::Ислямско изкуство::

Доц. д-р. арх. Регина Райчева

От векове наред изкуството и животът на Изтока са привличали неудържимо вниманието на хората от Запада. Този неосъзнат интерес и любопитство към ориенталското особено се засилва след военните стълкновения с Османската империя през 17-и век. Още по-рано, в периода 7-15-и век, Иберийският полуостров бива завладян от арабските халифати, но с течение на времето християнските кралства се възстановяват, като съществуват успоредно с арабските. Това положение приключва с окончателната Реконкиста (отвоюване) на Испания през 15-и век. Така европейците минали през всички форми на контакт – през войните, съседството и асимилацията. През 18-и век в рамките на задължителния за всеки благородник Grand Tour влизат пътешествия в страните на античната цивилизация по Средиземноморието, някои от които са в границите на Османската империя. Всичко това води до редица изследвания на учени ориенталисти, особено в края на 18-и и целия 19-и век, между които и на изкуството, архитектурата, декоративното и орнаменталното изкуство (“Алхамбра”), като по този начин западноевропейците се запознават с един различен бит и култура, обвеяни с митовете и легендите на поколенията. В тази статия съвсем накратко ще засегнем главно архитектурата и предметния свят на ислямското изкуство.

Религията

Ислямът е религия на мюсюлманите, основана от арабския пророк Мохамед. Към 610 г. сл. Хр. Мохамед получава с помощта на архангел Джебраил (Гаврaил) Божието слово под формата на текстове, които е напътстван да разказва. Събраните свещени послания, установени след смъртта на Пророка, представляват Корана. Ислямът е монотеистична религия, предсказана от редица пророци (Авраам, Мойсей, Исус), от които Мохамед е последната брънка. Основна догма на исляма е вярата в единствен бог, създател на мирозданието, чиито основни помощници са ангелите.Вярващите имат пет основни задължения, или това са т. нар. “пет стълба на вярата”: 1. Практикуването на вярата и произнасянето на следната формула: “Един е Бог и името му е Аллах, а неговият пророк е Мохамед”. Достатъчно било човек да произнесе тази формула, за да се счита за мюсюлманин. 2. Пет пъти дневно молитва, която се предхожда от задължителни очистителни измивания. Молитвата се прави с лице, обърнато към Мека. При исляма няма духовници: в петък мъжете ходят на молитва, ръководена по обяд от имам, който се избира; имам може да стане всеки вярващ, навършил 8 години. 3. Законната благотворителност е данък в пари или в натура, който се плаща върху реколтата или годишната печалба и е предназначена за спомагателен фонд за благото на мюсюлманите. 4. Постенето през месеца на Рамадана (за да се припомни разкриването на Корана) продължава до залез слънце. Гладът и жаждата припомнят на богатите условията на живот на бедните. 5. Поклонничеството е задължително веднъж в живота на всеки мюсюлманин, който има средства за това, и се прави колективно в Мека. Този ритуал се приписва на Авраам, който построил т. нар. Каба – малък кубичен параклис, чийто ъгъл е украсен със свещен камък, дарен от архангел Гавраил. Мюсюлманското право е извлечено от Корана и от живота и словото на Пророка.

Култова архитектура:Джамията

Значението на думата джамия идва от арабски и означава “място, където човек се просва по очи за молитва”. Думата в повечето съвременни европейски езици за джамия (mosque, moschee, mosquée, moschea) произхожда от испанската дума за джамия mezquita, която от своя страна е съществителното масджийд от арабския глагол саджада - „да се простреш в молитва“, т. е. има значение „място за извършване на молитвата“. На български (и на гръцки, македонски, сръбски, хърватски) думата за мюсюлманския храм е заемка през турски от персийското cami. Джамията е култова сграда, в която вярващите извършват различни общи ритуали или лична молитва. След 7-ми век джамията обикновено се строи във формата на четириъгълник с вътрешен двор с басейн за ритуално измиване, включва 1-2 минарета (кули, от които мюезинът с напев призовава мюсюлманите за молитва) и най-накрая молитвената зала в квадратна форма, където се намира михрабът: той представлява отворена ниша, разположена в свещената стена кибла (quibla), обърната към Мека, оформена разкошно и декоративно с инкрустации, мозайки, резба върху камък и дърво. Често има водоеми за измиване. В повечето джамии допускат само мюсюлмани. Съгласно канона височината на минаретата е 63 метра - точно толкова години (63) живял пророкът Мохамед. Единствената в света джамия с 6 минарета е така наречената Синя джамия в Истанбул. За разлика от християнската църква джамията е и място за събиране – тя замества зала за събрания, кметство, класна стая за ученици и студенти, а може да бъде и съдебна зала. При големите джамии също се правят кухни за бедни и болници. Образец на джамия и първа джамия е едно място в жилището на Пророка в Медина. Едва по времето на Омаядите през 8-ми век се развива собствен архитектурен стил на джамиите. Като място за молитва може да послужи също някое празно пространство в покрайнините на града. За целта само се маркира киблата (посоката на молитвата). При главната или петъчната джамия в големите градове всички пълнолетни мюсюлмани трябва да се съберат на петъчна молитва. Петъчните молитви са имали (а днес все още имат в Иран) и важно политическо значение. В нея се съобщават важни политически решения на властите. По време на петъчната молитва се споменава името на управляващия. Ако името не се спомене, това е знак, че той е загубил общественото доверие и означава началото на преврат.Джамиите биват три типа: - куполна джамия; - джамия с четири айвана; - джамия с двор и многоколонна зала.

Куполна джамия

По същество тя представлява продължение на византийските куполни строежи. Отоманските турци охотно възприемат архитектурата на покорените земи. Първото, което направил Мехмет Завоевателят, когато завладял Истанбул, било да влезе в църквата “Света София”, да я обяви за ислямска, да скочи на олтара и да коленичи в молитва към Аллах. Истинският отомански стил възниква и добива зрялост едва в края на 15-и и началото на 16-и век. Той кристализира в творчеството на Коча Мимар Синан (1489-1588), “великия архитект Синан”, както бил известен. Синан започва кариерата си като войник и едва през 1538 г. е назначен от султан Сюлейман Великолепни (1520-66) за архитект. Той построява 81 петък-джамии, 50 по-малки джамии, 55 училища, 34 дворци, 33 обществени бани и 19 мавзолея, болници, обществени кухни, мостове и други утилитарни строежи, общо 334 обекта, между които и представителя на куполния тип, джамията “Селимие” в Одрин, Турция (1567-1574 г.), шедьовър на турската отоманска архитектура.

Куполът на скалата, Йерусалим.

Куполът на скалата е третият най-свещен за мюсюлманите обект (след Кабата в Мека и джамията на Пророка в Медина). Мястото е наистина свято, понеже тук се вярва, че Аврам почти принесъл в жертва сина си Исак. По-късно на това място се издигал храмът на Соломон, а още по-късно, по римско време, храмът на Юпитер, който изчезнал заедно с еврейския храм, когато халиф Абдел Малик заповядва да се построи нов храм (690-692) върху скалата, която представлява планината Мориах, свързана с вярването, че пророкът оттук е отлетял в небето.Една от най-известните и красиви сгради в света, тази е изключително необикновена по ислямските стандарти, понеже е толкова декоративна отвън, колкото и отвътре. Тя напомня на както за византийската, така и за близкоизточната строителна традиции.Планът е почти идеален осмоъгълник с кръг в центъра около свещената скала, покрит с цилиндричен барабан и с полукръгъл двоен дървен купол, за който се твърди, че бил покрит със златни плочи в началото. Диаметърът на осмоъгълника е 50 м, интериорът е декориран със златно и синьозелен цвят. Днес куполът е покрит със златно анодизиран алуминий. Оригиналната декорация била подменена при отоманското владичество през 16-и век, като днешната версия е нова; оригиналната декорация е запазена единствено в интериора.

