Историята на грима

Невероятната идея за разкрасяване на лицето - гримът, всъщност датира като произход още от най-древни времена, когато е бил използван като предпазно и профилактично средство повече отколкото като продукт за разкрасяване. Вече по-късно са открити и неговите качества като ефект- разкрасяване. Още в праисторически времена хората са го използвали за да украсяват телата си, което е доказано от археологическите разкопки на египетските гробове от първата династия още преди 3000 години преди новата ера. Те ни разкриват най-ранните следи от използването на очната линия, която първо е била в зелен цвят а по-късно в черен. Египтяните приготвяли гримовете си по специални технологии, от билки, цветя и най-различни растения, като се стремили в състава на

гримовете да се съдържат съставки, които освен естетически ефект да имат и още едно важно предназначение - да пазят очите от инфекции и слънчевите лъчи.

Търговците пренасят грима от Египет в Римската империя, където от най-ранните й дни до разцвета й, гримът е бил считан за елемент на лукса. В Индия е било задължително жената да е красива и привлекателна. Кама сутра насърчавала жените да учат оцветяването на тялото, лицето косите та дори и зъбите си. Целта е била да са достатъчно пленителни за мъжете, и по този начин да показват своето потекло и положение в обществото.
В Средновековна Европа, гримът е бил пренесен от Кръстоносците от Близкият Изток, където той вече е бил общоприет. Куртизанките на Луи - XVI –ти – Кралят слънце, използвали шифрован и цветен прашец за да разкрасяват лицата си. Скоро след това Франция е била разглеждана като водеща сила в изкуството на грима. През XVIII –ти век в Европа мъжете и жените отишли твърде далеч в стремежа си да изглеждат красиви. Те силно избелвали лицата си, тъй като силно-бялата кожа се е считала за аристократичност и красота. А за да изглежда кожата фина и прозрачна, използвали дори и бледо синя краска за да подчертаят линиите на вените си или да изрисуват такива ако нямат. По този начин кожата изглеждала много тънка и носела чувството за нежност и извисеност.
Изкуствените бенки от кадифе или черна коприна, които били първоначално измислени да скриват белезите от едрата шарка, започнали да се използват все по-често, като се уголемявали и придобивали най-различни форми. Значението на бенката не е било само естетическо. Според мястото, на което е била поставена бенката се разбирало и желанието на човека, който я носи. Примерно ако е на лявата буза – търся си жена за вечерта, ако е на дясната – свободна съм и т.н. По този начин на баловете организирани в кралският двор, аристокрацията се е наслаждавала единствено и само на плътски удоволствия, което е било и приоритет на тогавашното време.

След Френската революция обаче, тази демонстративна употреба на грим вече не била на почит. Мъжете спрели да употребяват какъвто и да било грим а за почтените дами било достатъчно лекото докосване с тампончето за пудра.

През 60-те години на XIX-ти век, техническият прогрес и зората на рекламирането, съвпаднали с отварянето на нова глава в историята на козметиката. Насърчени от безупречната красота на моделите показвани в луксозните списания, жените били силно подтикнати да използват продукти за красота. Това прераснало в остро увеличение на тяхната употреба и производство. През 80-те години на миналият век пазарът на козметика станал световен. Развиващата се и до днес технология, позволява създаването на безопасни и ефективни с доста по модерен дизайн и формули козметични продукти за грим и грижа за лицето. Използвайте ги бъдете красиви – всеки ден!

инфо: http://grim-bg.net/index.php?option=com_content&view=article&id=6&Itemid=150371

Ориент експрес ( красота от ориента)

Наслаждаваме се на горещата вана с подводен масаж, на парната баня и турския хамам, редовно купуваме благовония. В салоните за красота ни предлагат да се избавим от целулита, да изправим гърба или да върнем предишната еластичност на кожата с източни техники на масаж и ароматни масла.



А страстта към източните тренировки все повече заприличва на пандемия. Крак повлече Мадона, последваха я Стинг, Уилям Дефо, Даян Кийтън и Ума Търман. Кристи Търлингтън създаде серия грижи за кожата Sundari и съвместно с Puma лансира спортна серия облекло за йога Nuala. Гуинет Полтроу и Сара Джесика Паркър ходят с фирмена чанта за йога от Марк Джейкъбс дори в ресторанта.


Манията по Изток се прехвърли и при ароматите. Парфюмеристите възкачиха ориенталските парфюми на пиедестал. Холивудските диви често сами забъркват уханието афродизиак. Никол Кидман смесва екстракт от мускус с ванилия, Камерън Диас и Гуен Стефани - нотки бергамот и амбър.



източните канони за красота


са коренно различни от нашите. Какъв корем, какъв целулит, какви калории? Жената трябва да бъде мека, гладка и благоуханна. Не случайно хамамът е любимо място на ориенталките. Влажната му топлина успокоява нервите и пробужда чувствеността. Умиването е издигнато в истински култ. Служителките на хамама, обикновено възрастни жени, изтриват с груба ръкавица напарената кожа. После я намазват с масло от портокалови цветчета, роза, жасмин или амбър.


Задължително условие е да няма нито косъм. Нежеланата растителност се отстранява с шугаринг (смес на захар или мед с лимон, варена до определена гъстота) - първообраз на съвременната кола маска, или с упорито търкане на кожата с пемза. Космите стават толкова фини и слаби, че залиняват и накрая падат сами. Къната не е само за боядисване на косата, но и за временни татуировки по тялото. И досега индийките използват традиционни народни средства за кожата на тялото и лицето. От стрит нахут и етерични масла правят ароматичен скраб. Куркумата на прах освен вкусна подправка е идеално козметично средство за очистване на кръвта, а следователно и на кожата.


По-безопасен вариант на арабския кхол (стрити на прах парчета олово, с които местните жителки очертавали очите срещу уроки) е сухата очна линия на Guerlain. Фирми като Clarins, Darphin и Decleor с право могат да претендират за отличници в категорията етерични и растителни масла. Прониквайки през кожата, маслените вълшебства активират обмяната на веществата и подпомагат елиминирането на токсините, като даряват кожата с блясък. Маслото за лице "Синя орхидея" на Clarins например овлажнява сухата кожа в духа на най-добрите традиции на аюрведа. Етеричното от смирна Myrrh Aromatic на Darphin регенерира кожата и действа противовъзпалително.


Маслото от арганово дърво (наричат го още желязно), добито от костилките на плодовете, е едно от най-редките в света масла, конкурира зехтина по свойства и струва десетки пъти повече. Огромното количество мастни киселини и антиоксиданти го превръщат в еликсир на красотата. Приема се както вътрешно, така и външно за подобряване състоянието на кожата, ноктите и косата и дори срещу бръчки. Ще го намерите в успокояващия балсам за след слънце Aromessence Baume Apres-Soleil на Decleor.



ширадара


Специалният масаж по аюрведа, с който могат да се похвалят само някои SPA центрове в света, има претенциите да е с най-добър релаксиращ ефект. Предназначен е за тези, чийто живот е постоянен стрес, които се дразнят от всяка дреболия и често страдат от безсъние и не обичат чужд човек да им прави масаж. Над главата се закача лампа с топло ароматно масло, много леко и без мирис, което бавно капе и се стича по челото. Липсата на аромат е важна, тъй като областта е много чувствителна. Лее се не просто на челото, а на шестата чакра, която има силна енергийна връзка с мозъка и нервната система. От малкото отверстие на специалния съд изтича почти 2 литра масло от гроздови семки. Но вие няма как да забележите, защото междувременно заспивате.



ориенталски ухания


Принудени да скриват лицата си от мъжките очи, източните красавици разчитали единствено на "забележимия" парфюм. Тайнственият Ориент ухае на амбър, мускус, иланг иланг, пачули, ветивер, кедър, индийско орехче, санталово дърво, карамфил, лавров лист, смирна. Всъщност мирисът на свеж амбър е непоносим, тъй като се добива от ...сперма на кашалот. Най-ценен е белият амбър, престоял във водата повече от 100 години, най-евтин е кафявият, плувал само 10.


Амбърът не се синтезира в лабораторни условия, тъй като се разпада при химичен анализ. Използват го не само като аромат: малки парченца от него, разтворени в чая, разпалват страстите. Казват, че любовникът на всички времена Казанова угощавал бъдещите се възлюбени с шоколадов мус с амбър. Нотките мускус правят парфюма развратен, богат и побеждаващ. За разлика от амбъра, натуралният мускус (секрет от жлезите на мускусен елен) се използва рядко, тъй като животните са на изчезване. Стойността му достига до 13 000 долара за кг.


Класическите "чувствени" аромати, които оставят зад себе си съблазнителен облак, като Shalimar и Samsara на Guerlain, Opium на Yves Saint Laurent, Obsession на Calvin Klein, Poison на Christian Dior, Tresor и Attraction на Lancome, Angel на Thierry Mugler, Coco и Allure на Chanel, са вдъхновени от Изтока. Малко по-различно е разработена ориенталската тема в Simply на Clinique. Независимо от липсата на източни нотки, ароматът пропива кожата с еротичната топлина на соево мляко и соеви ядки, създавайки около вас вибрираща аура. Опаковката на ароматите също е издържана в традициите на Изтока.


Кхмерска статуя от музея Guimet в Париж вдъхновява дизайнерите при създаването на флакона на култовия аромат Samsara. Решен е в червено, свещения цвят на Индия. Shalimar на санскритски означава храм на любовта. От създаването му през 1925 г. до днес остава един от най-чувствените ориенталски ухания. Да не говорим, че има и славата на един от "най-неприличните". Флаконът прилича на разтвореното сари на любимата на Шах Джахан - Мумтаз Махал, в чиято чест е построен мавзолеят Тадж Махал. Козметичните концерни нажежават страстите до бяло, лансирайки все повече и повече благоуханни шедьоври, на които и Шехерезада би завидяла.


В света на парфюмите замириса на приказки. След Tendre и Hypnotic, Dior попълни колекцията отрови с Pure Poison. Седефеният флакон напомня ябълка и за да се преместите в друга реалност, е достатъчна една капка. Ароматът, сътворен от бели цветя и бял амбър, въплъщава изкуството на съблазняване с привкус на отрова, сладка като любовта. Действа на ниво женска страст и мъжки инстинкт. Толкова е сексуален, че ще ви се наложи да се разделите с невинността.


Новият лимитиран аромат Midnight на Lolita Lempicka e като скъпоценен любовен еликсир, който се пие по пълнолуние, точно в полунощ. Към неустоимото дуо бръшлян и анасон е добавена и смирна. Сладострастен букет от теменужка и жасмин разпръсква желание. Изключително пищен флакон, инкрустиран със "скъпоценни" монограми под формата на листа бръшлян и звезди.


