Въпросът за зараждането и точния произход на Ориенталския танц и до днес остава забулен в тайната на догадките. Причината е че до 1800 г. не съществуват никакви писмени сведения за него, макар че можем да видим в течени на историята танци, които напомнят или се приближават до него.
В миналото жените са били на голяма почит. Многобройни открития на статуи и стенни декорации, най-вече на женски фигури са намерени в различни святи места. Те свидетелстват за култа към Богинята-Майка е практикуван в целия Близък Изток в периода на неолита. На някои места той се е запазил до 2000 г. пр. н. е.
Вавилонската богиня Ищар е била прототип на Върховната богиня, символ на плодородието, любовта и на чувствеността.
Жриците са й оказвали чест, изпълнявайки свещени танци и магически ритуали. Идеата била чрез движенията на тялото си да постигнат мистично състояние и да влязат в дълбока връзка с ритъма на природата, а по този начин и в контакт с Богинята.
В Ориенталския танц много от движенията също имитират различни животни (змия, камила и др.), вълните на морето или формата на луната.
Други движения напомнят за раждането и за сексуалния акт. В танца за плодовитост (извършван в миналото от млади жени, танцуващи за Богинята-Майка, за да посрещнат болките и тайните на майчинството) можем да видим движенията на бедрата, таза и хълбоците, които характеризират Ориенталския танц или shimmy - особената вибрация на таза. Коремната област и почитта към нея, като към „извор на живота”, присъства като символ на поклонение и в други култури в неолитна Европа, Африка, Индия, Близкия и Средния Изток, и други кътчета на планетата.
По-късно, с утвърждаването на патриархалните култури и наложилото се вярване, че умрелите трябва да имат голямо и приятно пространство в гроба си, както и че техните роднини трябва да организират весели празници в тяхна памет, танците стават официални, често организирани от царя и от неговите представители, обикновено в чест на някои Богини.
Дори и практикуван на народно ниво, от обикновенните хора, Ориенталския танц e имал рафинирани и изтънчени варианти през Отоманския период (до IX век) и през X и XI век. След това обаче започва неговото бавно западане, което в следствие и на западните влияния, води до обеднели и изкривени танцови форми. Вероятно за това допринася и дезинтеграцията на провинциалните общности.
Робините на харема (giariya)
През Средновековието, извънредно красивите жени са били закупувани на пазара или отвличани като плячка по време на война. Робините били докарвани в палатите на могъщите богаташи, халифи, султани и богати търговци от различни страни, като Индия, Турция, Етиопия, Армения и т.н. Някои са вършели домакинска работа, а други се посвещавали на пеенето и танца.
Собственикът на харема ги поверявал нa експертни инструктори, които ги обучавали да пеят, да танцуват, да рецитират поезия, да свирят на музикални инструменти и дори да познават медицината, астрономията и други науки.
Робините-танцьорки са имали повече свобода. Те забавлявали гостите на двореца, танцувайки и пеейки. Понякога се изявявали по цели нощи на големите празници, организирани в палатите, наред с музиканти и поети.
Разказва се, че по време на танц, те често взимали сабите на пазителите и ги поставяли на главите си, танцувайки под звуците на “sagat”. В други случаи те танцували с ваза на главата (така са изобразени и в много картини на ориенталски художници).
По време на тези празненства, на останалите жени от двореца не е било позволено да присъстват. Те можели само да надничат скришом през малките отвори на дървените гравирани панели.
Когато робините приключвали със спектакъла за мъжете (често важни гости), отивали в зоната за жените на Харема (често разположена на горните етажи) и там продължавали да танцуват заедно, далеч от чуждите погледи.
Авторитетът на робините нараствал малко по малко, благодарение на техните интелектуални и професионални умения. Много от тях cа успявали да завладеят ума и чувствата на господарите си. За да прогресират в обществото, робините станали конкурентни и в изкуството и в науките.