Джамия с четири айвана

Вторият тип джамия е с “четири айвана” и следва моделите на сасанидските и партските дворци. Айван означава пространство, засводено с цилиндричен свод, затворено от три страни, чиято четвърта страна с цялата си ширина и височина е отворена към вътрешен двор или зала. Този тип джамия се нарича медресе, защото освен религиозни функции изпълнява ролята на училище. В план медресето образува правоъгълен открит двор с басейн по средата, заобиколен с помещения за обучаващите се. В средата на всяка дворна стена се намира айван, украсен с огромна островърха арка. Четирите айвана са ориентирани по четирите посоки на света и символизират четирите тълкувания на Корана. От двете страни на арките се издигат високи минарета.Пример на джамия с четири айвана е Масджид-и-Шах, Исфахан, Иран.Сафавидите, една местна династия, обединяват отново Иран в началото на 16-и век и достигат върха си при царуването на шах Абаз I, наречен Велики (1587-1629). Той премества столицата в Исфахан, като реорганизира целия град като серия от свързани квадрати според възможно най-грандиозния план. Най-големият квадрат, на север, е Майдан-и Шах, огромно отворено пространство, голямо колкото стадион, с основния строителен комплекс от три страни. Един от тях е Масджид-и Шах или Кралската джамия, най-голямата сграда във великолепен град. Монументалната му порта с минарета е с 34 м височина и заема значителна част от южната страна на майдана. За да се насочи към Мека, като запази в същото време целостта на площада, джамията е разположена по ъгъл 45° към портата, но това не се разбира от ниво терен. Същият план е изпълнен при по-ранната джамия на шейх Лурфола на източната страна на площада. Сградата следва традицията на селджуките, като спазва плана “четири айвана”, всеки от които води към голяма зала с купол и е фланкирана с двуетажни аркади с ниши, засводени със заострени арки от селджукския тип. Най-големият айван е от страната на киблата (т. е. най-близо до Мека) и има грамаден портал и купол, поставен върху висок барабан. Отвъд айваните източно и западно на двора са медресетата или религиозните колежи. Целият комплекс е завършен само за четири години (1612-16 г.), макар че декорацията продължила по-дълго. Екстериорът на джамията е изцяло покрит с керамични плочки, предимно със светлосин и тюркоазен цвят, студени цветове, които контрастират приятно с топлите тонове на зидарията и пейзажа. Вътрешните облицовки са многоцветни; използвани са едновременно седем цвята. Десените са разнообразни и флуидни, повечето на базата на стилизирани флорални мотиви. Концентрацията върху декоративните фасади е отклонение от селджукската традиция, която по-малко закрива конструкцията. В исляма образованието е тясно свързано с религията, затова е трудно да се направи разлика между медресе и джамия. Това датира още от дома на пророка Мохамед в Медина, който бил използван и за двете цели. Медресето възниква като сграда, която прилича на джамия с четири айвана, но без минарета; а общежитието на учениците е разположено по обикалящите стени. Помещенията са доста спартански, макар че някои медресета (Мадраса-и-Шах в Иран) са изключително елегантни. Медресето Мир-и-Араб в Бухара е построено ок. 1535, когато Бухара е столица на Узбекистан. Наречено по името на йеменския шейх, който го основава, то е от типа “четири айвана”, със 100 стаи за студенти на ислямска литература, право и арабски език. Забранено за немюсюлмани, които могат само отдалеч да се любуват на калиграфията и мозайките върху барабаните на двата сини купола.В ислямската архитектура с помощта на сложно преплетени керамични плочки с ярки тонове (синьо, изумруденозелено, оранжево) се изработват високи цокли с характерен звездовиден мотив. Обикновено геометричните мозайки са с равномерно разпръснати по цялата декорирана повърхност повтарящи се мотиви. Тази декорация се прави с техниката “мозайка от керамични плочки” – т. е. малки звездообразни, кръстовидни и други плочки се нареждат плътно една до друга в квадратна кофражна форма и след това се заливат със свързващо вещество. Така се оформя пано със сложна преплетена мозайка от малки плочки.

Колонна джамия

Най-важният тип е джамията с двор (според традицията на предноазиатските и средиземноморските жилища) - колонна джамия с вътрешен двор, при която залата за молитва е оформена от дълги редове колони. Този тип е заемка от египетските многоколонни зали, а перистилният двор е влияние от елинизма. Използването на многоцветни глазирани плочки за декорация е наследено от паметниците от шумерската епоха, островърхата арка е предадена от сасанидски Иран, а от Византия е възприето изкуството на мраморната облицовка и мозайката. Пример за колонния тип е джамията в Кордоба (785- 987 г.), строена на етапи от 785 до 987 г. Нейният план следва традицията правоъгълна ограда и двор, заобиколен с аркади (Дворът на портокаловите дръвчета), където в големия басейн на Ал Мансур се извършвали ритуалните измивания; зала за молитви и минаре. Джамията е построена на няколко етапа. Абдел Рахман I (758-788) закупува християнската част от вестготската църква “Сент Винсент” (преди половината ползвали християните, половината – мюсюлманите), събаря я и строи към 780 г. великолепна джамия с 11 кораба, всеки от които се отваря към Двора с портокаловите дървета. Абдел Рахман II увеличава джамията през 848 г. и я удължава до мястото, където днес се намира капелата Вилявисиоса. През 961 г. Ел Хаким II построява михраба. Накрая през 987 г. Ал Мансур й придава окончателните размери, като добавя 8 кораба, успоредни на първоначалните, което се разпознава по настилката от червени тухли.

Мавзолеи

Тези сгради са класически пример на ислямска архитектура. Гробницата на Тимур в Самарканд (Узбекистан) била завършена през 1405 г. Първоначално е построена за наследника на Тимур-Ланг, Мухамад султан, който загинал в битка с отоманските турци през 1402 г. Сградата била завършена точно когато самият Тимур умира през 1405 г. Тя следва схемата на гробничните кули с осмоъгълната си камера, макар отвътре да е квадрат, засводен с купол. Двойната черупка на купола има височина 34 м, а куполът се издува леко и пак се прибира към върха. Декорацията се състои от глазирани тухли и плочки и резбован мрамор. Около високия барабан на купола е изписан огромен куфически надпис, докато стените на осмоъгълника са покрити с неправилни полета с диагонален мотив, изпълнени с различен и силно стилизиран тип калиграфия.Тадж Махал в Агра, Индия, построен от шах Джахан (1592-1666 г.), е една от най-известните сгради в света, предназначена за мавзолей за любимата му съпруга Мумтаз Махал (1593-1631 г.). Архитектът е Устад Ахмад Лахори, наречен “чудото на века” (поч. 1649), персиец, който по-късно проектира зала за аудиенции и други сгради в Ред Форт в Делхи. Ефектът на огромния бял мраморен октогонален строеж на Тадж, завършващ с огромен купол с фланкиращи минарета с височина 43 м, не е изцяло ирански въпреки наличните ирански форми, като “айванът” на фасадата и луковичният издут двоен купол, подобен на този на гробницата на Тимур-Ланг в Самарканд.

Базари

Голямата базарна врата от Язд, Югоизточен Иран, ясно показва значението на източните базари за търговията. Базарите са възлови пунктове, в които се осъществява обмяна на стоки и идеи между градове, села и номади. Към базарите се строят сараи (кервансараи), страноприемници.

Дворцова архитектура

Жилищната архитектура е представена от алкасар (или дворец) и се строи във вид на комплекс от сгради около вътрешни дворове (patio), заобиколени отвън с градини, оформени с фонтани и водоскоци. В Испания се намират някои от най-прочутите паметници на дворцовата архитектура. Алхамбра, един комплекс от крепост и резиденция близо до Гранада, се състои от три части: алказаба (военна крепост); царски дворец, разположен в централната част на хълма, който представлява резиденция на арабските владетели и Горна Алхамбра в източната страна с жилища на мавритански царедворци. Насаридският дворец представлява група постройки, издигнати около вътрешни дворове. Част от тях са за официални приеми и административни и съдебни дела, а другата е жилищна. Най-прочут е Дворът на лъвовете; почти навсякъде се показват негови фотографии. Дворът е построен при царуването на Мохамед V и представлява правоъгълник, заобиколен с галерия с двойни колони от бял мрамор, засводени с подковообразни арки. В центъра, на мястото на кръстосването на два плитки водни канала, се намира малък фонтан, чийто басейн се носи от дванадесет лъвски фигури. Фонтанът е украсен по борда си с арабска поема, в която авторът възхвалява Мохамед V така: “Да бъде благословен оня, който даде на Имам Мохамед имения, украсени чудесно. Дали тази градина не е предложила творение, чиято красота Бог пожела да остане без съперник?” Течащата вода има голямо значение за арабската култура. Изпаряването на влагата от канала подобрява микроклимата на помещенията, но освен това ромонът на водата действа успокояващо. Редица зали, украсени с висок цокъл от керамична мозайка и над него щукова геометрична украса, имат засводявания и сталактитни украси по ъглите. Дантелените изящни стенни украси оставят впечатление за царски разкош; в някои от залите има дървени резбовани тавани със звездовидни мотиви на украсата.Реал Алкасар (кралският дворец) в Севиля също представлява комплекс с арабска и християнска част, строени от 10-12-и чак до 19-и в. Севилската кралска резиденция е смесица от стиловете на насаридска Гранада, халифска Кордоба, юдео-мюсюлманско Толедо и алмохадска Севиля, т. е. става дума за най-доброто от испанския ислям и арабско-андалуския ориентализъм в архитектурата, с разпръснати елементи от готиката. Кралскят алкасар в Севиля е достроен през 16-и и 17-и в. и в този вид, практически непроменен, достига до днес.