инфо: http://old.eva.bg/

текст свобода сидерова

::Arabian Clothing and Fashion::

The Arabs of today wear pretty much similar clothing than they used to wear since pre-Islamic periods. Women may have undergone some changes considering the covering up of the head. Traditional Islamic wear for women includes the abaya, the chador, and the burqa, as well as countless other forms of dress and headcovering.

The women wear a variety of different ensembles to cover themselves.

The Jilbab


In modern day usage, jilbab refers to a long, flowing, baggy overgarment worn by some Muslim women. The modern jilbab covers the entire body, except for hands, feet, face, and head. The head is then covered by a scarf or wrap, known also as a Hijab.

It is not clear that any Muslim women wore jilbabs in the long centuries between the early Muslim period and the 1970s.

The Burqa

A burqa is a type of opaque veil sometimes worn in addition to a headscarf by Muslim women observing purdah. There are various versions of the burqa according to different regions in the muslim world. In Arab terms the burqa is generally black in color and is of ankle length, if not longer. The arms are then put through two holes with the front open and just layered over one another and held together with their hands.

In some parts of the Muslim world the burqa may also cover the entire face with a see through veil over it, although not necessary by the religion some very conservative regions observe burqa this way, example in Afghanistan during the Taliban rule.

The Abaya

The abaya is an overgarment worn by some Muslim women. It is the traditional form of hijab, or Islamic modest dress, for many countries of the Arabian peninsula. Traditional abaya are black, and may be either a large square of fabric draped from the shoulders or head, or a long black caftan.

Today abaya’s are cut from light, flowing fabrics like crepe, georgette, and chiffon. They are now made in colors other than black.


---::--Various Kinds of Veils--::---


The word hijab comes from the Arabic for veil and is used to describe the headscarves worn by Muslim women.

These scarves, regarded by many Muslims as a symbol of both religion and womanhood, come in a myriad of styles and colours. The type most commonly worn in the West is a square scarf that covers the head and neck but leaves the face clear.


The niqab is a veil for the face that leaves the area around the eyes clear. However, it may be worn with a separate eye veil. It is worn with an accompanying headscarf.

The burqa is the most concealing of all Islamic veils. It covers the entire face and body, leaving just a mesh screen to see through.


The al-amira is a two-piece veil. It consists of a close fitting cap, usually made from cotton or polyester, and an accompanying tube-like scarf.

The shayla is a long, rectangular scarf popular in the Gulf region. It is wrapped around the head and tucked or pinned in place at the shoulders.


The khimar is a long, cape-like veil that hangs down to just above the waist. It covers the hair, neck and shoulders completely, but leaves the face clear.

The chador, worn by Iranian women when outside the house, is a full-body cloak. It is often accompanied by a smaller headscarf underneath.


info: http://www.ethnicdenim.com/read-about-arabian-fashion-and-culture/

Мода с ориенталски акценти ;)

http://www.galinell.com/

Единствената българска марка, която снима на екзотични места фотосесиите си - вижте уникални кадри от лятната колекция на Галинел в Сахара!

http://www.clipovete.com/watch/9/943/



Индийски облекла:

http://www.designersalwarkameez.com/index.php


Fashion in Lebanon

http://www.emilekhalaf.com/2.php


http://www.paradeemilekhalaf.com/

.::История на кафето::.

Има различни легенди за появата на кафето, за откриването на освежаващите му качества и превръщането му в любима напитка на милиони хора. Някои смятат, че кафето е открито през XV век, други твърдят, че това става още през VII век. Не е изяснено напълно и въздействието му върху здравето – както е известно, лекарите не са единодушни по този повод. Едно обаче е ясно – в наши дни тази напитка се е промъкнала в почти всеки дом и заема подобаващо място в най-хубавата част от деня -утрото. Самата дума кафе идва от арабската дума قهوة и в почти всички езици преминава с почти непроменено звучене.Така на английски е coffee, на руски кофе, на турски kahve.



Ако чуем думата на който и да е чужд език, вероятността да не разпознаем името на интернационалната напитка е много малка.

Легендите

Коренът на кафето е в Етиопия. Според една легенда то е открито от пастира Калдим. Докато пасял козите си, Калдим забелязал, че след като си похапнат от храсти с яркочервени плодове, те стават необичайно бодри и енергични, дори и през нощта. Етиопският пастир решил да опита ефекта върху себе си, като залял червените плодове с вода, но напитката била неприятна за пиене и раздразненият пастир хвърлил клоните на храста в огъня. От изгорелите зърна обаче се носел омайващ аромат. Пастирът изгасил огъня, а извадените от него изпечени зърна отново залял с вода. След известно време опитал напитката и за своя изненада открил, че вкусът й е горчив, но приятен за пиене, а бодростта, настъпила след отпиването, не го напуснала цяло денонощие. Калдим разказал за това откритие на настоятеля на близкия манастир. Той също решил да изпробва действието на напитката и преди службата през нощта поръчал на единия от послушниците си да опече зърната, да ги натроши на дребни парчета, да ги залее с вряла вода и да остави сместа за известно време. После изпил отварата. През цялата нощ настоятелят усещал удивителното действие на напитката и заповядал на всички монаси да я пият, за да бъдат бодри по време на нощните молитви. Друга етиопска легенда гласи, че кафето е открито от талантливия лекар шейх Омар, който лекувал болести, с които другите лекари не можели да се справят. Веднъж, бродейки по хълмовете, шейх Омар се натъкнал на храст с ухаещи цветя. Лекарят решил да изследва свойствата на това дръвче. Той приготвил отвара от семената на дръвчето и пил от нея няколко дни. Лекарят забелязал, че неговата трудоспособност се повишила, а настроението му се подобрило. След този опит решил да добави отварата в лекарствата срещу главоболие и стомашно разстройство и забелязал, че ефектът е много силен. Дълго време церителят не разкрил тайната си на никого, но на смъртния одър предал рецептата на спасителната напитка на своя син. Разбира се, легендите не свършват дотук.

Любовта към кафето при мюсюлманите се развива толкова бързо, че те сътворяват друга история за създаването на освежаващата течност. Някои от тях казват, че самият архангел Джибриил (Гавраил) донася на пророка Мухаммад шишенце с тъмна течност, която всъщност е кафе. Първите писмени свидетелства са от 575 г. от жителите на Аксум. Царството Аксум е основано от семитското племе сабеи, които са прекосили Червено море през Йемен. Аксум е могъща държава, която съществува през IV – VII в. на територията на съвременна Етиопия, включваща територията на сегашния Йемен. Жителите на Аксум първи употребяват кафето като тонизиращо средство. Но те просто дъвчат кафените зърна. По-късно в Йемен използват узрялата изсушена вътрешност на плодовете за варене на гъста и горчива напитка под името “гешир”. Малки топчета за цялостно подсилване на организма по време на дълъг път си правят арабите от кафето. За пригот- вянето на топчетата те счукват суровите зърна и ги смесват с животинска мазнина и мляко. Самото знание за кафето те получават от етиопците, които са изгонени окончателно от Арабския полуостров през ХII в. Начините за приготвяне на кафе се променят към края на ХII в., когато от суровите зърна се вари напитка, а по-къс- но арабите започват да ги сушат на слънце, пекат, мелят и после да заливат с вряла вода получилата се ароматна смес. За да смекчат вкуса, смесват напитката с мляко. Вкусът и въздействието на кафето се оказват толкова пленителни, че скоро то завладява и свещения град Мека.

Популярността на тонизиращата напитка се разпространява бързо. Жителите започват да го варят дори и в джамиите. Кафето получава красивото име “арабско вино” и скоро в големите мюсюлмански градове се отварят места, където може да се пие кафе (първообразите на съвременните кафенета). Мъже с ярки носии стоят на площадите и привикват минувачите, използвайки тиганите за печене на кафе като тъпани. Любовта към кафето достига дотам, че на някои места при сключване на брак между мъж и жена се споменава позволението на мъжа жената да пие толкова кафе, колкото иска.

Кафето – на съд

През 1511 г. в Мека е свикан върховният съвет на мюсюлманското духовенство. Главната тема на съвета е кафето, завладяло сърцата на арабите и превърнало се в тяхна страст. Тази страст се осъжда от съвета като престъпна, развращаваща умовете и душите на праведниците и отвличаща ги от вярата. Съветът проклина кафето и го назовава “черна африканска отрова”. Управителят на Мека затваря всички кафенета и изгаря кафените запаси. Но тази забрана се оказва безполезна и забравена съвсем скоро, защото навикът вече е дълбоко вкоренен в живота на арабите. Те вече са свикнали да пият кафе навсякъде – в домовете си, в кафенетата, в джамиите, при това по всяко време на деня и нощта. Кафето се предписва като лекарство и е добра стока за търговия не само в арабския свят, но и вън от него. То бързо се разпространява с мюсюлманските завоевания, които достигат до Северна Африка и Испания.

В Турция кафето попада много по-късно. Първите две кафенета в Константинопол са отворени през 1554 г. от пред- приемчиви сирийски търговци. Помещенията са просторни, обзаведени изискано и богато. Кафенетата са посещавани главно от учени, хора, играещи шах и други седящи игри. Тук също посетителите могат да се насладят на поезия, песни и танци, изпълнени от професионални артисти. Постепенно се отварят все повече и повече кафенета, които винаги са препълнени. Кафенетата са посещавани от различни класи хора. Откриват се и кафенета за по-набожни жители. Кафе и политика Но и тук сред властта се появяват предубеждения срещу кафето. Започва да се смята, че хората, пили кафе, недовол- стват и говорят много за политика. С указ всички кафенета в Османската империя са затворени. По времето на султан Мухаммад IV любителите на кафето се зашиват в чували от кафе и биват хвърляни в морето.

Но и тук любовта към напитката побеждава и султан Сюлейман II е принуден да свали забраната за пиене на кафе. А турската дипломация в някои случаи се превръща в разпространител на кафето в чужбина. В погледа на странстващия чужденец кафенетата изглеждат странни и непознати, за това в пътеписите си те отделят много място заописанието на чудното източно хрумване. Още тогава пиенето на кафе става неотменна част от живота на хората. Пият го хора от различен произход и народност, при различни поводи, често пиенето на кафе стига до 20 чаши на ден. Смята се за знак на лошо възпитание да се откажеш от чаша кафе. Този заемащ толкова важно място обичай има нужда от специална церемония. Заможните жители в Константинопол наемат специални слуги за приготвяне и поднасяне на кафе. Главният слуга разполага със специално помещение, недалеч от залата за кафе, където се посрещат гостите. Залата се украсява с ярки килими, настилки, възглавници и декоративни съдове. Кафето се поднася върху големи дървени или сребърни табли, на които се побират около 20 чаши. Напитката се налива само до половината, за да не изстива и за да може да се държи в ръката. Някои разполагат със специални носачи, които със знак от стопанина взимат кафето от слугите и с почтителност го подават на гостите.