Те изиграват решителна роля в поддържaнето и еволюцията на Ориенталския танц, прибавяйки към него характерни елементи oт собствените си различни култури.
От GHAWAZEE до днес.
Много се е писало за египетските танцьорки,благодарение на пътешественици и писатели от XIX век.
Пътеписите обаче често пъти разказват повече за жените, отколкото за танца. Основават се на индивидуалните преживявания и теории на писателите, според различните им представи, склонности, култури и мнения.
В действителност можем да различим две основни категории на египетски танцьорки:
- awalim (ед.ч. ”alma”) - известни на Запад под името “almée” - от френски произход - начетени и образовани жени. Те са могли да пишат поезия, да композират стихотворения и музика, да импровизират и да пеят. Танцували са, но само за женска публика. Често са свирели на различни инструменти и са били на изключителна пoчит заради тяхния MAWAL (сантиментална гласова импровизация).
- gawazee (ед.ч. “gaziyah” - буквално преведено “циганка”). Предполага се, че са принадлeжaли на Cabila (берберско или бедуинско племе от северна Африка и Арабия). Със съмнителен произход, те са говорели и един таен език, наречен sim. Били са ексцентрични жени, които боядисвали косите си с hennè (кънa), гримирали се и очертавали силно очите си с антимоний. Носели гривни, обици и малки златни халкички на носа, пръстени на ръцете и краката и гердани от перли на врата. Танцували по повод на празници и чествания, на улицата или пред кафенетата и живеели в обособени квартали, в покрайнините на града. Освен да танцуват и пеят, те се занимавали и с други дейности като татуиране, ясновидство чрез черупки и пясък, гледане на кафе и обрязване на деца. Често били цели семейства, в които мъжете свирели, а жените пеели и танцували.
Днес можем да видим танцьорките Gawazee само в изключителни случаи, на празненства в горната част на Египет (Upper Egypt), където най-накрая се установяват да живеят.
През 1871 г., става известна танцьорка, с името SHAWQ. Тя танцувала пред голяма група знаменити личности, по повод на тържественото откриване на Суецкия канал. Френският историк Charles Deday описва танцьрката като "подивяла, привличаща погледите и вниманието на публиката, пълна с възхищение към нейния танц. Тя танцува със забулено лице, което открива в един момент. Нейното стройно и гъвкаво тяло прибавя съблазнителност в изкуството й”.
По онова време, главната улица на Кайро, Muhammad Alì Street, била своеобразен артистичен център – там живеели по-голямата част от творците и там се изнасяли най-много спектакли.
Въвеждането на термина Belly dance се дължи на г-н Sol Bloom. Той е бил импресарио и е считан да е първият, който е популяризирал този танц в САЩ. Той е довел автентични танцьорки и музиканти от Средния Изток на Световния Панаир в Чикаго през 1893 г., по повод 400-ата годишнина от откриването на Америка. Bсъщност той не е бил първият, който е довел танца до тези земи, но по-ранното му представяне не е завладяло американската публика по начина, по който го постига той. Някои биха казали, че измислянето на термина belly dance от Bloom, е било направено, за да популяризира своето шоу на Панаира. Той умишлено е наблегнал на сексуалното и изкусителното, за да предизвика възмущение у викторианското общество и пикантни вестникарски заглавия (по онова време благоприличното общество не е използвало думата belly /корем/, както и много други думи, които използваме днес). Всъщност г-н Bloom не си е измислил термина, а просто го е превел от френски „Danse du Ventre”. Оказва се, че французите са използвали това название за Ориенталския танц от покоряването на Египет от Наполеон през XVIII век. (Hяма запазена точна документация от коя дата французите са започнали да използват термина, нито точно кой оригинален етнически танц са имали пред вид, като са го употребявали – Ghawazee, Аwalim, Ouled Nail или друг). За жалост г-н Bloom не е жив днес, за да ни каже истинските си мотиви да използва едно название, което до голяма степен го омаловажава. Съдейки от неговите записки, той дълбоко е уважавал средноизточните изпълнители и тяхното красиво традиционно изкуство и по-скоро е искал да провокира обществото с този термин, отколкото да е имал злостно отношение към танца. При всички случаи обаче, със сигурност е успял да привлече внимание върху танца и съвсем скоро той става много популярен.