Интериор и предмети от бита

В ислямската религия бог е абстрактна сила, поради което изобразяването му във вид на човешка фигура било строго забранено. Тази забрана води до широкото използване на абстрактния геометричен орнамент със звездообразно изграждане, както и на орнамента, наречен “арабеска” (преплетен орнамент с растителен мотив) и на куфическото писмо за декориране на сградите. Характерно е това, че декорацията изпълва плътно повърхността по маниера на “horror vacui” (ужас от празното пространство), без да оставя никакво свободно поле. Мавританската архитектура използва подковообразната и детелиновидната арка. В интериора се прави извънредно богата украса от орнаментиран щук (гипс, примесен с алабастър) и сталактити по тавана. С помощта на сложно преплетени керамични плочки с ярки тонове (синьо, изумруденозелено, оранжево) се изработва висок цокъл с характерен звездовиден мотив. Обикновено геометричните мозайки са с равномерно разпръснати по цялата декорирана повърхност повтарящи се мотиви. Както в култовия, така и в жилищния интериор при мюсюлманите мебелите или липсват, или са сведени до един-два типа. В джамиите впечатлението е за просторно и съзерцателно пространство благодарение на липсата на мебели, безкрайната гора от колони и дантелената украса по стените. Колоните са елегантни, тънки, с изящен капител. По пода са настлани килими или рогозки, единствените мебели са стендове за корана, изработени с красива ажурна резба, и висящите лампи от тавана. В жилищния интериор пропорциите са хоризонтални благодарение на ниските тавани и широките помещения. Пространството се разделя с богато резбовани дървени колони, таваните са дървени, с наковани в сложни мотиви летви, подовете, а понякога и стените са покрити с килими. Текстилът, по-специално килимите, са характерна особеност на интериорното изграждане. Тъкането на ориенталските килими е голямо изкуство. Ориенталските килими са били желано притежание стотици години. Персия (Иран) и Турция са най-големите производители на килими. С различни големини и пропорции, най-големите от тях са правени за подовете на дворци и богати резиденции. В миналото те са били основен елемент на обзавеждането в домовете на селяните от Изтока. Използвани са за покриване на леглата, за стените, за паравани, за опаковане на други вещи. Ръчно тъкани, често пъти от членовете на едно семейство, килимите имат определен десен поколение след поколение. Името на определен тип обикновено е това на семейството или на селището, или на района, в който е произведен. Красотата на ориенталския килим зависи от качеството на вълнената (по-рядко копринена) прежда, фината сплитка, сложността на десена и мекотата на цвета. Традиционните мотиви на десените варират от проста геометрия, използвана от номадските племена, до най-сложни десени, които комбинират цветя, дървета, птици и животни; те често са толкова стилизирани през годините, че оригиналният източник е неясен. Меката патина и цвят на ранните внесени килими, така високо ценени на Запад, са резултат от години редовна употреба, излагане на светлина, слънце, пясък и дъжд. Стените се декорират с мраморни или фаянсови плочки, мозайка, ламперия, вградени мебели. Мебели почти няма. Гостите сядат на миндерлъци, възглавници, дивани и само понякога на кръгли табуретки, а пред тях сервират върху ниски многоъгълни масички, изпълнени с инкрустация от седеф и слонова кост. При масите и други интериорни елементи се използва подковообразната арка. Украсата е геометрична и обилна и изпълва плътно цялата повърхност. За бита си мюсюлманите използват метални, керамични и стъклени съдове. Керамиката се изработва с разнообразни красиви цветни метализирани глазури, с растителни орнаменти, арабски надписи. Металните изделия (кани, съдове, оръжия) се изработват с голямо майсторство. Структурата на плоския орнамент повтаря тази при килимите или при кожените подвързии за Корана, добавят се мистични религиозни текстове, стихове, поучителни калиграфски надписи. Декорацията се гравира по повърхността, понякога се позлатява или посребрява друг метал като мед или стомана. От Китай се заема техниката на цветните лакове, така в Иран се правят лакови произведения в стила на персийските миниатюри, изобразяващи най-често мотиви от литературни творби (“Шахнаме”). Растения, животни и пейзажи се изобразяват в стил, близък до природата, върху различни сандъчета, калъфи за огледала, подвързии за книги, табли. Запазени са декоративни елементи с голямо богатство и разнообразие като: дървении с геометрични плетеници, сърмени тъкани, оръжия, керамика с метализирана глазура, ковчежета от слонова кост.

Произходът на локума

Ранната история на локума - това авангардно произведение на турското сладкарско изкуство, добре познато в цяла Югоизточна Европа - е изгубена в мрака на ориенталското средновековие. Сведенията за неговото раждане са обгърнати в легенди. Най-популярната приписва заслугите за неговата поява на някакъв турски султан от преди пет века. Този владетел, подтикван от благородното желание да бъде мъж за всички жени от своя харем, един ден привикал дворцовите сладкари и им наредил да измислят нов сладкиш, който да допълни уникалната султанска колекция от сладкарски рецепти. Така на бял свят се явил рахат локумът, а триумфалното му присъствие в ориенталската диета би могло да означава, че и мъжката чест на султана е била спасена.
Според някои други сведения локумът украсил небосвода на турското сладкарство доста по-късно - по времето на султан Абдул Хамид I (1725-1789 г.). В учебниците по история името на този владетел обикновено се свързва с т.нар. "хронична криза", в която изпада Османската империя след няколко загубени войни с Русия и Австрия и която продължава чак до времето на Кемал Ататюрк.
През 1776 г., две години след като империята отстъпила Крим на Русия и година след като предала Буковина на Австрия, младият сладкарски чирак Бекир Ефенди напуснал родното си село в Анадола, за да опита късмета си в Цариград. Той отворил малко дюкянче в центъра на града и скоро след това направил бурна професионална кариера. Неговият рахат локум станал особено популярен сред столичните първенци, които го превърнали в предпочитан подарък и инструмент за ухажване.
Също като в приказките на Шехеразада славата на този сладкар бързо стигнала до двореца и султанът го поканил да стане началник на дворцовите сладкари. Явно Бекир Ефенди е бил специална личност, защото днес един негов портрет, рисуван от италианеца Амадео Прециози, краси залите на Лувъра в Париж. В началото на XIX век някакъв англичанин бил така запленен от турския локум, че внесъл известно количество в Лондон и започнал да го продава с името Turkish delight.

info: http://www.hrani.bg/articles/view/9/201

Съвети за красота от Ориента

Забулени от главата до петите, арабските жени са обвити в мистерия. Също както европейските жени, те полагат сериозни грижи за красотата си, но по рецепти от времето на Шехерезада.Вижте тайните на Ориента за красота от природата
Пречистващата сила на водата
Водата е основната част от ритуала за красота в Ориента. Водата е идеалното средство да тонизиране на организма и от вътре, и отвън.
Пийте на воля-зелен или ментов чай с малко захар, а още по-добре- мед.
Напълнете си ваната с хладка вода и няколко капки етерични масла и се отпуснете. Можете да запалите няколко свещи и ето ви домашен спа-център.
Почистващата сила на черния сапун и хумата
Не се плашете от черния сапун, той е направен от пресовани маслини, съдържа витамин Е и се използва за ексфолииране и подхранване на кожата.
Тъй като намирането му тук не е никак лесна работа, можете да го замените козметичен продукт, който съдържа екстракт от маслини или със сапун с минерали от Мъртво море.
Разтворете малко хума във вода и измийте косата си. Можете да изберете между различни видове хума, които съдържат различни минерали и са подходящи за различните типове коса.
Освежаващата сила на естествената гъба за баня
Можете да избере между морска и растителна гъба. Те ще премахнат мъртвите клетки и ще подобрят кръвообращението.
Използвайте ги в банята, докато кожата ви е влажна като наблегнете на бедрата, раменете и гърба.
Само морската гъба можете да използвате за лице, като внимавате да не протъркате нежната кожа под очите.
Омекотяващата сила на маслата
След като вече сте почистили и ексфолиирали кожата в дълбочина, идва ред на етеричните масла.
Те ще омекотят кожата и ще отпуснат духа ви. Жасмин, мускус, портокалов цвят, сандалово дърво, рози и канела- възползвайте се от изобилието на аромати и дайте на тялото си нова енергия.
Втрийте маслата в кожата си с бавни движения, като започнете от пръстите на краката и продължите нагоре.