„Експанзията“

Пиенето на кафе се превръща във форма на общуване между хората, по време на този ритуал се обменят поздрави, пожелава се здраве и щастие в личния живот и се възхвалява Господ. Всичко това много силно напомня на чаената церемония в Япония. Ритуалът и начинът за поднасяне на кафе търпи еволюция от векове насам. В съвремието кафето се сервира със сметана (или горещо мляко) и захар. Кафе с мляко се сервира в чаени чаши. Кафето по виенски се аранжира с бита сметана. Кафе със следолед се сервира в конусовидна чаша с топчица следолед, чашата се поставя в чинийка върху изрязана хартиена салфетка. До него се слага десертна лъжичка за сладолед и две сламки за кафето. Източният начин за сервиране на кафе е следният – напитката се приготвя в джезве със захар и се поднася заедно с утайката. Отначало с чаена лъжица трябва да се махне каймакът, след това се налива кафето от джезвето в чашката, после каймакът се слага в чашката. Напитката не бива да се разбърква. Чашата се поставя пред госта, вдясно от него върху чинийка се поставя чаша с изстудена преварена вода, в която понякога се слага лимон. Един от обичаите е кафето да се пие колкото може по-горещо, така че едва да се търпи. Затова първоначално то се пие от малки китайски чашки (чашките с дръжки се появяват много по-късно).

Първите английски пътешественици се забавляват, но понякога се плашат от екзотичните навици в кафенетата. Един от пътешествениците пише:

“Те могат да седят повече от час с една чаша… Да наблюдава това е извънредно скучно за чужденеца, тъй като няма никакво забавление, а звуците от мляскане дори заглушават музиката, тъй като в помещението могат се намират няколкостотин човека едновремено.“

След невероятния успех сред жителите на Изтока кафето покорява и Европа. Тайната му се пази грижливо дълго време от арабите, защото търговията с кафе е много доходоносен бизнес. Дълго време е забранен износът на кафените дръвчета в чужбина, за да не намери кафето нов дом. Първите свидетелства за кафето в Европа принадлежат на италианския лекар пътешественик Проспер Алпиниус, който съпровожда посланика на Венеция в Египет. Първите кафени зърна в Европа са доставени от германския природоизследовател Ханс Беллус. А един от поданиците на римския папа Пиетро де ла Балле дълги години живее в Турция, където разбира как се приготвя напитката. През 1626 г. той сварява чаша кафе за римския папа Климент VII, който остава възхитен от напитката, и въпреки първоначалните предубеждения сред духовенството спрямо кафето конфликти не възникват. Италианците приемат кафето много добре и скоро то става една от най-популярните напитки. През XVII в. холандците вече купуват кафе от арабите. Малко по-късно те успяват да изнесат клонки от кафееното дърво и така първи започват да отглеждат кафе в колониите си. През XVII в. Нидерландия се превръща в най-големия производител на кафе в Европа. Доходът от продажбата му определя голяма част от държавната хазна.

В Германия кафето попада чрез холандците. През 1675 г. лекар холандец носи кафени зърна в Бранденбург в Северна Германия. Първите кафенета там се откриват същата година в Хамбург, Бремен и Хановер. Не чаят, а кафето се смята дълго време за национална напитка в Англия. Едно от предположенията защо то не запазва мястото си на любимец в тази държава е следното. Главният доставчик на кафе и чай на острова е Ост-Индийската компания, която в началото на XVII в. не успява да организира доставките си и във Великобритания в големи количества започва да се доставя чай от Китай. Вследствие на това чаят става евтин и достъпен за всички, а следователно и най-популярен. По същото време кафето попада и в Австрия. През 1683 г. турската войска влиза на територията на тази държава, Виена е обсадена, а държавата се изправя пред поробване от османците. Заради обсадата градът гладува. Войската на Австрия не превишава 11 хиляди, но продължава смело да се бори. В най-отчайващата ситуация на помощ идват полските войски и турците позорно бягат, без да вземат със себе си нищо. Сред изоставения багаж австрийците намират 50 чувала със странни зърна. Очароват се от аромата им, но никой нищо не знае за тях и решават да изхвърлят чувалите във водите на Дунав. Но един полски емигрант, Франц Колшицки, се намесва. Той знае много за предназначението на ароматните зърна и моли да му се подарят чувалите. Познанията на поляка за кафето са от Турция, където той прекарва няколко години и прекрасно научава турски език и знае турските традиции. След като се сдобива със запасите от кафе, Колшицки отваря първото кафене в Австрия, но то е заплашено от фалит поради неотминалата неприязън на местните жители към неотдавнашните окупатори. За да привлече клиенти, полякът измисля собствена рецепта за приготвянето на кафе – филтрира напитката и добавя в нея мляко и мед. Това кафе се харесва на жителите и кафенето започва да се ползва с голяма популярност. След време наред с кафето Франц започва да сервира и питки във формата на полумесец, което се превръща в радост за жителите на Виена, защото, изяждайки символа на Османската империя, те се чувстват истински патриоти. Кафето си проправя път във Франция по време, когато Франция и Турция са изправени пред военен конфликт. През 1664 г. във Франция пристига турският посланик Сюлейман Мустафа ага. Той е човек с невероятно изтънчени маниери и мнозина са очаровани от него. В Париж плъзват слухове за необичайната напитка, която посланикът предлага на гостите си Церемонията по приготвяне на кафе в дома на Мустафа ага е истинско зрелище. Пред очите на гостите чернокожите слуги с ярки турски одежди пекат зърната и варят ароматната напитка. Дипломатическата мисия на Мустафа ага се проваля, но кафето си намира още един дом – Франция.

Първото кафене е открито през 1671 г. в Марсилия. Кафенетата в Европа се превръщат в място за събиране на интелектуалните и артистичните среди, в място за отмора и развлечение, за откъсване от обичайните грижи. Някои кафенета съществуват векове наред и пазят традициите и имената си. Кафенетата са и обект на бунтове от страна на жените, които не понасят съпрузите им да прекарват повече време в кафенетата, отколкото вкъщи. Почти няма място, където кафето да не се е промъкнало и да не е завладяло сърцата на хората. Днес стилът и традициите на кафето и кафенетата са различни в различните държави.

В по-голямата си част в кафенетата вече не се предлага само кафе, а кафето се радва на изкусни “подобрения”. И вече рядко някой се сеща откъде е дошла тази напитка.


Алевтина Плочева

(публикувано в списание „Изток-Запад“)

Дългият живот на наргилето

Независимо, че наргилето се свързва изцяло с традициите на Ориента, съществуват няколко крайно противоречиви хипотези за произхода му. Едни изследователи го свързват с Европа, други с Америка, трети с Индия, Персия, Африка и т. н. Европейските автори, свързвайки наргилето с официалната (и общоприета) история на тютюна, изтъкват американския му произход и, съответно - европейския му способ на използване. Според тях именно жители на Европа са научили африканците и азиатците да пушат тютюн. Никой по света нямаше да смърка и пуши, казват те, ако това растение не бе пренесено на Стария континент от Америка. Всичко това ги кара да смятат, че произходът на наргилето със сигурност трябва да се търси при коренните жители на американския континент.
-----
Хипотезата за американския произход на наргилето се появава в изследванията на Л. Винер от началото на ХХ век. Той установява, че още индианците са използвали за пушене тиква, пропускайки през нея дим от тлеещ тютюн. Изследователят Винер твърди още, че пушенето на тютюн е било "импортирано" от Америка в Африка няколко столетия преди стъпването на европейците на Новия свят. Холандецът Ян ван Сертима оспорва тази теория, опитвайки се да докаже, че африканци са живели в Америка още преди официалното откриване на континента от европейците и точно те са пренесли там метода за пушене на тютюн чрез използването на тръба пълна с вода.
Това звучи правдоподобно, но не по-малко истинна изглежда и
индийската версия

Според нея наргилето се е появило първо в Индия, а след това чрез Персия бързо се е разпростралнило в страните от Близкия изток, Източна Азия, Египет, в Арабия, Северна и Източна Африка и на цялата територия на Османската империя. Навсякъде наргилето е наричано по различен начин и затова днес то има около 40 имена, всичките с персийски произход. Индийците използвали наргилето като приспособление за получаване на обезболяващо средство, тъй като вместо тютюн те използвали хашиш, смесен с други лекарствени растения и подправки. Употребявали повторно и смолата, която се отделяла при горененто на сместа.
По това време наргилето изглеждало като кокосов орех от палмата Нарцил, която расте в Индия. Меката сърцевина на ореха се отделяла, пробивали се две дупки, като в едната поставяли сламка, а смеската от тревите слагали вътре. Това всъщност била първата и най-простата форма на съвременното наргиле. Точно с името на палмата - Нарцил, е свързано и съвремменото име на наргилето. По-късно примитивният уред за пушене през вода и смес от растения достига до Египет по различни маршрути, като външният му вид многократно е променян. В Египет например колбата се е правела не от орех, а от куха тиква. Въпреки че името "нарцил" тук-там се използва все още, поради различните езици и различното произнасяне на звуковете, то постепенно се изменило до днешните "нархиле" или "наргиле".

Персите се запознават с наргилето

по-късно и също се влюбват в него. Те на свой ред също го променят и допълват. Колбата вече се прави от порцелан, сламката е заменена с мека търбичка от животински жили или змийска кожа, която е по-мека и по-практична, но най-важното - по-дълготрайна. Те наричат тази част на наргилето "marpic", което в превод от персийски означава "змийска опашка". По това време е открит тютюнът и персите започват да експериментират с него. Точно поради това те модернизират уреда. Измислят табличката, която се закрепя над колбата и на която се поставя тютюнът. Подносите се правят от бронз, което позволява наргилето да се използва по-дълго. Наричат го "ser", което означава глава.
Почти по същото време с наргилето се запознават и арабските племена и то навлиза трайно в битието им.
Тезата за персийкси произход на наргилето се поддържа най-категорично от изследователя Дю Туи. Интересувайки се от произхода на хашиша, той нееднократно отбелязва, че за пушене на хашиш персите използват водна тръбичка - т. нар. "dakka".

Африканската версия

Твърдения за африкански произход на наргилето правят учените А. Дънхил и Дж. Филипс. Дънхил разглежда водната тръбичка "dakka", използвана от племената, живеещи в южните части на Африка, като предшественик на наргилето. Хипотезите на втория учен пък се основават на изследвания от разкопки в Кения, Танзания и Замбия.

