиозни движения, които дават възможност на жените да се откажат от света и да станат санясини (sannyasinis).

Много неща са забранени на жените. На тях и на нискородените шурди им е забранено да четат ведите (четерите основни сборника, известни като Ригведа, Самаведа, Яджурведа и Атхарвоведа). Те не могат да бъдат инициирани в статута на два пъти родените (както и не могат да носят свещения шнур).

Ману категорично отхвърля чхандалите – те са „хранещи се с кучета“, нямат право на собственост, имат правои да живеят само вън от селищата и да извършват само най-унизителни видове труд. Ако чхандала докосне човек от по-висша класа, това е осквернение и изисква ритуално пречистване. Осквернителна е и менструацията. Ако жена в цикъл докосне брахман (най-чист), той веднага трябва да се изкъпе.

Жените от висшите касти трябва да бъдат под протекцията съответно на бащите им, на съпрузите им или на синовете им. Те не трябва да бъдат независими, но мъжът трябва да почита жена си. Едва през XX в. мнозинството жени и нечисти получават възможност да дадат глас на своите виждания и насока на споровете върху родовия пол и класата.

Това, че жената не е родила син, а дъщеря, се счита за наказание за лошо поведение в минал живот.

Госпожа Рамабай (1858-1922) се бори за образование на децата вдовици, за допускане на жените до медицински колежи, за обучаване на жени за учителки. През 1889 г. тя създава училище за млади вдовици с общежитие. През 1947г. Индия става независима, а от 1950 г. Конституцията гарантира на жените равенство, но надеждите им да се направи по-голяма възрастта, на която момичетата се омъжват, да се даде на жените правото на развод и да се променят законите за наследство и застрата не се материализират в ново законодателство. След няколко неуспешни опита през 1917 г. е създадена Общоиндийската асоциация на жените, но едва 70-те и 80-те год на XX в. бележат настъпването на епохата на женското движение. С един закон от 1961 г. искането на зестра е забранено, но това явление продобива все по-широко разпространение. Още по-голям проблем е свързаната с него злоупотреба със съпругата – млади съпруги биват убивани, за да може съпругът да се ожени повторно и да получи нова зестра. От края на 70-те год. много жени и мъже в Индия и извън нея активно се борят против зестрата. През 1983 г. законът за зестрата е изменен и много мъже са вкарани в затвора.

В средата на 70-те год на XX в. и от 1980 г до убийството й през 1984г. мин.-председател на Индия е жена – Индира Ганди, а през 1997г. президент е един далит (нечист) – К. Р. Нараянан. Това е доказателство, че различията са преодолени, че жените вече са горди пълноправни членки на индийското общество.



Из „Хиндуизмът“ от Ким Нот
info: http://weasell.wordpress.com/