Според една друга версия, Ориенталският танц е бил представен като танц "балaди” ("beledy", от арабски: "роден танц", "народен танц", "от моята родина") и от там, по сходство на звучене, идва и името belly dance.
Произходът е спорен.
Танцът на Fatima (“Little Egypt” - така се e представила най-известната танцьорка на панаира, която след това става легенда) под съпровода на група музиканти, предизвикал голямо удивление. След големия успех на Световния Панаир в Чикаго и големия интерес, проявен от американската публика към средноизточните танцьори, танцът се превърнал в популярно забавление. За жалост, много от новоизлюпените танцьори на Запад, знаели твърде малко за автентичния танц и го имитирали - всеки според възможностите си - във филми, нa малки и големи сцени, преувеличавайки движенията на таза, наречени hoochie kookie и въвеждайки различни дрънкулки и промени в костюмите (затова и костюмът "belly dance" се оказва измислица и фантазия на Запада).
Самата Little Egypt често е ротестирала заради начина на използване на името й в спектакли, за които твърдяли че са вдъхновени от нейния танц, но в действителност са били по-скоро еротични танци без изкуство, привличaщи най-вече мъжка публика.
Различните танцьори използвали различни термини, за да опишат танца, но интригуващото Belly dance така и си останало най-разпространеното название за този танц, познато в Съединените Щати.
През XX век, предприемачи от всички сфери осъзнават, че „сексът се продава”. В холивудски филми, в нощни клубове и други прояви на Запад, екзотично „танцуващи момичета” се превръщат в често срещана атракция. Ефектът от такива изпълнения обаче измества фокуса от оригиналния танц-изкуство, просто към начин за приятна възбуда. Въпреки огромните танцови възможности на автентичния ориенталски танц, започнал да се изгражда един стандартизиран имидж: танцьорка с оголен корем, облечена в полупрозрачнa полa, която изпълнява змиевидни, изкусителни движения. Именно този ИМИДЖ, а не терминологията, е истинският източник на неудобство, засягащ това изкуство.
Без значение как нарича себе си танцьорката, тя винаги е облечена в костюм, който наистина разкрива нейната коремна област и извършва характерните змиевидни, еластични движения, типични за древното изкуство, призовавайки да бъде освободена от пропагандата, която е работела против жената през всички векове и да се движи свободно под акомпанимента на музиката.
Състоянието на танца е било такова, че дори египтяните не са разпознавали в никакъв случай своята традиция и култура, а го смятали за нещо неподходящо и пошло.
Междувременно артистичният живот на Muhammad Alì Street, където са били разположени мнозинството заведения, където са живеели и се изявявали танцьорките, също е в упадък.
Ситуацията се подобрява след Втората световна война, когато с появяването на театри; обществени концерти и с разпространението на киното, за тях се оформят "по-почетни" места, където да се изявяват. През 1930 г., с отварянето на заведението “Casino Badia” на Badia Mansabny (балерина от сирийски произход), се утвърждават един нов вид танцьорки, различни от awalim и gawazee. Casino Badia е първото заведение в европейски стил в Кайро, където се редуват да танцуват стотици балерини, много от които по-късно стават известни, като Taheyya Carioca и Samia Gamal.
От 60-те години насам, изкуството на танца започва да става все по-професионално. Създават се танцувални школи, финансирани от правителството на Египет, което поема издръжките на онези традиции, които подчертано принадлежaт на египетската народност. Най-добрите професионални танцьорки се изявяват в 5-звездните египетски хотели. Някои от тях, като Dina, Fifi Abdo, Lucy, работят в театъра и в киното. Чрез техните представления се връщаме назад във времето, далеч от педразсъдъци и вулгарност.