Има и

европейска версия

която се отстоява от историографите на тютюна. Те смятат, че съвременното наргиле има формата на американска водна лула, възприета от европейците от средиземноморския регион през XVI-XVII век. Редица археологически разкопки през ХХ век представят неоспорими доказателства за използването на водната лула за пушене на тютюн от поне 1600 години насам.
Сред най-недоказаните е

етиопската версия

Тя се основава на намерени в етиопска пещера глинени части от водна лула и пепел от хашиш, датиращи от XIV век.
Множеството спорни теории и взаимното им отричане, ако не друго, поне доказват, че не всичко, свързано с произхода на наргилето, е известно на науката. Със сигурност обаче се знае, че пушенето на наргиле е било масова практика, особено в източните страни, и че от тази привилегия са се ползвали единствено мъжете.
---
Каре - плаващо

По-вредно е от цигарата

Голямата популярност на наргилето напоследък сред младите хора в Европа породи интерес и у здравните специалисти. Те се опитват да анализират ефекта от пушенето на наргиле. Разбира се, съставките, използвани при пушенето, са различни и недобре стандартизирани, но въпреки това изследванията върху пушачите на наргиле (и на дима при пушене по този начин) отчитат висока концентрация на карбонмоноксид, никотин, катран и тежки метали. Тези концентрации са по-високи от концентрациите при пушене на цигари. Научните данни сочат още, че отрицателният ефект от пушенето на наргиле е същият като при тютюнопушенето - повишена злокачественост, намалена белодробна функция, ниско тегло на новороденото при бременни и т. н. Допълнителни опасности, които не са характерни при пушенето на цигари, са инфекциозните заболявания от споделянето на уреда, както и увеличената зависимост от алкохол и други психоактивни вещества при практикуващите наргиле. Здравните стратегии за контрол и ограничаване на тази нова за Европа мода включват задължителни епидемиологични и токсикологични изследвания, а също и приемане на закони, ограничаващи придобиването и употребата на наргиле. Опасността засега застрашава предимно млади хора.


info: http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=330§ionid=11&id=00010

Шекер байрам

Празникът Шекер се подготвя със специални молитви през трите предходни месеца с религиозни названия Реджеп,Шабан и Рамазан. През последния месец,т.е.Рамазан се пости. Храненето по време на постите се извършва по следния начин:призори,някъде между 3-4 часа се става за храна и ритуалът се нарича "Темджит". Приготвят се се ястия,които не предизвикват жажда.Блюдата,според сезона(датата, на която се празнува "Шекер байрам" , се променя всяка година) са от пресни или сушени зеленчици ,баници и различни видове пилаф.За десерт се предлагат плодове или ошаф. След определен час,около 4 часа сутринта (този час се променя ежегодно ,тъй като се определя спрямо часа на изгрева) и до края на постите не се яде нищо,не се пие нито вода,нито други напитки и не се пуши. Часът, в който се прекратява постенето,се известява с топовни гърмежи и огньове по минаретата,след което се сяда на трапеза,наречена "Ифтар". На масата "Ифтар" непременно трябва да има вода(прекратяването на постенето започва с пиене на вода), сирене и маслини. Според материалното състояние на семейството,на софрата се поставят и различни предястия,салати,туршии,опитват се различни видове сладка.По-късно се предлагат супи,месни и постни ястия за вечеря. И така, на "Рамазан" се поставят две празнични трапези.
Последният ден на "Рамазана"се нарича "Арифе",което означава предпразничен.За този ден и за започващия на следващия ден тридневен празник "Шекер байрам"се приготвят много ястия. Правят се баклави,точат се кори за баници,готвят се месни и постни ястия,варят се компоти. В първия ден се канят най-близките роднини.Всички се събират на маса в дома на най-възрастния от семейството,скараните се сдобряват.Освен това на децата, дошли да поздравят и целунат ръка на по-възрастните от семейството,заедно с баклавата,сладките и бонбоните се дават и пари.

info: http://sites.google.com/site/minaretbg/ramazan

Постенето по време на месец Рамазан

Чрез говеенето човек се предпазва от сатанинските съмнения, които душата се опитва да му внуши, така той обуздава страстите си и започва да напътства душата си.
Думата оруч означава "въздържание, самоограничение". Като религиозен термин оруч означава "целенасочено въздържане от храна, вода, полов контакт и обуздаване на страстите през деня, т.е. за времето преди зазоряване до залез слънце".
В Свещения Коран се казва: "О, вярващи, предписано ви е говеенето, както бе предписано и за онези преди вас, за да се побоите" (2: 183)
В друго коранично знамение се казва: "Рамазан е месецът, през който беше низпослан Коранът за напътствие на хората и с ясни знаци от напътствието и разграничението. Който от вас се окаже в този месец, да говее през него, а който е болен или на път да се издължи в други дни. Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни, а да завършите докрай определените дни, да възвеличите Аллах за онова, с което ви е напътил, и да сте признателни." (2:185)

Имам ал-Газали е стигнал до важни заключения, свързани с говеенето.
Ето някои от тях:

1. По време на говеенето човек трябва да опази всички части на тялото си от греха. Говеещият, който не говее, е онзи, който се храни, но се предпазва от греха. А неговеещият, който говее, е човек, който се въздържа от храна и вода, но не се предпазва от грях.

2. Важна част от традицията на говеенето е да не се спи през деня, за да бъдат почувствани гладът, жаждата и умората.

3. Човек, който върши повечето грехове, въпреки че се въздържа от храна и вода, прилича на измиващия се при абдест, който привидно спазва традицията на трикратното измиване, но в действителност пренебрегва най-важния принцип на абдеста - пълноценното измиване на съответните части на тялото.

Чрез говеенето човек се предпазва от сатанинските съмнения, които душата се опитва да му внуши, така той обуздава страстите си и започва да напътства душата си. Защото той се ограничава от всичко земно, благодарение на което се освобождава от натиска на светските желания и поема по пътя на достойното съществуване. Такъв човек успява да постигне възвишеността, с която Всевишният удостоява истинските вярващи. Възвишеността принадлежи единствено на Аллах, на Неговия Пратеник и на вярващите. “Намазът извежда човека до средата на пътя, а говеенето го отвежда до вратите на владетеля. Що се отнася до милостинята, тя го води при самия владетел.” (Омар ибн Абдулазиз)

Чрез говеенето човек се учи да устоява на трудностите

Няма гаранция, че положението на човек, който живее в разкош и лукс, ще продължи вечно. Някога, в неочакван момент и на непредвидено място, е възможно той да бъде сполетян от нищета. За да се прояви устойчивост и издръжливост в подобни неочаквани ситуации, е необходимо организмът предварително да бъде подготвен за такива моменти. Възможно е богатият да фалира и да стане беден, да изгуби състоянието си в резултат на някакво бедствие, да изпадне в трудност при евентуална война. Ето защо, за да не се изпада в безизходица в подобни трудни моменти в работата, за да не се губи надежда, говеенето сякаш учи човек как да се адаптира според ситуацията, карайки организма да се въздържа от храна и вода, като по този начин той се подготвя за внезапни трудности. Благодарение на тази подготовка човек по-лесно може да устои на различните изпитания, грижи и беди в живота.

http://bg.zaman.com.tr/15 September 2008,

Броеница (На турски Tespih)

Мисбаха, тасбих и субха на арабски език.

Наниз от 33 или 99 мъниста, с които мюсюлманите отброяват повтарящите се молитвени формули и имената на Аллах. В исляма броеницата е свързана с постигането на екзалтация(subha) при молитвата. Тази вещ в ислямския свят е един от най - типичните сувенири, а нанизите от полускъпоценни камъни (тюркоаз, кехлибар и др.)са израз на благополучие.

Броеницата е позната от 19-ти век. Вероятно е заимствана от същите извори, използвани от източнохристиянските монаси през 3-ти век. Носенето на броеница не е особено разпространено в България. За нас това е традиция, привнесена от гръцката ортодоксална(православна) култура, от ислямска Турция, както и от модерния в последно време будизъм. Броеницата е тясно свързана с практикуването на една или друга религия. Тя е проява на връзка между човека и свещенното, Бог. Помага ни да превърнем профанното ни всекидневие в частичка от по - съвършенни свят.

инфо: www.sites.google.com/site/turkofil/

::Ислямско изкуство::

Доц. д-р. арх. Регина Райчева

От векове наред изкуството и животът на Изтока са привличали неудържимо вниманието на хората от Запада. Този неосъзнат интерес и любопитство към ориенталското особено се засилва след военните стълкновения с Османската империя през 17-и век. Още по-рано, в периода 7-15-и век, Иберийският полуостров бива завладян от арабските халифати, но с течение на времето християнските кралства се възстановяват, като съществуват успоредно с арабските. Това положение приключва с окончателната Реконкиста (отвоюване) на Испания през 15-и век. Така европейците минали през всички форми на контакт – през войните, съседството и асимилацията. През 18-и век в рамките на задължителния за всеки благородник Grand Tour влизат пътешествия в страните на античната цивилизация по Средиземноморието, някои от които са в границите на Османската империя. Всичко това води до редица изследвания на учени ориенталисти, особено в края на 18-и и целия 19-и век, между които и на изкуството, архитектурата, декоративното и орнаменталното изкуство (“Алхамбра”), като по този начин западноевропейците се запознават с един различен бит и култура, обвеяни с митовете и легендите на поколенията. В тази статия съвсем накратко ще засегнем главно архитектурата и предметния свят на ислямското изкуство.

Религията

Ислямът е религия на мюсюлманите, основана от арабския пророк Мохамед. Към 610 г. сл. Хр. Мохамед получава с помощта на архангел Джебраил (Гаврaил) Божието слово под формата на текстове, които е напътстван да разказва. Събраните свещени послания, установени след смъртта на Пророка, представляват Корана. Ислямът е монотеистична религия, предсказана от редица пророци (Авраам, Мойсей, Исус), от които Мохамед е последната брънка. Основна догма на исляма е вярата в единствен бог, създател на мирозданието, чиито основни помощници са ангелите.Вярващите имат пет основни задължения, или това са т. нар. “пет стълба на вярата”: 1. Практикуването на вярата и произнасянето на следната формула: “Един е Бог и името му е Аллах, а неговият пророк е Мохамед”. Достатъчно било човек да произнесе тази формула, за да се счита за мюсюлманин. 2. Пет пъти дневно молитва, която се предхожда от задължителни очистителни измивания. Молитвата се прави с лице, обърнато към Мека. При исляма няма духовници: в петък мъжете ходят на молитва, ръководена по обяд от имам, който се избира; имам може да стане всеки вярващ, навършил 8 години. 3. Законната благотворителност е данък в пари или в натура, който се плаща върху реколтата или годишната печалба и е предназначена за спомагателен фонд за благото на мюсюлманите. 4. Постенето през месеца на Рамадана (за да се припомни разкриването на Корана) продължава до залез слънце. Гладът и жаждата припомнят на богатите условията на живот на бедните. 5. Поклонничеството е задължително веднъж в живота на всеки мюсюлманин, който има средства за това, и се прави колективно в Мека. Този ритуал се приписва на Авраам, който построил т. нар. Каба – малък кубичен параклис, чийто ъгъл е украсен със свещен камък, дарен от архангел Гавраил. Мюсюлманското право е извлечено от Корана и от живота и словото на Пророка.