Хамамът – релакс от ориента

Хамамът или известен у нас като “турска баня” е вариант на парната баня и сауната, който играе важна роля в мюсюлманския свят и е съчетал в себе си традициите на Византийската и Римската баня. Той е силно свързан с ориенталската култура и нейните ритуали за красота, това е и основно място за срещи и общуване. Хамамът е обществена баня, разпространена из всички страни на Близкия Изток. Той е типична традиция, включваща различни процедури, които обикновено завършват с масажи с ароматни масла.
В България има запазени турски бани - хамам в Каварна, датиращ от началото на 15 век.
Посещаването на хамам е релаксиращо и незабравимо преживяване. Преди да се отиде на хамам е добре да се направят някои предварителни приготовления – например в марокански хамам традиционно се купува черен сапун със зехтин, правен по стара берберска рецепта или пък глина (хума), която се използва като ексфолиант. Задължително се носят и чехли, бански, кърпа, тривка, кофичка.Хамамът се състои от няколко помещения. Най-напред се влиза в топла стая, където тялото привиква към температурата на въздуха, за да се премине към горещата стая. Тук е мястото, където се прекарва дълго време върху топлите каменни пейки, мястото за релаксация и отпускане, но също и за раздумка и приказки. След това отново се връщате в топлата стая, където вече можете да се изкъпете със сапун и шампоан, поливайки се с кофичка, пълна с вода. Накрая идва ред за студената стая, където взимате душ, а след това, докато тялото привикне отново към нормалната температура на въздуха, може да поседите на пейките и да си починете.
Обикновено срещу символична сума, банята се разнообразява с традиционен сапунен масаж, извършван силно и енергично от теляци (масажисти), които не пропускат и частица от тялото. Той се прави с ексфолиираща ръкавица, позната като кесе или кеса. Днес и у нас все повече СПА хотели и студиа за красота предлагат модернизиран вариант на услугата „хамам”. Обикновено той представлява запарени помещения с приглушена светлина и затоплен под. В тях върху каменни пейки или хамам-легло, облицовани с мрамор или керамика, се радвате на сапунен масаж с пяна и с различни ароматни масла и помади. Най-често това са различни сапуни, шампоани и лосиони с характерните за тази процедура съставки като зехтин, глина или арганово масло.Независимо на какво ще се спрете – типична обществена „турска баня” или луксозна процедура в СПА хотелите - хамамът е полезен за здравето, тъй като подобрява кръвообращението и обмяната веществата, прави кожата красива, отпуска тялото и мислите, и ни отдалечава за часове от напрегнатото ежедневие.

Hera.bg
Анелия Качакова

ПРОИЗХОД НА ОРИЕНТАЛСКИЯ ТАНЦ

Въпросът за зараждането и точния произход на Ориенталския танц и до днес остава забулен в тайната на догадките. Причината е че до 1800 г. не съществуват никакви писмени сведения за него, макар че можем да видим в течени на историята танци, които напомнят или се приближават до него.
В миналото жените са били на голяма почит. Многобройни открития на статуи и стенни декорации, най-вече на женски фигури са намерени в различни святи места. Те свидетелстват за култа към Богинята-Майка е практикуван в целия Близък Изток в периода на неолита. На някои места той се е запазил до 2000 г. пр. н. е.

Вавилонската богиня Ищар е била прототип на Върховната богиня, символ на плодородието, любовта и на чувствеността.
Жриците са й оказвали чест, изпълнявайки свещени танци и магически ритуали. Идеата била чрез движенията на тялото си да постигнат мистично състояние и да влязат в дълбока връзка с ритъма на природата, а по този начин и в контакт с Богинята.
В Ориенталския танц много от движенията също имитират различни животни (змия, камила и др.), вълните на морето или формата на луната.
Други движения напомнят за раждането и за сексуалния акт. В танца за плодовитост (извършван в миналото от млади жени, танцуващи за Богинята-Майка, за да посрещнат болките и тайните на майчинството) можем да видим движенията на бедрата, таза и хълбоците, които характеризират Ориенталския танц или shimmy - особената вибрация на таза. Коремната област и почитта към нея, като към „извор на живота”, присъства като символ на поклонение и в други култури в неолитна Европа, Африка, Индия, Близкия и Средния Изток, и други кътчета на планетата.
По-късно, с утвърждаването на патриархалните култури и наложилото се вярване, че умрелите трябва да имат голямо и приятно пространство в гроба си, както и че техните роднини трябва да организират весели празници в тяхна памет, танците стават официални, често организирани от царя и от неговите представители, обикновено в чест на някои Богини.
Дори и практикуван на народно ниво, от обикновенните хора, Ориенталския танц e имал рафинирани и изтънчени варианти през Отоманския период (до IX век) и през X и XI век. След това обаче започва неговото бавно западане, което в следствие и на западните влияния, води до обеднели и изкривени танцови форми. Вероятно за това допринася и дезинтеграцията на провинциалните общности.

Робините на харема (giariya)
През Средновековието, извънредно красивите жени са били закупувани на пазара или отвличани като плячка по време на война. Робините били докарвани в палатите на могъщите богаташи, халифи, султани и богати търговци от различни страни, като Индия, Турция, Етиопия, Армения и т.н. Някои са вършели домакинска работа, а други се посвещавали на пеенето и танца.

Собственикът на харема ги поверявал нa експертни инструктори, които ги обучавали да пеят, да танцуват, да рецитират поезия, да свирят на музикални инструменти и дори да познават медицината, астрономията и други науки.
Робините-танцьорки са имали повече свобода. Те забавлявали гостите на двореца, танцувайки и пеейки. Понякога се изявявали по цели нощи на големите празници, организирани в палатите, наред с музиканти и поети.
Разказва се, че по време на танц, те често взимали сабите на пазителите и ги поставяли на главите си, танцувайки под звуците на “sagat”. В други случаи те танцували с ваза на главата (така са изобразени и в много картини на ориенталски художници).

По време на тези празненства, на останалите жени от двореца не е било позволено да присъстват. Те можели само да надничат скришом през малките отвори на дървените гравирани панели.
Когато робините приключвали със спектакъла за мъжете (често важни гости), отивали в зоната за жените на Харема (често разположена на горните етажи) и там продължавали да танцуват заедно, далеч от чуждите погледи.
Авторитетът на робините нараствал малко по малко, благодарение на техните интелектуални и професионални умения. Много от тях cа успявали да завладеят ума и чувствата на господарите си. За да прогресират в обществото, робините станали конкурентни и в изкуството и в науките.
Те изиграват решителна роля в поддържaнето и еволюцията на Ориенталския танц, прибавяйки към него характерни елементи oт собствените си различни култури.


От GHAWAZEE до днес.
Много се е писало за египетските танцьорки,благодарение на пътешественици и писатели от XIX век.
Пътеписите обаче често пъти разказват повече за жените, отколкото за танца. Основават се на индивидуалните преживявания и теории на писателите, според различните им представи, склонности, култури и мнения.
В действителност можем да различим две основни категории на египетски танцьорки:

- awalim (ед.ч. ”alma”) - известни на Запад под името “almée” - от френски произход - начетени и образовани жени. Те са могли да пишат поезия, да композират стихотворения и музика, да импровизират и да пеят. Танцували са, но само за женска публика. Често са свирели на различни инструменти и са били на изключителна пoчит заради тяхния MAWAL (сантиментална гласова импровизация).


- gawazee (ед.ч. “gaziyah” - буквално преведено “циганка”). Предполага се, че са принадлeжaли на Cabila (берберско или бедуинско племе от северна Африка и Арабия). Със съмнителен произход, те са говорели и един таен език, наречен sim. Били са ексцентрични жени, които боядисвали косите си с hennè (кънa), гримирали се и очертавали силно очите си с антимоний. Носели гривни, обици и малки златни халкички на носа, пръстени на ръцете и краката и гердани от перли на врата. Танцували по повод на празници и чествания, на улицата или пред кафенетата и живеели в обособени квартали, в покрайнините на града. Освен да танцуват и пеят, те се занимавали и с други дейности като татуиране, ясновидство чрез черупки и пясък, гледане на кафе и обрязване на деца. Често били цели семейства, в които мъжете свирели, а жените пеели и танцували.
Днес можем да видим танцьорките Gawazee само в изключителни случаи, на празненства в горната част на Египет (Upper Egypt), където най-накрая се установяват да живеят.
През 1871 г., става известна танцьорка, с името SHAWQ. Тя танцувала пред голяма група знаменити личности, по повод на тържественото откриване на Суецкия канал. Френският историк Charles Deday описва танцьрката като "подивяла, привличаща погледите и вниманието на публиката, пълна с възхищение към нейния танц. Тя танцува със забулено лице, което открива в един момент. Нейното стройно и гъвкаво тяло прибавя съблазнителност в изкуството й”.
По онова време, главната улица на Кайро, Muhammad Alì Street, била своеобразен артистичен център – там живеели по-голямата част от творците и там се изнасяли най-много спектакли.
Въвеждането на термина Belly dance се дължи на г-н Sol Bloom. Той е бил импресарио и е считан да е първият, който е популяризирал този танц в САЩ. Той е довел автентични танцьорки и музиканти от Средния Изток на Световния Панаир в Чикаго през 1893 г., по повод 400-ата годишнина от откриването на Америка. Bсъщност той не е бил първият, който е довел танца до тези земи, но по-ранното му представяне не е завладяло американската публика по начина, по който го постига той. Някои биха казали, че измислянето на термина belly dance от Bloom, е било направено, за да популяризира своето шоу на Панаира. Той умишлено е наблегнал на сексуалното и изкусителното, за да предизвика възмущение у викторианското общество и пикантни вестникарски заглавия (по онова време благоприличното общество не е използвало думата belly /корем/, както и много други думи, които използваме днес). Всъщност г-н Bloom не си е измислил термина, а просто го е превел от френски „Danse du Ventre”. Оказва се, че французите са използвали това название за Ориенталския танц от покоряването на Египет от Наполеон през XVIII век. (Hяма запазена точна документация от коя дата французите са започнали да използват термина, нито точно кой оригинален етнически танц са имали пред вид, като са го употребявали – Ghawazee, Аwalim, Ouled Nail или друг). За жалост г-н Bloom не е жив днес, за да ни каже истинските си мотиви да използва едно название, което до голяма степен го омаловажава. Съдейки от неговите записки, той дълбоко е уважавал средноизточните изпълнители и тяхното красиво традиционно изкуство и по-скоро е искал да провокира обществото с този термин, отколкото да е имал злостно отношение към танца. При всички случаи обаче, със сигурност е успял да привлече внимание върху танца и съвсем скоро той става много популярен.
Според една друга версия, Ориенталският танц е бил представен като танц "балaди” ("beledy", от арабски: "роден танц", "народен танц", "от моята родина") и от там, по сходство на звучене, идва и името belly dance.
Произходът е спорен.
Танцът на Fatima (“Little Egypt” - така се e представила най-известната танцьорка на панаира, която след това става легенда) под съпровода на група музиканти, предизвикал голямо удивление. След големия успех на Световния Панаир в Чикаго и големия интерес, проявен от американската публика към средноизточните танцьори, танцът се превърнал в популярно забавление. За жалост, много от новоизлюпените танцьори на Запад, знаели твърде малко за автентичния танц и го имитирали - всеки според възможностите си - във филми, нa малки и големи сцени, преувеличавайки движенията на таза, наречени hoochie kookie и въвеждайки различни дрънкулки и промени в костюмите (затова и костюмът "belly dance" се оказва измислица и фантазия на Запада).