В миналото жените са били на голяма почит. Многобройни открития на статуи и стенни декорации, най-вече на женски фигури са намерени в различни святи места. Те свидетелстват за култа към Богинята-Майка е практикуван в целия Близък Изток в периода на неолита. На някои места той се е запазил до 2000 г. пр. н. е.
Вавилонската богиня Ищар е била прототип на Върховната богиня, символ на плодородието, любовта и на чувствеността.
Жриците са й оказвали чест, изпълнявайки свещени танци и магически ритуали. Идеата била чрез движенията на тялото си да постигнат мистично състояние и да влязат в дълбока връзка с ритъма на природата, а по този начин и в контакт с Богинята.
В Ориенталския танц много от движенията също имитират различни животни (змия, камила и др.), вълните на морето или формата на луната.
Други движения напомнят за раждането и за сексуалния акт. В танца за плодовитост (извършван в миналото от млади жени, танцуващи за Богинята-Майка, за да посрещнат болките и тайните на майчинството) можем да видим движенията на бедрата, таза и хълбоците, които характеризират Ориенталския танц или shimmy - особената вибрация на таза. Коремната област и почитта към нея, като към „извор на живота”, присъства като символ на поклонение и в други култури в неолитна Европа, Африка, Индия, Близкия и Средния Изток, и други кътчета на планетата.
По-късно, с утвърждаването на патриархалните култури и наложилото се вярване, че умрелите трябва да имат голямо и приятно пространство в гроба си, както и че техните роднини трябва да организират весели празници в тяхна памет, танците стават официални, често организирани от царя и от неговите представители, обикновено в чест на някои Богини.
Дори и практикуван на народно ниво, от обикновенните хора, Ориенталския танц e имал рафинирани и изтънчени варианти през Отоманския период (до IX век) и през X и XI век. След това обаче започва неговото бавно западане, което в следствие и на западните влияния, води до обеднели и изкривени танцови форми. Вероятно за това допринася и дезинтеграцията на провинциалните общности.
Робините на харема (giariya)
През Средновековието, извънредно красивите жени са били закупувани на пазара или отвличани като плячка по време на война. Робините били докарвани в палатите на могъщите богаташи, халифи, султани и богати търговци от различни страни, като Индия, Турция, Етиопия, Армения и т.н. Някои са вършели домакинска работа, а други се посвещавали на пеенето и танца.
Собственикът на харема ги поверявал нa експертни инструктори, които ги обучавали да пеят, да танцуват, да рецитират поезия, да свирят на музикални инструменти и дори да познават медицината, астрономията и други науки.
Робините-танцьорки са имали повече свобода. Те забавлявали гостите на двореца, танцувайки и пеейки. Понякога се изявявали по цели нощи на големите празници, организирани в палатите, наред с музиканти и поети.
Разказва се, че по време на танц, те често взимали сабите на пазителите и ги поставяли на главите си, танцувайки под звуците на “sagat”. В други случаи те танцували с ваза на главата (така са изобразени и в много картини на ориенталски художници).
По време на тези празненства, на останалите жени от двореца не е било позволено да присъстват. Те можели само да надничат скришом през малките отвори на дървените гравирани панели.
Когато робините приключвали със спектакъла за мъжете (често важни гости), отивали в зоната за жените на Харема (често разположена на горните етажи) и там продължавали да танцуват заедно, далеч от чуждите погледи.
Авторитетът на робините нараствал малко по малко, благодарение на техните интелектуални и професионални умения. Много от тях cа успявали да завладеят ума и чувствата на господарите си. За да прогресират в обществото, робините станали конкурентни и в изкуството и в науките.
Те изиграват решителна роля в поддържaнето и еволюцията на Ориенталския танц, прибавяйки към него характерни елементи oт собствените си различни култури.
От GHAWAZEE до днес.