Култова архитектура:Джамията

Значението на думата джамия идва от арабски и означава “място, където човек се просва по очи за молитва”. Думата в повечето съвременни европейски езици за джамия (mosque, moschee, mosquée, moschea) произхожда от испанската дума за джамия mezquita, която от своя страна е съществителното масджийд от арабския глагол саджада - „да се простреш в молитва“, т. е. има значение „място за извършване на молитвата“. На български (и на гръцки, македонски, сръбски, хърватски) думата за мюсюлманския храм е заемка през турски от персийското cami. Джамията е култова сграда, в която вярващите извършват различни общи ритуали или лична молитва. След 7-ми век джамията обикновено се строи във формата на четириъгълник с вътрешен двор с басейн за ритуално измиване, включва 1-2 минарета (кули, от които мюезинът с напев призовава мюсюлманите за молитва) и най-накрая молитвената зала в квадратна форма, където се намира михрабът: той представлява отворена ниша, разположена в свещената стена кибла (quibla), обърната към Мека, оформена разкошно и декоративно с инкрустации, мозайки, резба върху камък и дърво. Често има водоеми за измиване. В повечето джамии допускат само мюсюлмани. Съгласно канона височината на минаретата е 63 метра - точно толкова години (63) живял пророкът Мохамед. Единствената в света джамия с 6 минарета е така наречената Синя джамия в Истанбул. За разлика от християнската църква джамията е и място за събиране – тя замества зала за събрания, кметство, класна стая за ученици и студенти, а може да бъде и съдебна зала. При големите джамии също се правят кухни за бедни и болници. Образец на джамия и първа джамия е едно място в жилището на Пророка в Медина. Едва по времето на Омаядите през 8-ми век се развива собствен архитектурен стил на джамиите. Като място за молитва може да послужи също някое празно пространство в покрайнините на града. За целта само се маркира киблата (посоката на молитвата). При главната или петъчната джамия в големите градове всички пълнолетни мюсюлмани трябва да се съберат на петъчна молитва. Петъчните молитви са имали (а днес все още имат в Иран) и важно политическо значение. В нея се съобщават важни политически решения на властите. По време на петъчната молитва се споменава името на управляващия. Ако името не се спомене, това е знак, че той е загубил общественото доверие и означава началото на преврат.Джамиите биват три типа: - куполна джамия; - джамия с четири айвана; - джамия с двор и многоколонна зала.

Куполна джамия

По същество тя представлява продължение на византийските куполни строежи. Отоманските турци охотно възприемат архитектурата на покорените земи. Първото, което направил Мехмет Завоевателят, когато завладял Истанбул, било да влезе в църквата “Света София”, да я обяви за ислямска, да скочи на олтара и да коленичи в молитва към Аллах. Истинският отомански стил възниква и добива зрялост едва в края на 15-и и началото на 16-и век. Той кристализира в творчеството на Коча Мимар Синан (1489-1588), “великия архитект Синан”, както бил известен. Синан започва кариерата си като войник и едва през 1538 г. е назначен от султан Сюлейман Великолепни (1520-66) за архитект. Той построява 81 петък-джамии, 50 по-малки джамии, 55 училища, 34 дворци, 33 обществени бани и 19 мавзолея, болници, обществени кухни, мостове и други утилитарни строежи, общо 334 обекта, между които и представителя на куполния тип, джамията “Селимие” в Одрин, Турция (1567-1574 г.), шедьовър на турската отоманска архитектура.

Куполът на скалата, Йерусалим.

Куполът на скалата е третият най-свещен за мюсюлманите обект (след Кабата в Мека и джамията на Пророка в Медина). Мястото е наистина свято, понеже тук се вярва, че Аврам почти принесъл в жертва сина си Исак. По-късно на това място се издигал храмът на Соломон, а още по-късно, по римско време, храмът на Юпитер, който изчезнал заедно с еврейския храм, когато халиф Абдел Малик заповядва да се построи нов храм (690-692) върху скалата, която представлява планината Мориах, свързана с вярването, че пророкът оттук е отлетял в небето.Една от най-известните и красиви сгради в света, тази е изключително необикновена по ислямските стандарти, понеже е толкова декоративна отвън, колкото и отвътре. Тя напомня на както за византийската, така и за близкоизточната строителна традиции.Планът е почти идеален осмоъгълник с кръг в центъра около свещената скала, покрит с цилиндричен барабан и с полукръгъл двоен дървен купол, за който се твърди, че бил покрит със златни плочи в началото. Диаметърът на осмоъгълника е 50 м, интериорът е декориран със златно и синьозелен цвят. Днес куполът е покрит със златно анодизиран алуминий. Оригиналната декорация била подменена при отоманското владичество през 16-и век, като днешната версия е нова; оригиналната декорация е запазена единствено в интериора.

Джамия с четири айвана

Вторият тип джамия е с “четири айвана” и следва моделите на сасанидските и партските дворци. Айван означава пространство, засводено с цилиндричен свод, затворено от три страни, чиято четвърта страна с цялата си ширина и височина е отворена към вътрешен двор или зала. Този тип джамия се нарича медресе, защото освен религиозни функции изпълнява ролята на училище. В план медресето образува правоъгълен открит двор с басейн по средата, заобиколен с помещения за обучаващите се. В средата на всяка дворна стена се намира айван, украсен с огромна островърха арка. Четирите айвана са ориентирани по четирите посоки на света и символизират четирите тълкувания на Корана. От двете страни на арките се издигат високи минарета.Пример на джамия с четири айвана е Масджид-и-Шах, Исфахан, Иран.Сафавидите, една местна династия, обединяват отново Иран в началото на 16-и век и достигат върха си при царуването на шах Абаз I, наречен Велики (1587-1629). Той премества столицата в Исфахан, като реорганизира целия град като серия от свързани квадрати според възможно най-грандиозния план. Най-големият квадрат, на север, е Майдан-и Шах, огромно отворено пространство, голямо колкото стадион, с основния строителен комплекс от три страни. Един от тях е Масджид-и Шах или Кралската джамия, най-голямата сграда във великолепен град. Монументалната му порта с минарета е с 34 м височина и заема значителна част от южната страна на майдана. За да се насочи към Мека, като запази в същото време целостта на площада, джамията е разположена по ъгъл 45° към портата, но това не се разбира от ниво терен. Същият план е изпълнен при по-ранната джамия на шейх Лурфола на източната страна на площада. Сградата следва традицията на селджуките, като спазва плана “четири айвана”, всеки от които води към голяма зала с купол и е фланкирана с двуетажни аркади с ниши, засводени със заострени арки от селджукския тип. Най-големият айван е от страната на киблата (т. е. най-близо до Мека) и има грамаден портал и купол, поставен върху висок барабан. Отвъд айваните източно и западно на двора са медресетата или религиозните колежи. Целият комплекс е завършен само за четири години (1612-16 г.), макар че декорацията продължила по-дълго. Екстериорът на джамията е изцяло покрит с керамични плочки, предимно със светлосин и тюркоазен цвят, студени цветове, които контрастират приятно с топлите тонове на зидарията и пейзажа. Вътрешните облицовки са многоцветни; използвани са едновременно седем цвята. Десените са разнообразни и флуидни, повечето на базата на стилизирани флорални мотиви. Концентрацията върху декоративните фасади е отклонение от селджукската традиция, която по-малко закрива конструкцията. В исляма образованието е тясно свързано с религията, затова е трудно да се направи разлика между медресе и джамия. Това датира още от дома на пророка Мохамед в Медина, който бил използван и за двете цели. Медресето възниква като сграда, която прилича на джамия с четири айвана, но без минарета; а общежитието на учениците е разположено по обикалящите стени. Помещенията са доста спартански, макар че някои медресета (Мадраса-и-Шах в Иран) са изключително елегантни. Медресето Мир-и-Араб в Бухара е построено ок. 1535, когато Бухара е столица на Узбекистан. Наречено по името на йеменския шейх, който го основава, то е от типа “четири айвана”, със 100 стаи за студенти на ислямска литература, право и арабски език. Забранено за немюсюлмани, които могат само отдалеч да се любуват на калиграфията и мозайките върху барабаните на двата сини купола.В ислямската архитектура с помощта на сложно преплетени керамични плочки с ярки тонове (синьо, изумруденозелено, оранжево) се изработват високи цокли с характерен звездовиден мотив. Обикновено геометричните мозайки са с равномерно разпръснати по цялата декорирана повърхност повтарящи се мотиви. Тази декорация се прави с техниката “мозайка от керамични плочки” – т. е. малки звездообразни, кръстовидни и други плочки се нареждат плътно една до друга в квадратна кофражна форма и след това се заливат със свързващо вещество. Така се оформя пано със сложна преплетена мозайка от малки плочки.

Колонна джамия

Най-важният тип е джамията с двор (според традицията на предноазиатските и средиземноморските жилища) - колонна джамия с вътрешен двор, при която залата за молитва е оформена от дълги редове колони. Този тип е заемка от египетските многоколонни зали, а перистилният двор е влияние от елинизма. Използването на многоцветни глазирани плочки за декорация е наследено от паметниците от шумерската епоха, островърхата арка е предадена от сасанидски Иран, а от Византия е възприето изкуството на мраморната облицовка и мозайката. Пример за колонния тип е джамията в Кордоба (785- 987 г.), строена на етапи от 785 до 987 г. Нейният план следва традицията правоъгълна ограда и двор, заобиколен с аркади (Дворът на портокаловите дръвчета), където в големия басейн на Ал Мансур се извършвали ритуалните измивания; зала за молитви и минаре. Джамията е построена на няколко етапа. Абдел Рахман I (758-788) закупува християнската част от вестготската църква “Сент Винсент” (преди половината ползвали християните, половината – мюсюлманите), събаря я и строи към 780 г. великолепна джамия с 11 кораба, всеки от които се отваря към Двора с портокаловите дървета. Абдел Рахман II увеличава джамията през 848 г. и я удължава до мястото, където днес се намира капелата Вилявисиоса. През 961 г. Ел Хаким II построява михраба. Накрая през 987 г. Ал Мансур й придава окончателните размери, като добавя 8 кораба, успоредни на първоначалните, което се разпознава по настилката от червени тухли.