Самата Little Egypt често е ротестирала заради начина на използване на името й в спектакли, за които твърдяли че са вдъхновени от нейния танц, но в действителност са били по-скоро еротични танци без изкуство, привличaщи най-вече мъжка публика.
Различните танцьори използвали различни термини, за да опишат танца, но интригуващото Belly dance така и си останало най-разпространеното название за този танц, познато в Съединените Щати.

През XX век, предприемачи от всички сфери осъзнават, че „сексът се продава”. В холивудски филми, в нощни клубове и други прояви на Запад, екзотично „танцуващи момичета” се превръщат в често срещана атракция. Ефектът от такива изпълнения обаче измества фокуса от оригиналния танц-изкуство, просто към начин за приятна възбуда. Въпреки огромните танцови възможности на автентичния ориенталски танц, започнал да се изгражда един стандартизиран имидж: танцьорка с оголен корем, облечена в полупрозрачнa полa, която изпълнява змиевидни, изкусителни движения. Именно този ИМИДЖ, а не терминологията, е истинският източник на неудобство, засягащ това изкуство.
Без значение как нарича себе си танцьорката, тя винаги е облечена в костюм, който наистина разкрива нейната коремна област и извършва характерните змиевидни, еластични движения, типични за древното изкуство, призовавайки да бъде освободена от пропагандата, която е работела против жената през всички векове и да се движи свободно под акомпанимента на музиката.
Състоянието на танца е било такова, че дори египтяните не са разпознавали в никакъв случай своята традиция и култура, а го смятали за нещо неподходящо и пошло.
Междувременно артистичният живот на Muhammad Alì Street, където са били разположени мнозинството заведения, където са живеели и се изявявали танцьорките, също е в упадък.
Ситуацията се подобрява след Втората световна война, когато с появяването на театри; обществени концерти и с разпространението на киното, за тях се оформят "по-почетни" места, където да се изявяват. През 1930 г., с отварянето на заведението “Casino Badia” на Badia Mansabny (балерина от сирийски произход), се утвърждават един нов вид танцьорки, различни от awalim и gawazee. Casino Badia е първото заведение в европейски стил в Кайро, където се редуват да танцуват стотици балерини, много от които по-късно стават известни, като Taheyya Carioca и Samia Gamal.
От 60-те години насам, изкуството на танца започва да става все по-професионално. Създават се танцувални школи, финансирани от правителството на Египет, което поема издръжките на онези традиции, които подчертано принадлежaт на египетската народност. Най-добрите професионални танцьорки се изявяват в 5-звездните египетски хотели. Някои от тях, като Dina, Fifi Abdo, Lucy, работят в театъра и в киното. Чрез техните представления се връщаме назад във времето, далеч от педразсъдъци и вулгарност.

info: http://www.evelinapapazova.com/pagebg.php?P=3

Тюркоазът обич до смърт

Всеки, който прочете думите в заглавието, ще се усмихне. Глупавият ще си помисли, че му поднасят някоя шарлатания, умният - че става дума за иносказание - едно се казва, а друго се разбира. Мъдрият ще се зачете и ще разбере за какво наистина става дума.
Преданието, че костите на хора, попаднали в плен на истинска любов, се превръщат в тюркоаз, принадлежи на персийците. Имали са право да предполагат, че е така - най-хубавият, с цвят на бистро синьо небе тюркоаз, се намира по техните земи. А в Европа - люлката на класическата цивилизация, никъде го нямаше с това качество. Поне доскоро - докато големият наш учен Ангел Кунов откри българско находище в Източните Родопи - със същия цвят като персийския! Дотук е интересно само за специалистите, а уважаемият читател ще си каже: Е, и къде всъщност е гвоздейчето, което чака да бъде забито?Ето къде е: съвсем наскоро, при експедиция в същата тая планина, открихме минерал с прекрасен тюркоазен цвят, тежък точно 152 грама.Размерите му са 6 на 7 сантиметра - колкото цигарена кутия. Или като на последен модел GSM. Прощавайте, но за такъв тюркоаз биха могли да мечтаят и в наследника на Персия - днешен Иран. Те наистина могат да мечтаят, защото намереният от нас къс потвърждава казаното от техните прадеди - то е кост, превърната в тюркоаз! Истинска, много добре запазена кост, която не иска да си напрягаш мозъка, за да я възприемеш като такава. Всеки може да я види и пипне, без да се налага да плаща за това.Тук ще цитирам уважавания от нас известен китайски лекар д-р Ван, който в началото на една от своите книги пише, че отправящият каквото и да е послание към другите автор трябва да се отнася изключително отговорно към това, което казва. Напълно съм съгласен с него, затова отделих немалко време да потърся къде е мястото на намереното от нас. Не казвам "откритие", "уникат", "сензация" - не! Просто кост, превърната в тюркоаз.Тюркоазът е познат на човечеството от дълбока древност.Украшения от него са намирани в Египет, Мексико, и, разбира се, в страните от Средна Азия, където обработката му датира отпреди 6000 години. Персийците са го наричали "фируза", което идва от арабското "фирузадж" - "камък, даряващ победата". Оттам идва и руското название "бирюза".В Европа се използват две названия - френското "тюркоаз" и немското "тюркиз". И двете означават едно и също - "донесен от Турция", тъй като оттам най-напред е попаднал на стария континент. Наличието на двете имена е много удобно за търговците, чиито сергии са заровени с ментета, представяни за скъпоценния камък. Като им кажеш: "Това не е тюркоаз!", те веднага се съгласяват: "Не е! Тюркиз е!"От минераложка гледна точка тюркоазът е воден фосфат на медта и алуминия. Именно присъствието на мед в състава му придава неподражаемия син цвят, който в много случаи преминава в синьозелен, зелен, дори сив - при наличието на различни примеси, например желязо. Но присъствието на водни молекули в неговата формула го нарежда сред най-капризните представители на минералния свят. Водата реагира на различни външни дразнители /съвсем наскоро добиха популярност и в България из-следванията на японците за нейната памет/ и променя структурата на камъка - носен като бижу, много често той започва да се обезцветява или се напуква, предупреждавайки по този начин, че не всичко в организма е в ред.В интерес на истината малцина в нашата страна са държали в ръцете си истински тюркоаз. Цената на обработените изделия от него се движи от 50 до над 70 лева за грам. Всичко, което се предлага на по-ниска цена, е както казват хората, "минало покрай тюркоаза".Тюркоазът се добива на малки късчета. Обикновено изпълва микрокухинки и пукнатини в скалите. В най-старото познато в историята находище в Иран - близо до град Нишапур, се добива в галерии високо в планината. В тях се копае на ръка, като за една седмица от всяка се извлича по 2 тона скална маса, съдържаща в себе си малко над 5 кг тюркоаз. Това прави 50 кг на месец за целия рудник. Ето защо цената на първокачествения тюркоаз е толкова висока.В няколко американски щата - Колорадо, Невада, Ню Мексико и особено в Аризона, също се осъществява добив на висококачествен тюркоаз. Перспективни находища има и в Чили, Перу, Мексико, Китай и Австралия. А в специализираната руска литература като известно е посочено и българското находище! Прав е бил Ангел Кунов да нарече оня, който унищожи едно от проявленията при село Горно Брястово", природен канибал"! Докато разберем, че има с какво да удивим света - чудото изчезва! Е, не цялото. А освен това вече имаме тюркоазената кост! Тя ще си бъде винаги българска - дори един ден да започне да обикаля света подобно Панагюрското златно съкровище, пак ще представя България.Знам, че всичко невероятно и красиво води след себе си злоба и диващина. Че ще се намерят отрицатели, които ще се опитват да изкарат черното бяло и бялото черно. Едни ще кажат: Е, какво толкова - някаква си там синя кост. Други ще рекат: Не се знае дали е кост и ако е кост, дали е човешка. Трети ще допълнят: Може да е и едното, и другото, но не е сигурно, че този човек е умрял от любов. Кой знае от какво си е заминал - може да е от чума.На всички тях ще кажа следното: знаете ли, че единственото място на планетата, където са открити подобни кости, е Франция? И там костите не са синьозелени като българската, а са синкави. Цветът им не е резултат от тюркоаз в тях, а от минерала вивианит. Доказано е, че това са минерализирани кости от мамути. Научно доказано! Твърдостта им е два пъти по-малка от тази на тюркоаза. Цветът не е същият, но въпреки това французите ги представят навсякъде по света като тюркоазени кости.А ние, българите, се страхуваме да повярваме, че някой от нашите предци може да е умрял от любов. Като не пропускаме да доказваме на света, че сме силни на сумо, борба, вдигане на тежести и т. н.Чест и почитания за тези хора, но на тях не костите, а месата им посиняват по време на схватките. А на другите, които също прославят страната ни - къде с източване на банкомати, къде - с отклоняване на пари от европейски фондове в личните си сметки - на едните посиняват китките от белезниците, а на другите - коремите от преяждане. Но на никого костите не се превръщат в тюркоаз!И все пак някой ни е дал пример. Засега - единственият в света. В България. И око може да го види, и ръка да го пипне.Оттам нататък всеки има право на избор как да възприема казаното от персийците. Но чакайте - защо от персийците? Нали от там сме дошли - от родината на тюркоаза.