Много се е писало за египетските танцьорки,благодарение на пътешественици и писатели от XIX век.
Пътеписите обаче често пъти разказват повече за жените, отколкото за танца. Основават се на индивидуалните преживявания и теории на писателите, според различните им представи, склонности, култури и мнения.
В действителност можем да различим две основни категории на египетски танцьорки:
- awalim (ед.ч. ”alma”) - известни на Запад под името “almée” - от френски произход - начетени и образовани жени. Те са могли да пишат поезия, да композират стихотворения и музика, да импровизират и да пеят. Танцували са, но само за женска публика. Често са свирели на различни инструменти и са били на изключителна пoчит заради тяхния MAWAL (сантиментална гласова импровизация).
- gawazee (ед.ч. “gaziyah” - буквално преведено “циганка”). Предполага се, че са принадлeжaли на Cabila (берберско или бедуинско племе от северна Африка и Арабия). Със съмнителен произход, те са говорели и един таен език, наречен sim. Били са ексцентрични жени, които боядисвали косите си с hennè (кънa), гримирали се и очертавали силно очите си с антимоний. Носели гривни, обици и малки златни халкички на носа, пръстени на ръцете и краката и гердани от перли на врата. Танцували по повод на празници и чествания, на улицата или пред кафенетата и живеели в обособени квартали, в покрайнините на града. Освен да танцуват и пеят, те се занимавали и с други дейности като татуиране, ясновидство чрез черупки и пясък, гледане на кафе и обрязване на деца. Често били цели семейства, в които мъжете свирели, а жените пеели и танцували.
Днес можем да видим танцьорките Gawazee само в изключителни случаи, на празненства в горната част на Египет (Upper Egypt), където най-накрая се установяват да живеят.
През 1871 г., става известна танцьорка, с името SHAWQ. Тя танцувала пред голяма група знаменити личности, по повод на тържественото откриване на Суецкия канал. Френският историк Charles Deday описва танцьрката като "подивяла, привличаща погледите и вниманието на публиката, пълна с възхищение към нейния танц. Тя танцува със забулено лице, което открива в един момент. Нейното стройно и гъвкаво тяло прибавя съблазнителност в изкуството й”.
По онова време, главната улица на Кайро, Muhammad Alì Street, била своеобразен артистичен център – там живеели по-голямата част от творците и там се изнасяли най-много спектакли.
Въвеждането на термина Belly dance се дължи на г-н Sol Bloom. Той е бил импресарио и е считан да е първият, който е популяризирал този танц в САЩ. Той е довел автентични танцьорки и музиканти от Средния Изток на Световния Панаир в Чикаго през 1893 г., по повод 400-ата годишнина от откриването на Америка. Bсъщност той не е бил първият, който е довел танца до тези земи, но по-ранното му представяне не е завладяло американската публика по начина, по който го постига той. Някои биха казали, че измислянето на термина belly dance от Bloom, е било направено, за да популяризира своето шоу на Панаира. Той умишлено е наблегнал на сексуалното и изкусителното, за да предизвика възмущение у викторианското общество и пикантни вестникарски заглавия (по онова време благоприличното общество не е използвало думата belly /корем/, както и много други думи, които използваме днес). Всъщност г-н Bloom не си е измислил термина, а просто го е превел от френски „Danse du Ventre”. Оказва се, че французите са използвали това название за Ориенталския танц от покоряването на Египет от Наполеон през XVIII век. (Hяма запазена точна документация от коя дата французите са започнали да използват термина, нито точно кой оригинален етнически танц са имали пред вид, като са го употребявали – Ghawazee, Аwalim, Ouled Nail или друг). За жалост г-н Bloom не е жив днес, за да ни каже истинските си мотиви да използва едно название, което до голяма степен го омаловажава. Съдейки от неговите записки, той дълбоко е уважавал средноизточните изпълнители и тяхното красиво традиционно изкуство и по-скоро е искал да провокира обществото с този термин, отколкото да е имал злостно отношение към танца. При всички случаи обаче, със сигурност е успял да привлече внимание върху танца и съвсем скоро той става много популярен.