Мавзолеи

Тези сгради са класически пример на ислямска архитектура. Гробницата на Тимур в Самарканд (Узбекистан) била завършена през 1405 г. Първоначално е построена за наследника на Тимур-Ланг, Мухамад султан, който загинал в битка с отоманските турци през 1402 г. Сградата била завършена точно когато самият Тимур умира през 1405 г. Тя следва схемата на гробничните кули с осмоъгълната си камера, макар отвътре да е квадрат, засводен с купол. Двойната черупка на купола има височина 34 м, а куполът се издува леко и пак се прибира към върха. Декорацията се състои от глазирани тухли и плочки и резбован мрамор. Около високия барабан на купола е изписан огромен куфически надпис, докато стените на осмоъгълника са покрити с неправилни полета с диагонален мотив, изпълнени с различен и силно стилизиран тип калиграфия.Тадж Махал в Агра, Индия, построен от шах Джахан (1592-1666 г.), е една от най-известните сгради в света, предназначена за мавзолей за любимата му съпруга Мумтаз Махал (1593-1631 г.). Архитектът е Устад Ахмад Лахори, наречен “чудото на века” (поч. 1649), персиец, който по-късно проектира зала за аудиенции и други сгради в Ред Форт в Делхи. Ефектът на огромния бял мраморен октогонален строеж на Тадж, завършващ с огромен купол с фланкиращи минарета с височина 43 м, не е изцяло ирански въпреки наличните ирански форми, като “айванът” на фасадата и луковичният издут двоен купол, подобен на този на гробницата на Тимур-Ланг в Самарканд.

Базари

Голямата базарна врата от Язд, Югоизточен Иран, ясно показва значението на източните базари за търговията. Базарите са възлови пунктове, в които се осъществява обмяна на стоки и идеи между градове, села и номади. Към базарите се строят сараи (кервансараи), страноприемници.

Дворцова архитектура

Жилищната архитектура е представена от алкасар (или дворец) и се строи във вид на комплекс от сгради около вътрешни дворове (patio), заобиколени отвън с градини, оформени с фонтани и водоскоци. В Испания се намират някои от най-прочутите паметници на дворцовата архитектура. Алхамбра, един комплекс от крепост и резиденция близо до Гранада, се състои от три части: алказаба (военна крепост); царски дворец, разположен в централната част на хълма, който представлява резиденция на арабските владетели и Горна Алхамбра в източната страна с жилища на мавритански царедворци. Насаридският дворец представлява група постройки, издигнати около вътрешни дворове. Част от тях са за официални приеми и административни и съдебни дела, а другата е жилищна. Най-прочут е Дворът на лъвовете; почти навсякъде се показват негови фотографии. Дворът е построен при царуването на Мохамед V и представлява правоъгълник, заобиколен с галерия с двойни колони от бял мрамор, засводени с подковообразни арки. В центъра, на мястото на кръстосването на два плитки водни канала, се намира малък фонтан, чийто басейн се носи от дванадесет лъвски фигури. Фонтанът е украсен по борда си с арабска поема, в която авторът възхвалява Мохамед V така: “Да бъде благословен оня, който даде на Имам Мохамед имения, украсени чудесно. Дали тази градина не е предложила творение, чиято красота Бог пожела да остане без съперник?” Течащата вода има голямо значение за арабската култура. Изпаряването на влагата от канала подобрява микроклимата на помещенията, но освен това ромонът на водата действа успокояващо. Редица зали, украсени с висок цокъл от керамична мозайка и над него щукова геометрична украса, имат засводявания и сталактитни украси по ъглите. Дантелените изящни стенни украси оставят впечатление за царски разкош; в някои от залите има дървени резбовани тавани със звездовидни мотиви на украсата.Реал Алкасар (кралският дворец) в Севиля също представлява комплекс с арабска и християнска част, строени от 10-12-и чак до 19-и в. Севилската кралска резиденция е смесица от стиловете на насаридска Гранада, халифска Кордоба, юдео-мюсюлманско Толедо и алмохадска Севиля, т. е. става дума за най-доброто от испанския ислям и арабско-андалуския ориентализъм в архитектурата, с разпръснати елементи от готиката. Кралскят алкасар в Севиля е достроен през 16-и и 17-и в. и в този вид, практически непроменен, достига до днес.

Интериор и предмети от бита

В ислямската религия бог е абстрактна сила, поради което изобразяването му във вид на човешка фигура било строго забранено. Тази забрана води до широкото използване на абстрактния геометричен орнамент със звездообразно изграждане, както и на орнамента, наречен “арабеска” (преплетен орнамент с растителен мотив) и на куфическото писмо за декориране на сградите. Характерно е това, че декорацията изпълва плътно повърхността по маниера на “horror vacui” (ужас от празното пространство), без да оставя никакво свободно поле. Мавританската архитектура използва подковообразната и детелиновидната арка. В интериора се прави извънредно богата украса от орнаментиран щук (гипс, примесен с алабастър) и сталактити по тавана. С помощта на сложно преплетени керамични плочки с ярки тонове (синьо, изумруденозелено, оранжево) се изработва висок цокъл с характерен звездовиден мотив. Обикновено геометричните мозайки са с равномерно разпръснати по цялата декорирана повърхност повтарящи се мотиви. Както в култовия, така и в жилищния интериор при мюсюлманите мебелите или липсват, или са сведени до един-два типа. В джамиите впечатлението е за просторно и съзерцателно пространство благодарение на липсата на мебели, безкрайната гора от колони и дантелената украса по стените. Колоните са елегантни, тънки, с изящен капител. По пода са настлани килими или рогозки, единствените мебели са стендове за корана, изработени с красива ажурна резба, и висящите лампи от тавана. В жилищния интериор пропорциите са хоризонтални благодарение на ниските тавани и широките помещения. Пространството се разделя с богато резбовани дървени колони, таваните са дървени, с наковани в сложни мотиви летви, подовете, а понякога и стените са покрити с килими. Текстилът, по-специално килимите, са характерна особеност на интериорното изграждане. Тъкането на ориенталските килими е голямо изкуство. Ориенталските килими са били желано притежание стотици години. Персия (Иран) и Турция са най-големите производители на килими. С различни големини и пропорции, най-големите от тях са правени за подовете на дворци и богати резиденции. В миналото те са били основен елемент на обзавеждането в домовете на селяните от Изтока. Използвани са за покриване на леглата, за стените, за паравани, за опаковане на други вещи. Ръчно тъкани, често пъти от членовете на едно семейство, килимите имат определен десен поколение след поколение. Името на определен тип обикновено е това на семейството или на селището, или на района, в който е произведен. Красотата на ориенталския килим зависи от качеството на вълнената (по-рядко копринена) прежда, фината сплитка, сложността на десена и мекотата на цвета. Традиционните мотиви на десените варират от проста геометрия, използвана от номадските племена, до най-сложни десени, които комбинират цветя, дървета, птици и животни; те често са толкова стилизирани през годините, че оригиналният източник е неясен. Меката патина и цвят на ранните внесени килими, така високо ценени на Запад, са резултат от години редовна употреба, излагане на светлина, слънце, пясък и дъжд. Стените се декорират с мраморни или фаянсови плочки, мозайка, ламперия, вградени мебели. Мебели почти няма. Гостите сядат на миндерлъци, възглавници, дивани и само понякога на кръгли табуретки, а пред тях сервират върху ниски многоъгълни масички, изпълнени с инкрустация от седеф и слонова кост. При масите и други интериорни елементи се използва подковообразната арка. Украсата е геометрична и обилна и изпълва плътно цялата повърхност. За бита си мюсюлманите използват метални, керамични и стъклени съдове. Керамиката се изработва с разнообразни красиви цветни метализирани глазури, с растителни орнаменти, арабски надписи. Металните изделия (кани, съдове, оръжия) се изработват с голямо майсторство. Структурата на плоския орнамент повтаря тази при килимите или при кожените подвързии за Корана, добавят се мистични религиозни текстове, стихове, поучителни калиграфски надписи. Декорацията се гравира по повърхността, понякога се позлатява или посребрява друг метал като мед или стомана. От Китай се заема техниката на цветните лакове, така в Иран се правят лакови произведения в стила на персийските миниатюри, изобразяващи най-често мотиви от литературни творби (“Шахнаме”). Растения, животни и пейзажи се изобразяват в стил, близък до природата, върху различни сандъчета, калъфи за огледала, подвързии за книги, табли. Запазени са декоративни елементи с голямо богатство и разнообразие като: дървении с геометрични плетеници, сърмени тъкани, оръжия, керамика с метализирана глазура, ковчежета от слонова кост.

Произходът на локума

Ранната история на локума - това авангардно произведение на турското сладкарско изкуство, добре познато в цяла Югоизточна Европа - е изгубена в мрака на ориенталското средновековие. Сведенията за неговото раждане са обгърнати в легенди. Най-популярната приписва заслугите за неговата поява на някакъв турски султан от преди пет века. Този владетел, подтикван от благородното желание да бъде мъж за всички жени от своя харем, един ден привикал дворцовите сладкари и им наредил да измислят нов сладкиш, който да допълни уникалната султанска колекция от сладкарски рецепти. Така на бял свят се явил рахат локумът, а триумфалното му присъствие в ориенталската диета би могло да означава, че и мъжката чест на султана е била спасена.
Според някои други сведения локумът украсил небосвода на турското сладкарство доста по-късно - по времето на султан Абдул Хамид I (1725-1789 г.). В учебниците по история името на този владетел обикновено се свързва с т.нар. "хронична криза", в която изпада Османската империя след няколко загубени войни с Русия и Австрия и която продължава чак до времето на Кемал Ататюрк.
През 1776 г., две години след като империята отстъпила Крим на Русия и година след като предала Буковина на Австрия, младият сладкарски чирак Бекир Ефенди напуснал родното си село в Анадола, за да опита късмета си в Цариград. Той отворил малко дюкянче в центъра на града и скоро след това направил бурна професионална кариера. Неговият рахат локум станал особено популярен сред столичните първенци, които го превърнали в предпочитан подарък и инструмент за ухажване.
Също като в приказките на Шехеразада славата на този сладкар бързо стигнала до двореца и султанът го поканил да стане началник на дворцовите сладкари. Явно Бекир Ефенди е бил специална личност, защото днес един негов портрет, рисуван от италианеца Амадео Прециози, краси залите на Лувъра в Париж. В началото на XIX век някакъв англичанин бил така запленен от турския локум, че внесъл известно количество в Лондон и започнал да го продава с името Turkish delight.

info: http://www.hrani.bg/articles/view/9/201

Съвети за красота от Ориента

Забулени от главата до петите, арабските жени са обвити в мистерия. Също както европейските жени, те полагат сериозни грижи за красотата си, но по рецепти от времето на Шехерезада.Вижте тайните на Ориента за красота от природата
Пречистващата сила на водата
Водата е основната част от ритуала за красота в Ориента. Водата е идеалното средство да тонизиране на организма и от вътре, и отвън.
Пийте на воля-зелен или ментов чай с малко захар, а още по-добре- мед.
Напълнете си ваната с хладка вода и няколко капки етерични масла и се отпуснете. Можете да запалите няколко свещи и ето ви домашен спа-център.
Почистващата сила на черния сапун и хумата
Не се плашете от черния сапун, той е направен от пресовани маслини, съдържа витамин Е и се използва за ексфолииране и подхранване на кожата.
Тъй като намирането му тук не е никак лесна работа, можете да го замените козметичен продукт, който съдържа екстракт от маслини или със сапун с минерали от Мъртво море.
Разтворете малко хума във вода и измийте косата си. Можете да изберете между различни видове хума, които съдържат различни минерали и са подходящи за различните типове коса.
Освежаващата сила на естествената гъба за баня
Можете да избере между морска и растителна гъба. Те ще премахнат мъртвите клетки и ще подобрят кръвообращението.
Използвайте ги в банята, докато кожата ви е влажна като наблегнете на бедрата, раменете и гърба.
Само морската гъба можете да използвате за лице, като внимавате да не протъркате нежната кожа под очите.
Омекотяващата сила на маслата
След като вече сте почистили и ексфолиирали кожата в дълбочина, идва ред на етеричните масла.
Те ще омекотят кожата и ще отпуснат духа ви. Жасмин, мускус, портокалов цвят, сандалово дърво, рози и канела- възползвайте се от изобилието на аромати и дайте на тялото си нова енергия.
Втрийте маслата в кожата си с бавни движения, като започнете от пръстите на краката и продължите нагоре.