Иван МИТЕВ

~Долмабахче~

Долмабахче е дворец в Истанбул, в европейската част на града.
Разположение Първоначално Долмабахче е бил залив, в който е акостирала османската флота и както легендата гласи, дори аргонавтите. След неговото затлачване тук се създава султанска градина с няколко малки дворци.
Предистория
До средата на 19 век резиденция на султана е бил дворецът Топкапъ в средновековен стил.След като контактите с Централна Европа станали по-интензивни и от там били възприети културни стандарти, султанът решил, че трябва да се издигне резиденция в европейски стил. По поръчение на султан Абдулмечид І арменските архитекти Карабет и Никогош Балиан строят новата резиденция от 1843г. до 1856г., която търпи по-късни преустройства. Разходите по строежа възлезли на около пет милиона фунта стерлинги, което отговаряло приблизително на една четвърт от годишните постъпления от данъци. Финансирането станало чрез печатане на книжни пари. Разправя се , че финансовият министър съобщил на султана, че строежът струва три хиляди и петстотин пиастра /тогава тридесет и два фунта стерлинги/. Всъщност това била сумата, необходима за напечатването на парите! Строежът натоварил неимоверно много хазната и допринесъл за това, Османската империя през втората половина на 19 век да се доближи до държавен банкрут и да стане финансово и политически зависима от чуждестранни сили. Това е исторически първият дворец в османската столица, изграден в европейски стил. От построяването му през 1853 г. до 1922 г. (с прекъсване от 20 год.) служи за главна резиденция на султана. Тук е живял и починал Мустафа Кемал Ататюрк

Дворецът

Дължината на двореца е 600м, площта е 45 000м2, има 285 стаи, 6 хамама и 68 бани. Фасадата показва класическа европейска сграда с две крила. Вътрешността е в типичен османски стил. В южното крило са представителните помещения, в северното - жилищните помещения, а между двете крила е голямата приемна зала, пред която има зелена площ от 2000м2, а над нея - 36м висок купол. Терасата към Босфора е оградена с висок зид, чийто порти водят към пристан, който днес не се използва редовно. Забележително е техническото обзавеждане, изключително модерно за времето си : газово осветление, тоалетни с течаща вода, централно отопление и асансьор. Обзавеждането е внесено от Великобритания. Таваните са пищно украсени със злато. Използвани са 14 тона злато и 40 тона сребро. При обзавеждането му не е използвано стъкло, а само кристал. В централната зала се намира най-големият полилей в света с 750 крушки, подарък от кралица Виктория. Дворецът притежава и най-голямата сбирка в света от кристални свещници от Бохемия и Бакара. Едно от стълбищата също е от кристал. Стилистично сградата се причислява към османския историзъм с елементи от европейския Ренесанс и барок. Днес дворецът е музей.

info: wikipedia

Османската империя

Османската империя (понякога Отоманска империя) е ислямска теократична държава в Близкия изток, която е заемала Анадола, части от Югозападна Азия, Северна Африка и Югоизточна Европа в периода между 14 и 20 век. Основана е в Анадола, на завоя на река Сакария. Империята е сред най-силните страни в света през 16 и 17 век. Тогава европейските държави се чувстват силно застрашени от имперското настъпление през Балканския полуостров. Тя е позната и като халифат, тъй като османския султан е и халиф - владетел на светите градове Мека и Медина.Империята е основана от Осман I (на арабски عثمان) — от тук произлиза и името на империята. В дипломатическите кръгове била също позната „Високата порта" или просто „Портата" благодарение на церемония, която султанът изпълнява за чуждите посланици на портата на двореца си. Те също са влагали и смисъла, че империята дълго време е врата между Европа и Азия. След 1453 г. столицата е Константинопол, на турски език - Истанбул.Държавната религия в Османската империя е ислямът. По-голямата част от поробените народи в европейската част на империята изповядват източноправославното християнство. Духовното господство над тази рая е предоставено на Вселенската патриаршия, където преобладава гръцкият клир.Османската империя е мощно политическо обединение на турските племена. Тя успява да нахлуе в Европа през 14 и 15 век. Османските турци покоряват Балканския полоустров и подчиняват местните народи. Там живее със семейството и поданиците си върховния лидер на империята, наричан султан. Според вярването, той е божи наместник и властта му е дадена от Аллах. Армията е изградена от конница и пехота. Конниците са наричани още спахии. Те получавали земя от султана, да я обработват, но само докато са в армията. От чина им зависи големината на земята и плодородността ѝ. Всеки спахия трябвало да облече и оборудва 10 свои приятели или подчинени, и когато султана го повика за поход на армията трябва да ги поведе, на война. Пехотата е съставена основно от еничарски корпус. Те не получавали земя, а заплати, не се женели, не са имали собственост. Всеки еничар с гордост се хвалел, че цялото му имущество се намирало на раменете му. Безстрашни в бой и безмилостни към враговете на султана, те дълго време са били главната опора на султанската власт. Еничарският корпус е бил набиран като специален данък от християнски семейства. Насилствено ислямизирани и подлагани на строга военна подготовка, те образували ядрото на османската армия. Поради личните си качества и строга самодисциплина много от тях са били издигани на високи постове в държавата. Много от тях са оставили значима диря в историята на Османската империя.Провинции В разцвета си Османската империя има 29 провинции.

Султани - 36,


Халифи - 29,


Бек/Бег -


2Наследници след 1926:

Абдул Меджид II (1926 – 1944)
Ахмед IV Нихад (1944 – 1954)
Осман IV Фуад (1954 – 1973)
Мехмед Абдул Азиз II (1973 – 1977)
Али Васиб (1977 – 1983)
Мехмед VII Орхан (1983 – 1994)
Ертогрул Осман V (1994 — неизв.)


info: wikipedia

Джихад и неговото значение

Джихад е арабска дума, която означава противопоставяне и борба срещу всички несгоди и препятствия. Но когато тази дума се свърже с исляма, означава борба в името на Аллах. Това е първата мисъл, за която се сещаме, когато се спомене джихад. И както ще поясним по-късно, Последният Пратеник, Хз. Мухаммед, Аллах да Го благослови и с мир да Го дари, го е характеризирал като малък и голям джихад.

Мястото на джихада в религията

Джихадът е едно от най-важните задължения в земния ни живот. Пророците също са натоварени с това задължение. Джихадът означава човек да осъзнае своята същност или да осъзнае същноста на хората. Затова Всевишният е отредил важно място на джихада и го е определил като прославено и свещено дело. Между тези, които без причина бягат от джихад, и тези, които безспирно и без умора се борят в името на Аллах, има огромна разлика. В тази връзка е и знамението в Свещения Коран: "Не са равностойни онези от вярващите, които си седят вкъщи, без да им се навреди, и онези, които се борят по пътя на Аллах чрез своите имоти и души. Аллах отреди на борещите се чрез своите имоти и души да са с едно стъпало над седящите. На всеки Аллах обеща Най-прекрасното, но Аллах отличи борещите се пред седящите с огромна награда." (Жените, 4/95)

Но джихадът не е само размахване на мечове. Той е старание за усъвършенстване на човека. По тази причина преди всичко той е стремеж към отстраняване на негативните качества, борба със собствените недостатъци и освен това - подчиняване на злите помисли на душата. Както е повелил Последният Пратеник, големият и съществен джихад е именно това. А въпросът за самата борба с оръжие е много специфичен и е само по принуда и при отбрана. Ислямът определя този джихад за "малък" и той се използва при отбрана на богатството, родината, религията и собствения живот, за премахване на преградата между Всевишния и хората и за отваряне на пътищата за усъвършенстване на човека.