Според една друга версия, Ориенталският танц е бил представен като танц "балaди” ("beledy", от арабски: "роден танц", "народен танц", "от моята родина") и от там, по сходство на звучене, идва и името belly dance.
Произходът е спорен.
Танцът на Fatima (“Little Egypt” - така се e представила най-известната танцьорка на панаира, която след това става легенда) под съпровода на група музиканти, предизвикал голямо удивление. След големия успех на Световния Панаир в Чикаго и големия интерес, проявен от американската публика към средноизточните танцьори, танцът се превърнал в популярно забавление. За жалост, много от новоизлюпените танцьори на Запад, знаели твърде малко за автентичния танц и го имитирали - всеки според възможностите си - във филми, нa малки и големи сцени, преувеличавайки движенията на таза, наречени hoochie kookie и въвеждайки различни дрънкулки и промени в костюмите (затова и костюмът "belly dance" се оказва измислица и фантазия на Запада).
Самата Little Egypt често е ротестирала заради начина на използване на името й в спектакли, за които твърдяли че са вдъхновени от нейния танц, но в действителност са били по-скоро еротични танци без изкуство, привличaщи най-вече мъжка публика.
Различните танцьори използвали различни термини, за да опишат танца, но интригуващото Belly dance така и си останало най-разпространеното название за този танц, познато в Съединените Щати.
През XX век, предприемачи от всички сфери осъзнават, че „сексът се продава”. В холивудски филми, в нощни клубове и други прояви на Запад, екзотично „танцуващи момичета” се превръщат в често срещана атракция. Ефектът от такива изпълнения обаче измества фокуса от оригиналния танц-изкуство, просто към начин за приятна възбуда. Въпреки огромните танцови възможности на автентичния ориенталски танц, започнал да се изгражда един стандартизиран имидж: танцьорка с оголен корем, облечена в полупрозрачнa полa, която изпълнява змиевидни, изкусителни движения. Именно този ИМИДЖ, а не терминологията, е истинският източник на неудобство, засягащ това изкуство.
Без значение как нарича себе си танцьорката, тя винаги е облечена в костюм, който наистина разкрива нейната коремна област и извършва характерните змиевидни, еластични движения, типични за древното изкуство, призовавайки да бъде освободена от пропагандата, която е работела против жената през всички векове и да се движи свободно под акомпанимента на музиката.
Състоянието на танца е било такова, че дори египтяните не са разпознавали в никакъв случай своята традиция и култура, а го смятали за нещо неподходящо и пошло.
Междувременно артистичният живот на Muhammad Alì Street, където са били разположени мнозинството заведения, където са живеели и се изявявали танцьорките, също е в упадък.
Ситуацията се подобрява след Втората световна война, когато с появяването на театри; обществени концерти и с разпространението на киното, за тях се оформят "по-почетни" места, където да се изявяват. През 1930 г., с отварянето на заведението “Casino Badia” на Badia Mansabny (балерина от сирийски произход), се утвърждават един нов вид танцьорки, различни от awalim и gawazee. Casino Badia е първото заведение в европейски стил в Кайро, където се редуват да танцуват стотици балерини, много от които по-късно стават известни, като Taheyya Carioca и Samia Gamal.
От 60-те години насам, изкуството на танца започва да става все по-професионално. Създават се танцувални школи, финансирани от правителството на Египет, което поема издръжките на онези традиции, които подчертано принадлежaт на египетската народност. Най-добрите професионални танцьорки се изявяват в 5-звездните египетски хотели. Някои от тях, като Dina, Fifi Abdo, Lucy, работят в театъра и в киното. Чрез техните представления се връщаме назад във времето, далеч от педразсъдъци и вулгарност.
Няма коментари:
Публикуване на коментар