Хамамът – релакс от ориента

Хамамът или известен у нас като “турска баня” е вариант на парната баня и сауната, който играе важна роля в мюсюлманския свят и е съчетал в себе си традициите на Византийската и Римската баня. Той е силно свързан с ориенталската култура и нейните ритуали за красота, това е и основно място за срещи и общуване. Хамамът е обществена баня, разпространена из всички страни на Близкия Изток. Той е типична традиция, включваща различни процедури, които обикновено завършват с масажи с ароматни масла.
В България има запазени турски бани - хамам в Каварна, датиращ от началото на 15 век.
Посещаването на хамам е релаксиращо и незабравимо преживяване. Преди да се отиде на хамам е добре да се направят някои предварителни приготовления – например в марокански хамам традиционно се купува черен сапун със зехтин, правен по стара берберска рецепта или пък глина (хума), която се използва като ексфолиант. Задължително се носят и чехли, бански, кърпа, тривка, кофичка.Хамамът се състои от няколко помещения. Най-напред се влиза в топла стая, където тялото привиква към температурата на въздуха, за да се премине към горещата стая. Тук е мястото, където се прекарва дълго време върху топлите каменни пейки, мястото за релаксация и отпускане, но също и за раздумка и приказки. След това отново се връщате в топлата стая, където вече можете да се изкъпете със сапун и шампоан, поливайки се с кофичка, пълна с вода. Накрая идва ред за студената стая, където взимате душ, а след това, докато тялото привикне отново към нормалната температура на въздуха, може да поседите на пейките и да си починете.
Обикновено срещу символична сума, банята се разнообразява с традиционен сапунен масаж, извършван силно и енергично от теляци (масажисти), които не пропускат и частица от тялото. Той се прави с ексфолиираща ръкавица, позната като кесе или кеса. Днес и у нас все повече СПА хотели и студиа за красота предлагат модернизиран вариант на услугата „хамам”. Обикновено той представлява запарени помещения с приглушена светлина и затоплен под. В тях върху каменни пейки или хамам-легло, облицовани с мрамор или керамика, се радвате на сапунен масаж с пяна и с различни ароматни масла и помади. Най-често това са различни сапуни, шампоани и лосиони с характерните за тази процедура съставки като зехтин, глина или арганово масло.Независимо на какво ще се спрете – типична обществена „турска баня” или луксозна процедура в СПА хотелите - хамамът е полезен за здравето, тъй като подобрява кръвообращението и обмяната веществата, прави кожата красива, отпуска тялото и мислите, и ни отдалечава за часове от напрегнатото ежедневие.

Hera.bg
Анелия Качакова

ПРОИЗХОД НА ОРИЕНТАЛСКИЯ ТАНЦ

Въпросът за зараждането и точния произход на Ориенталския танц и до днес остава забулен в тайната на догадките. Причината е че до 1800 г. не съществуват никакви писмени сведения за него, макар че можем да видим в течени на историята танци, които напомнят или се приближават до него.
В миналото жените са били на голяма почит. Многобройни открития на статуи и стенни декорации, най-вече на женски фигури са намерени в различни святи места. Те свидетелстват за култа към Богинята-Майка е практикуван в целия Близък Изток в периода на неолита. На някои места той се е запазил до 2000 г. пр. н. е.

Вавилонската богиня Ищар е била прототип на Върховната богиня, символ на плодородието, любовта и на чувствеността.
Жриците са й оказвали чест, изпълнявайки свещени танци и магически ритуали. Идеата била чрез движенията на тялото си да постигнат мистично състояние и да влязат в дълбока връзка с ритъма на природата, а по този начин и в контакт с Богинята.
В Ориенталския танц много от движенията също имитират различни животни (змия, камила и др.), вълните на морето или формата на луната.
Други движения напомнят за раждането и за сексуалния акт. В танца за плодовитост (извършван в миналото от млади жени, танцуващи за Богинята-Майка, за да посрещнат болките и тайните на майчинството) можем да видим движенията на бедрата, таза и хълбоците, които характеризират Ориенталския танц или shimmy - особената вибрация на таза. Коремната област и почитта към нея, като към „извор на живота”, присъства като символ на поклонение и в други култури в неолитна Европа, Африка, Индия, Близкия и Средния Изток, и други кътчета на планетата.
По-късно, с утвърждаването на патриархалните култури и наложилото се вярване, че умрелите трябва да имат голямо и приятно пространство в гроба си, както и че техните роднини трябва да организират весели празници в тяхна памет, танците стават официални, често организирани от царя и от неговите представители, обикновено в чест на някои Богини.
Дори и практикуван на народно ниво, от обикновенните хора, Ориенталския танц e имал рафинирани и изтънчени варианти през Отоманския период (до IX век) и през X и XI век. След това обаче започва неговото бавно западане, което в следствие и на западните влияния, води до обеднели и изкривени танцови форми. Вероятно за това допринася и дезинтеграцията на провинциалните общности.

Робините на харема (giariya)
През Средновековието, извънредно красивите жени са били закупувани на пазара или отвличани като плячка по време на война. Робините били докарвани в палатите на могъщите богаташи, халифи, султани и богати търговци от различни страни, като Индия, Турция, Етиопия, Армения и т.н. Някои са вършели домакинска работа, а други се посвещавали на пеенето и танца.

Собственикът на харема ги поверявал нa експертни инструктори, които ги обучавали да пеят, да танцуват, да рецитират поезия, да свирят на музикални инструменти и дори да познават медицината, астрономията и други науки.
Робините-танцьорки са имали повече свобода. Те забавлявали гостите на двореца, танцувайки и пеейки. Понякога се изявявали по цели нощи на големите празници, организирани в палатите, наред с музиканти и поети.
Разказва се, че по време на танц, те често взимали сабите на пазителите и ги поставяли на главите си, танцувайки под звуците на “sagat”. В други случаи те танцували с ваза на главата (така са изобразени и в много картини на ориенталски художници).

По време на тези празненства, на останалите жени от двореца не е било позволено да присъстват. Те можели само да надничат скришом през малките отвори на дървените гравирани панели.
Когато робините приключвали със спектакъла за мъжете (често важни гости), отивали в зоната за жените на Харема (често разположена на горните етажи) и там продължавали да танцуват заедно, далеч от чуждите погледи.
Авторитетът на робините нараствал малко по малко, благодарение на техните интелектуални и професионални умения. Много от тях cа успявали да завладеят ума и чувствата на господарите си. За да прогресират в обществото, робините станали конкурентни и в изкуството и в науките.
Те изиграват решителна роля в поддържaнето и еволюцията на Ориенталския танц, прибавяйки към него характерни елементи oт собствените си различни култури.


От GHAWAZEE до днес.
Много се е писало за египетските танцьорки,благодарение на пътешественици и писатели от XIX век.
Пътеписите обаче често пъти разказват повече за жените, отколкото за танца. Основават се на индивидуалните преживявания и теории на писателите, според различните им представи, склонности, култури и мнения.
В действителност можем да различим две основни категории на египетски танцьорки:

- awalim (ед.ч. ”alma”) - известни на Запад под името “almée” - от френски произход - начетени и образовани жени. Те са могли да пишат поезия, да композират стихотворения и музика, да импровизират и да пеят. Танцували са, но само за женска публика. Често са свирели на различни инструменти и са били на изключителна пoчит заради тяхния MAWAL (сантиментална гласова импровизация).


- gawazee (ед.ч. “gaziyah” - буквално преведено “циганка”). Предполага се, че са принадлeжaли на Cabila (берберско или бедуинско племе от северна Африка и Арабия). Със съмнителен произход, те са говорели и един таен език, наречен sim. Били са ексцентрични жени, които боядисвали косите си с hennè (кънa), гримирали се и очертавали силно очите си с антимоний. Носели гривни, обици и малки златни халкички на носа, пръстени на ръцете и краката и гердани от перли на врата. Танцували по повод на празници и чествания, на улицата или пред кафенетата и живеели в обособени квартали, в покрайнините на града. Освен да танцуват и пеят, те се занимавали и с други дейности като татуиране, ясновидство чрез черупки и пясък, гледане на кафе и обрязване на деца. Често били цели семейства, в които мъжете свирели, а жените пеели и танцували.
Днес можем да видим танцьорките Gawazee само в изключителни случаи, на празненства в горната част на Египет (Upper Egypt), където най-накрая се установяват да живеят.
През 1871 г., става известна танцьорка, с името SHAWQ. Тя танцувала пред голяма група знаменити личности, по повод на тържественото откриване на Суецкия канал. Френският историк Charles Deday описва танцьрката като "подивяла, привличаща погледите и вниманието на публиката, пълна с възхищение към нейния танц. Тя танцува със забулено лице, което открива в един момент. Нейното стройно и гъвкаво тяло прибавя съблазнителност в изкуството й”.
По онова време, главната улица на Кайро, Muhammad Alì Street, била своеобразен артистичен център – там живеели по-голямата част от творците и там се изнасяли най-много спектакли.
Въвеждането на термина Belly dance се дължи на г-н Sol Bloom. Той е бил импресарио и е считан да е първият, който е популяризирал този танц в САЩ. Той е довел автентични танцьорки и музиканти от Средния Изток на Световния Панаир в Чикаго през 1893 г., по повод 400-ата годишнина от откриването на Америка. Bсъщност той не е бил първият, който е довел танца до тези земи, но по-ранното му представяне не е завладяло американската публика по начина, по който го постига той. Някои биха казали, че измислянето на термина belly dance от Bloom, е било направено, за да популяризира своето шоу на Панаира. Той умишлено е наблегнал на сексуалното и изкусителното, за да предизвика възмущение у викторианското общество и пикантни вестникарски заглавия (по онова време благоприличното общество не е използвало думата belly /корем/, както и много други думи, които използваме днес). Всъщност г-н Bloom не си е измислил термина, а просто го е превел от френски „Danse du Ventre”. Оказва се, че французите са използвали това название за Ориенталския танц от покоряването на Египет от Наполеон през XVIII век. (Hяма запазена точна документация от коя дата французите са започнали да използват термина, нито точно кой оригинален етнически танц са имали пред вид, като са го употребявали – Ghawazee, Аwalim, Ouled Nail или друг). За жалост г-н Bloom не е жив днес, за да ни каже истинските си мотиви да използва едно название, което до голяма степен го омаловажава. Съдейки от неговите записки, той дълбоко е уважавал средноизточните изпълнители и тяхното красиво традиционно изкуство и по-скоро е искал да провокира обществото с този термин, отколкото да е имал злостно отношение към танца. При всички случаи обаче, със сигурност е успял да привлече внимание върху танца и съвсем скоро той става много популярен.
Според една друга версия, Ориенталският танц е бил представен като танц "балaди” ("beledy", от арабски: "роден танц", "народен танц", "от моята родина") и от там, по сходство на звучене, идва и името belly dance.
Произходът е спорен.
Танцът на Fatima (“Little Egypt” - така се e представила най-известната танцьорка на панаира, която след това става легенда) под съпровода на група музиканти, предизвикал голямо удивление. След големия успех на Световния Панаир в Чикаго и големия интерес, проявен от американската публика към средноизточните танцьори, танцът се превърнал в популярно забавление. За жалост, много от новоизлюпените танцьори на Запад, знаели твърде малко за автентичния танц и го имитирали - всеки според възможностите си - във филми, нa малки и големи сцени, преувеличавайки движенията на таза, наречени hoochie kookie и въвеждайки различни дрънкулки и промени в костюмите (затова и костюмът "belly dance" се оказва измислица и фантазия на Запада).