Разбира се, според периода и видовете джихад са различни. Понякога както само едно поучение или една помощ, или изразяване на мнение за нападки срещу религията може да бъде джихад, така също един добър личен пример може да се счете за джихад. За първите сподвижници на Пратеника на Аллах било задължително преселението (хиджрет), а тези, които не са успели да се преселят, се натъжили много и си мислели "как може да запълним тази празнина." За такива хора Свещеният Коран повелява: "Не беше ли земята широка? Защо не се преселихте?" Това означава, че в този период преселението е било една величина от джихада или може би е бил самият той. Ето още няколко примера от Периода на благополучието: някои от сподвижниците не успели да отидат на джихад, тъй като родителите им били много възрастни и болни и имали нужда от грижи. Един младеж, който въпреки това си положение избягал и дошъл на бойното поле, Пратеникът, Аллах да Го благослови и с мир да Го дари, го върнал с думите: "Иди и прави джихад за родителите си", т.е. да се грижи за тях и по този начин намеква, че неговият джихад е именно това. Ето знамението, за което споменахме, намеква за тези, които поради някаква причина не са успели да отидат на джихад, че могат чрез проповеди да запълнят тази празнота.

Голям и малък джихад

Джихад е човек, използвайки силата си, принуждавайки себе си, да осъзнае човешките ценности и да открие същността си. Това се нарича "голям джихад". "Малък джихад" е същото нещо да бъде цел в името на сплотяване и преоткриване същността на всички хора.

Връщайки се от битка, Партеникът на Аллах повелил: "Сега се връщаме от малкия към голям джихад." Когато сподвижниците попитали кой е големият джихад, Пратеникът им отговорил: "Борбата със собственото си его (нефис)."

Малък джихад е не само този на бойното поле. Да се мисли, че това е така, означава да ограничим широкото му значение. Понякога една дума или едно мълчание, понякога само едно намръщване, една усмивка, напускане на неподходящо място или, накратко, всичко, извършено единствено в името на задоволството на Всевишния, да обичаме и ненавиждаме всичко според Неговите повели, всичко това влиза в рамките на джихада. Стремежът всичко това да бъде нашата цел в живота и благоденствието на обществото е също така джихад. Започвайки от най-близките - семейството си, и достигайки до всички сфери на обществото, обгръщайки целия свят, всичко това се побира в рамките на джихада.

Ако днес всички хора желаят да спечелят задоволството на Всевишния - би трябвало да е така, - освен че трябва да известяват останалите, би трябвало да подчинят своите лоши чувства и със задълбочен размисъл да преоткрият себе си. Ако не направят това, вероятността да излъжат най-вече себе си е голяма и сторените от тях неща не биха били полезни нито за тях, нито за някого другиго.

Водещият истински джихад е този, който със смирение, скромност, с духовно удовлетворение предпочита всяко нещо в името на Всевишния. Борбата, която води такъв човек, не ще бъде напразна. Той, вместо да пълни главите на останалите с полезни или ненужни неща, се стреми да запълни тяхната празнота с искреност, добри помисли, откровеност и смирение.

Джихадът е едно вътрешно и външно равновесие

При него има и духовно узряване, и спомагане за това на останалите. Да помогнеш на останалите да узреят е малък джихад. Ако двете бъдат разделени, думата джихад губи своя смисъл и от едното ще се породи отегчителност, а от другото - анархия. Но ние очакваме души, изпълнени с духовността и морала на Хз. Мухаммед, Аллах да Го благослови и с мир да Го дари. А това, както във всички сфери, е възможно единствено с подчинение и следване пътя на Последния Пратеник.

И колко са блажени онези, които мислят за спасението на човечеството толкова, колкото мислят за собственото си спасение. И колко са блажени онези, които, спасявайки останалите, не забравят за себе си.

Взето от: http://bg.fgulen.com/content/view/29/6/

::Измир::

Измир, с историческо име Смирна, е третият

по големина град в Турция и с второ по големина

пристанище в Републиката след

Истамбул. Разположен е в залива на Измир,на

Егейско море. Градът е и областен център на

провинция Измир. Изграден е от девет отделни

части. Населението през 2000ната година е

2,409,000,а през 2005-та година е повече от 3,500,000.

Име и етимология

Името на околностите на днешен Измир някога се наричали Ти-смърна, споменати в някой таблици от асирийските колонии в Кюлтепе(първата половина на второто хилядолетие преди Христа), с представка "ти", идентифицираща съответно име, макар че не се знае с точност че това име има връзка с името на Измир. Някои могат да направят връзка между името на Измир и името на Амазонския град, наречен Смирна. Етимологията на името на съвременния град може да бъде открита и в най-голямото, но не много известно кралство Арзава, което често попадало под властта на хетите, които се простират близо до бреговете през тяхното Велико кралство, като името на Измир произхожда от името на града на хетите — Мира, разположен само на 50км от Измир през XIII век преди Христа при управлението на Лувиан. От гръцки името на града може да идва от "мюра", което се свързва с Йоанийско гръцката форма Смюрне. Името Мирха пък произлиза от средата на южна и северна Африка — това било растение, от което се произвеждали ароматни соли. Римляните взели това име и го транскрибирали в Смирна, като така се среща и до днес на територията на Великобритания насочвайки към града в предтурски период. Съвременното име Измир пък е модерна турска версия на същото име. В наши дни на гръцки името е Смюрне, на английски е Измир, Смирн е на италиански. Във Великобритания градът е наричан Смирна, а от XX век се нарича Измир.



История

В исторически план Измир съществува повече от 3,500 години. Той е първото източно пристанище, има и безмитната зона, изградена чрез договор между САЩ и Турция — обединение, създадено през 1990година. Тук са разположени сградите и производствените центрове на някои водещи компании на световния пазар. Така Измир е считан за един от най-либералните градове,запазил обаче своите ценности, идеология, външен вид и стил, динамизъм и важни роли в политически и икономически аспект. Градът е едно от най-старите селища на Средиземноморския басейн. Проучването през 2004 година на Йеселова Хюйюк от Борнова връща историята на града още по-назад и доказва, че той съществува от много повече векове. Откритието показва три нива, две от които са праисторически, второто ниво носи пътищата на ранния и среден чалколит — период от медната епоха, а третото ниво е от неолита. Тези две нива са били населени от местното население на тази територия приблизително между 6 500 и 4 000 години преди Христа. От 1500 година преди Христа регионът пада под властта на Империята на хетите и анадолците. Измир или предшествалата Древна Смирна била една от най-развитите култури в Анадола по нейно време, на нивото дори на Троя. Тази фаза от историята на града е точно когато е бил свързван и с Амазонска смирна. През 1200 година преди Христа инвазията на Балканите унищожава Троя и Хатусас — столицата на великата Хетска империя. Централна и Западна Анадола попадат в тъмната епоха която свършва преди населяването на тези земи от фригийците през VIII век преди Христа. През желязната епоха къщите били малки с една стая. Най-старата къща, открита в Байракли, се датира от 925 — 900 година преди Христа. Стените на тази добре запазена къща с една стая с размери около 2.45 на 4м, били направени от слънчево изпечени тухли а покривът на къщата от тръстика. Около това време хората започнали да предпазват града с дебели стени направени също от слънчево изпечени тухли. От тогава градът постига статут на областен. Около хиляда човека живеели зад стените му, а други в къщи, разположени в близост до него където били полетата, маслиновите насаждения, лозята и работните пространства, както и развлекателни съоръжения. Хората се препитавали от земеделие и риболов. Твърди се че Омир е роден в Измир. Аристотел разказва :"Крит...дава живот на Омир близо до моста Мел и умира след това.Майон носи това дете и го наричат като детето на Мел ,наблягайки на мястото,където е роден". Шест други града спорят за рожденни градове на Омир, но главното убеждение е, че той е роден в местността Йония и свързано с написаното доказателство от Аристотел дават най-добри възможности на Измир да претендира за рожденното място на най-известния античен писател. След VIII век преди Христа.