Самата Little Egypt често е ротестирала заради начина на използване на името й в спектакли, за които твърдяли че са вдъхновени от нейния танц, но в действителност са били по-скоро еротични танци без изкуство, привличaщи най-вече мъжка публика.
Различните танцьори използвали различни термини, за да опишат танца, но интригуващото Belly dance така и си останало най-разпространеното название за този танц, познато в Съединените Щати.

През XX век, предприемачи от всички сфери осъзнават, че „сексът се продава”. В холивудски филми, в нощни клубове и други прояви на Запад, екзотично „танцуващи момичета” се превръщат в често срещана атракция. Ефектът от такива изпълнения обаче измества фокуса от оригиналния танц-изкуство, просто към начин за приятна възбуда. Въпреки огромните танцови възможности на автентичния ориенталски танц, започнал да се изгражда един стандартизиран имидж: танцьорка с оголен корем, облечена в полупрозрачнa полa, която изпълнява змиевидни, изкусителни движения. Именно този ИМИДЖ, а не терминологията, е истинският източник на неудобство, засягащ това изкуство.
Без значение как нарича себе си танцьорката, тя винаги е облечена в костюм, който наистина разкрива нейната коремна област и извършва характерните змиевидни, еластични движения, типични за древното изкуство, призовавайки да бъде освободена от пропагандата, която е работела против жената през всички векове и да се движи свободно под акомпанимента на музиката.
Състоянието на танца е било такова, че дори египтяните не са разпознавали в никакъв случай своята традиция и култура, а го смятали за нещо неподходящо и пошло.
Междувременно артистичният живот на Muhammad Alì Street, където са били разположени мнозинството заведения, където са живеели и се изявявали танцьорките, също е в упадък.
Ситуацията се подобрява след Втората световна война, когато с появяването на театри; обществени концерти и с разпространението на киното, за тях се оформят "по-почетни" места, където да се изявяват. През 1930 г., с отварянето на заведението “Casino Badia” на Badia Mansabny (балерина от сирийски произход), се утвърждават един нов вид танцьорки, различни от awalim и gawazee. Casino Badia е първото заведение в европейски стил в Кайро, където се редуват да танцуват стотици балерини, много от които по-късно стават известни, като Taheyya Carioca и Samia Gamal.
От 60-те години насам, изкуството на танца започва да става все по-професионално. Създават се танцувални школи, финансирани от правителството на Египет, което поема издръжките на онези традиции, които подчертано принадлежaт на египетската народност. Най-добрите професионални танцьорки се изявяват в 5-звездните египетски хотели. Някои от тях, като Dina, Fifi Abdo, Lucy, работят в театъра и в киното. Чрез техните представления се връщаме назад във времето, далеч от педразсъдъци и вулгарност.

info: http://www.evelinapapazova.com/pagebg.php?P=3

Тюркоазът обич до смърт

Всеки, който прочете думите в заглавието, ще се усмихне. Глупавият ще си помисли, че му поднасят някоя шарлатания, умният - че става дума за иносказание - едно се казва, а друго се разбира. Мъдрият ще се зачете и ще разбере за какво наистина става дума.
Преданието, че костите на хора, попаднали в плен на истинска любов, се превръщат в тюркоаз, принадлежи на персийците. Имали са право да предполагат, че е така - най-хубавият, с цвят на бистро синьо небе тюркоаз, се намира по техните земи. А в Европа - люлката на класическата цивилизация, никъде го нямаше с това качество. Поне доскоро - докато големият наш учен Ангел Кунов откри българско находище в Източните Родопи - със същия цвят като персийския! Дотук е интересно само за специалистите, а уважаемият читател ще си каже: Е, и къде всъщност е гвоздейчето, което чака да бъде забито?Ето къде е: съвсем наскоро, при експедиция в същата тая планина, открихме минерал с прекрасен тюркоазен цвят, тежък точно 152 грама.Размерите му са 6 на 7 сантиметра - колкото цигарена кутия. Или като на последен модел GSM. Прощавайте, но за такъв тюркоаз биха могли да мечтаят и в наследника на Персия - днешен Иран. Те наистина могат да мечтаят, защото намереният от нас къс потвърждава казаното от техните прадеди - то е кост, превърната в тюркоаз! Истинска, много добре запазена кост, която не иска да си напрягаш мозъка, за да я възприемеш като такава. Всеки може да я види и пипне, без да се налага да плаща за това.Тук ще цитирам уважавания от нас известен китайски лекар д-р Ван, който в началото на една от своите книги пише, че отправящият каквото и да е послание към другите автор трябва да се отнася изключително отговорно към това, което казва. Напълно съм съгласен с него, затова отделих немалко време да потърся къде е мястото на намереното от нас. Не казвам "откритие", "уникат", "сензация" - не! Просто кост, превърната в тюркоаз.Тюркоазът е познат на човечеството от дълбока древност.Украшения от него са намирани в Египет, Мексико, и, разбира се, в страните от Средна Азия, където обработката му датира отпреди 6000 години. Персийците са го наричали "фируза", което идва от арабското "фирузадж" - "камък, даряващ победата". Оттам идва и руското название "бирюза".В Европа се използват две названия - френското "тюркоаз" и немското "тюркиз". И двете означават едно и също - "донесен от Турция", тъй като оттам най-напред е попаднал на стария континент. Наличието на двете имена е много удобно за търговците, чиито сергии са заровени с ментета, представяни за скъпоценния камък. Като им кажеш: "Това не е тюркоаз!", те веднага се съгласяват: "Не е! Тюркиз е!"От минераложка гледна точка тюркоазът е воден фосфат на медта и алуминия. Именно присъствието на мед в състава му придава неподражаемия син цвят, който в много случаи преминава в синьозелен, зелен, дори сив - при наличието на различни примеси, например желязо. Но присъствието на водни молекули в неговата формула го нарежда сред най-капризните представители на минералния свят. Водата реагира на различни външни дразнители /съвсем наскоро добиха популярност и в България из-следванията на японците за нейната памет/ и променя структурата на камъка - носен като бижу, много често той започва да се обезцветява или се напуква, предупреждавайки по този начин, че не всичко в организма е в ред.В интерес на истината малцина в нашата страна са държали в ръцете си истински тюркоаз. Цената на обработените изделия от него се движи от 50 до над 70 лева за грам. Всичко, което се предлага на по-ниска цена, е както казват хората, "минало покрай тюркоаза".Тюркоазът се добива на малки късчета. Обикновено изпълва микрокухинки и пукнатини в скалите. В най-старото познато в историята находище в Иран - близо до град Нишапур, се добива в галерии високо в планината. В тях се копае на ръка, като за една седмица от всяка се извлича по 2 тона скална маса, съдържаща в себе си малко над 5 кг тюркоаз. Това прави 50 кг на месец за целия рудник. Ето защо цената на първокачествения тюркоаз е толкова висока.В няколко американски щата - Колорадо, Невада, Ню Мексико и особено в Аризона, също се осъществява добив на висококачествен тюркоаз. Перспективни находища има и в Чили, Перу, Мексико, Китай и Австралия. А в специализираната руска литература като известно е посочено и българското находище! Прав е бил Ангел Кунов да нарече оня, който унищожи едно от проявленията при село Горно Брястово", природен канибал"! Докато разберем, че има с какво да удивим света - чудото изчезва! Е, не цялото. А освен това вече имаме тюркоазената кост! Тя ще си бъде винаги българска - дори един ден да започне да обикаля света подобно Панагюрското златно съкровище, пак ще представя България.Знам, че всичко невероятно и красиво води след себе си злоба и диващина. Че ще се намерят отрицатели, които ще се опитват да изкарат черното бяло и бялото черно. Едни ще кажат: Е, какво толкова - някаква си там синя кост. Други ще рекат: Не се знае дали е кост и ако е кост, дали е човешка. Трети ще допълнят: Може да е и едното, и другото, но не е сигурно, че този човек е умрял от любов. Кой знае от какво си е заминал - може да е от чума.На всички тях ще кажа следното: знаете ли, че единственото място на планетата, където са открити подобни кости, е Франция? И там костите не са синьозелени като българската, а са синкави. Цветът им не е резултат от тюркоаз в тях, а от минерала вивианит. Доказано е, че това са минерализирани кости от мамути. Научно доказано! Твърдостта им е два пъти по-малка от тази на тюркоаза. Цветът не е същият, но въпреки това французите ги представят навсякъде по света като тюркоазени кости.А ние, българите, се страхуваме да повярваме, че някой от нашите предци може да е умрял от любов. Като не пропускаме да доказваме на света, че сме силни на сумо, борба, вдигане на тежести и т. н.Чест и почитания за тези хора, но на тях не костите, а месата им посиняват по време на схватките. А на другите, които също прославят страната ни - къде с източване на банкомати, къде - с отклоняване на пари от европейски фондове в личните си сметки - на едните посиняват китките от белезниците, а на другите - коремите от преяждане. Но на никого костите не се превръщат в тюркоаз!И все пак някой ни е дал пример. Засега - единственият в света. В България. И око може да го види, и ръка да го пипне.Оттам нататък всеки има право на избор как да възприема казаното от персийците. Но чакайте - защо от персийците? Нали от там сме дошли - от родината на тюркоаза.

Иван МИТЕВ