Древна Смирна

Терминът Древна Смирна е използван, за да опише гръцкия областен град в класическата епоха. Древна Смирна или Измир е възстановена по-късно на склоновете на Кадифекале. Най-важното светилище на Древна Смирна бил храмът на Атина, възстановен до известна степен в наши дни. Най-старите руини запазени до днес датират от 725 — 700 година преди Христа. Гръцкото селище в древна Смирна е датирано от 1000 година преди Христа. Градът е бил населява първоначално от еолийците, но малко по-късно е завзет от йонийците и Смирна е добавена към дванайсетте йонийски града. Така е поставен пред изпитанието да стане един от най-забележителните културни и търговски центрове през този период в Средиземноморския басейн. Периодът, в който Древна Смирна достига най-високо ниво в своето развитие бил между 650 — 545 година преди Христа. Този период е разглеждан като най-мощният в развитието на Йонийската цивилизация. Под водачеството на град Милет, йоанийски колонии били създадени в Египет, Сирия, западното крайбрежие на Ливан, Мармарският регион, около Черно море и Гърция. Колониите се състезавали по между си и на територията на Гърция често имало войни за надмощие. Смирна, от тази гледна точка не била дълго време малък град и станала областен център, който взел важна роля в търгувията в Средиземно море. Един от най-важните символи на този период е широкоразпространеното начало на писменото слово от 650 година преди Христа. Имало много надписи, посветени на Атина, чийто храм е датиран от 640 — 580 година преди Христа. Най-старият модел на къща с повече стаи от този период е намерена в Древна Смирна. Тя е построена през втората половина на VII век преди Христа, като има двор и два етажа с 5 стаи. Къщите преди този период били една до друга и с по една стая. Най-старата павирана улица в йонийските градове е открита именно в Древна Смирна. Богатствата на града обаче съблазнявали много лидийците и ги привлекли към града. Лидийската армия завладяла града между 610 — 600 година преди Христа, опожарила го и разрушила част от него. Скоро след това последвала нова инвазия — този път персите ефективно унищожили Древна Смирна като областен център. Персийският император решава да накаже градовете, които не искат да му окажат помощ в неговата кампания срещу лидийците, атакувал крайморските градове на Егейско море след завладяването на Сардиния — столицата на Лидия. В резултата на това Древна Смирна била унищожена в 545 година преди Христа.



Града по времето на Александър Велики

Александър Велики изгражда града на ново през 300 година преди новата ера. Той побеждава персите в няколко сражения и император Дарий е победен в 333 година. В този период градовете се разрастват до почти половинмилионно население — Ирод и Пергамон достигнали около 100 000души. Антиохия, Александрия и Ефес — около 400 000души. Смирна, която била създадена отново на малък хълм е била достатъчна само за няколко хиляди души и затова новият и голям град бил изграден на склоновете на Кадифекале през 300 година преди новата ера. Хълмът изглеждал като естествен акропол за хората.



Част от Римската империя

Градът попада в римските територии през 133 година преди Христа, като по това време се наслаждава на втори "златен период" в своето развитие. Император Адриян също посещава Смирна в свое пътуване от 121 — 125 година. Той поръчва и нова конструкция близо до пристанището. През 178 година градът е унищожен от земетресение, което се счита за едно от най-опустошителните с което се е сблъсквал в своята история. То срива града изцяло. Унищожението било толкова голямо, че била необходима помощ от империята за да бъде възстановен отново. Император Марк Аврелий допринася много за новоизграждащите дейности и градът скоро е възстановен. Различни вариянти на архитектурата са били направени по времето на Римската империя, улиците били изцяло направени от камъни и павета например. След разделянето на империята на две, Смирна става територия от Източната Римска Империя. Тя запазва своя статут като автономен религиозен център през ранните времена на Византийската империя. Градът намалява като размер в късната античност и ранното средновековие и никога след това не достига просперитет, както по време на римското владичество.



Превзета от турците

Турците за първи път превземат Смирна през 1076 година под командването на Чака бей. Чака Бей използвал Измир като място, от което правел внезапни нападения. След смъртта му през 1102 година градът и съседните му райони са превзети отново от Византийската Империя. След това Смирна е отново завзета от Ирод когато Константинопол е победен през 1204 година. Смирна е завладяна отново от турците през XIV век, когато Юмюр Бей, синът на създателя на Бейлик и Айдин, завладява първо горната част на Кадифекале и после долната част при замъка на Ок Калези. Както Чака бей направил два века по-рано, Хюмюр Бей използвал града също за внезапни атаки. Тамерлейн. Смирна била завладяна и приобщена към империята от османците за първи път през 1389 година от Баязид I, който същата година се възкачил на престола. Османците отново завладели града без обаче да създават конфликт. През 1402 година Тамерлейн спечелил битката при Анкара въпреки Османците и сложил сериозен проблем пред тяхната сила. Османците През 1425 година Мурад II завладява Измир за втори път. По време на военната кампания отоманците били подпомогнати от силите на рицарите които притискат султана за владеенето на главния замък на пристанището. Султанът отказва въпреки напрежението между двата лагера и дава разрешение да построят втори дворец в Петрониум — замъкът Бодрум. Градът става типичен османски санджак в огромната османска провинция на Айдин. Две са забележителните събития през по-спокойния XV век — това били внезапните нападения от Венеция през 1475 и пристигането на евреите от Испания след 1492 година, които по-късно направили Измир един от главните градове в земите на османската империя. Градът става типичен османски санджак в голямата османска имзперия и провинцията на Айдин.

Из: WiKipedıa

Валиде султан

Валиде султан е титла, носена от майката на управляващия султан на Османската империя. Титлата е еквивалент на кралица майка или по-точно - на императрица майка.
Позицията на Валиде султана е втората по важност в османската йерархия след тази на самия султан. Като майка на султана (според ислямската традиция "майчиното право е Божие право") Валиде султанът упражнява огромно влияние върху управлението на Османската империя. През седемнадесети век възкачването на редица неспособни или невръстни султани е причина за съсредоточаването на властта в ръцете на Валиде султана, поради което този период от историята на Османската империя често се нарича Султанат на жените.

1. Валиде султан



Валиде султан/ Майка на /Ханъма на /Истинско име /Народност /Години

Хайме Хатун/ Осман I/ Ертогрул /Хайме /Туркиня /?



Мал Хатун /Орхан I /Осман I /Мал/ Туркиня /?



Нилюфер /Мурад I /Орхан I /Хорофира/ Византийка /?



Гюлчичек Хатун /Баязид I /Мурад I /? /Византийка/ ?



Девлет Хатун /Мехмед I /Баязид I /Девлет /Туркиня/ ?



Емине Хатун/ Мурад II/ Мехмед I/ Вероника/ ?/ 1421-1449



Хюма Хатун /Мехмед II /Мурад II/ Хюма /Туркиня /?



Гюлбахар Хатун/ Баязид II /Мехмед II/ Гюлбахар /Туркиня /?



Гюлбахар Хатун /Селим I Б/аязид II /Айше? /Туркиня? /?



Айше Хафса Султан /Сюлейман I /Селим I /Айше /Татарска туркиня /? /1520-1534



Хурем Селим II/ Сюлейман I /Александра Лисовска /Полякиня илиеврейка /?



Нурбану Султан /Мурад III/ Селим II /Сесилия /венецианка/ 1574-1583



Сафийе Султан /Мехмед III /Мурад III/ София /Албанка/ 1595-1603



Хандан Султан /Ахмед I /Мехмед III/ Елена /Византийка /1603-1605



Майка на Мустафа I/ Мустафа I //Мехмед III Мадиана /Абхазка ?



Махфируз Хатидже Султан /Осман II /Ахмед I /Евдокия /Византийка /1618-1620



Кьосем Султан /Мурад IV/ Ибрахим I/ Ахмед I/ Анастасия /Сръбкиня или гъркиня/
1623-1648



Хатидже Турхан/ Мехмед IV /Ибрахим I/ Надя /Рускиня /1648-1682



Салиха Далашуб Султан /Сюлейман II /Ибрахим I /Катерина /Сръбкиня/ 1687-1689



Хатидже Муазез Султан /Ахмед II /Ибрахим I /Ева /Полякиня или еврейка/ ?



Еметулах Рабия Гюлнуш Султан/ Мустафа II/Ахмед III /Мехмед IV /Евемия/ Венецианка
1695-1715



Салиха Султан /Махмуд I/ Мустафа II /Александра /Византийка /1730-1739



Шехсувар Султан /Осман III /Мустафа II// Мария Сръбкиня /1754-1756



Михришах /Мустафа III Ахмед III //Жана/ Французойка /?



Рабия Серми Султан /Абдул Хамид I /Ахмед III/ Ида/ Французойка /?



Михришах валиде султан /Селим III /Мустафа III /Агнес/ Генуезийка 1/789-1805



Айше Сенийепервер Султан /Мустафа IV/ Абдул Хамид I/ Соня /Българка /1807-1808



Накшиндил/ Махмуд II/ Абдул Хамид I/ Айме Дюбук дьо Ривери /Французойка /
1808-1817



Безмиалем /Абдул Меджид /Махмуд II /Сузи// Рускиня или еврейка 1839-1853



Пертевниял /Абдул Азис/ Махмуд II/ Безиме /Румънка/ 1853-1876



Шевкевза Султан /Мурад V /Абдул Меджид /Вилма /Французойка 1876-1876



Тиримюлган Султан /Абдул Хамид II /Абдул Меджид /Вириян /Арменка /?



Рахиме Перестю дойка на Абдул Хамид II /Абдул Меджид/ ? /Черкезка /1876-1904



Гюлчемал /Мехмед V /Абдул Хамид II /Софи /Албанка/ ?



Гулюстю //Мехмед VI Абдул Меджид /Хенриет/ Черкезка /?

info: Wapedia