Към духовната цел водят два обособени пътя, като всеки е напълно противоположен на другия. Първият е пътят на смирението, а вторият — пътят на борбата. Без съмнение по пътя на борбата има и смирение, както и по пътя на покорството има борба, но в основата този, който е избрал пътя на смирението, мисли само за смиреността, а за онзи, който върви по пътя на борбата, основната цел е самата борба. И двата пътя са важни. Не е възможно да се игнорира единият от тях и да се приеме само другия. Хората често мислят, че суфизмът означава пасивност, но това не е истина. Суфийският път едновременно е активен и пасивен. Той дава знание за тайните на човешкия живот на земята, знание за онова, от което човек действително се нуждае, в съответствие със своя характер и положение.
Размишлявайки за посочените два принципа, ще забележим, че в някои житейски обстоятелства сме принудени да бъдем смирени. Лесно е да проявим смирение за онова, което не можем да променим, но ако имаме сила за борба, е много трудно да се примирим. Този, който се примирява с обикновените обстоятелства, може да сметне казаното за лесно, но той не знае, какво е истинско смирение. Да си представим човек, който има бедни роднини, които искат да получат част от неговото богатство, защото са в огромна нужда, но той не може да се смири и да им позволи да получат част от парите му; но ако през нощта в неговия дом нахълтат крадци и избягат, ограбвайки всичко ценно, той много бързо се примирява с тази загуба. Този вид смирение не е добродетел. Да се смириш означава да постъпиш смирено дори тогава, когато имаш сила да се съпротивляваш. Всички велики хора са отдавали голямото значение на смирението и са учили другите на смирение. Христос казва, че ако някой иска да извърви с нас определен път, ние сме длъжни да бъдем готови да пътуваме с него още по-нататък. На какво ни учи това? На смирение. Може да ни се стори, че смирението е непрактично и този егоистичен свят винаги ще вземе връх. Това е истина, но загубата, ако сърцето може да я понесе, е нищожна в сравнение с ползата. Ако човек не получи удовлетворение от онова, което е направил, по-добре е да не се опитва да се смирява.
Ако човек е способен на смирение или отказване — това е прекрасно, но не е длъжен да насилва своята природа. Например, един човек поискал от друг да му даде своята пелерина. Наметалото било дадено незабавно, но даващият бил много ядосан, че другият човек го е помолил за такава услуга. И когато бил принуден да излезе навън под дъжда и се намокрил, той се почувствал ужасно. За него би било много по-добре просто да откаже на молителя и да му обясни, че за съжаление не може да му даде своя плащ. Щом като веднъж си дал нещо на човек, не бива да съжаляваш за стореното. В конкретния случай е по-добре човек бъде доволен, че се е намокрил, помагайки на друг. Ако дадеш нещо, нека да е от все сърце.
Истински смиреният човек не изпитва неприязън, а това не е толкова просто. Колко хора в този свят се опитват да следват чудесните духовни практики! А едно просто нещо като смирението все пак е по-рядко; тази добродетел е не само прекрасна, тя е истинско чудо. Смирението се съдържа в множество дреболии. Ние не винаги го забелязваме, но то се проявява чрез тях. Обкръжаващите могат да ни попитат за нещо, което не ни харесва. Или да ни кажат нещо, което не желаем да приемем мълчаливо, а искаме да отговорим. И всичко това в ежедневния живот ни причинява малки убождания. Ако не бяхме се примирявали през всичкото време, щяхме да чувстваме раздразнение. Ето защо да бъдеш смирен не е слабост, а голяма сила. Ако отидем по-нататък, ще открием, че можем да се смирим пред студа и горещината, пред подобаващи и неподходящи места и цялото това смирение има смисъл и ни носи полза. Можем да възпитаме в себе си способността за смирение; като не се примиряваме с изпратената ни от съдбата участ, изпускаме възможността да се научим на смирение.
В света действат две сили: колективна и индивидуална. В суфийската терминология едната се нарича Каза, а втората — Кадр. Най-често индивидуалната сила не желае да се предаде и както можем да предположим, се разрушава. Например, човек го мобилизират в армията да защитава Родината. Той не иска да отиде да воюва, но колкото и възвишен да е неговият идеализъм, той е безпомощен пред мощта на цялата нация и трябва да се покори на обстоятелствата, в които има конфликт между малката и голямата сила. В този случай смирението е единственият изход.
Всичко трябва да се разбира правилно. Смирението, което глупаво се проповядва, не е полезно. Веднъж един мюрид, който се учил на смирение при своя муршид, вървял по улицата потънал в мисли за смирението. Неочаквано от някъде изскочил побеснял слон и хукнал към него. Някакъв умен човек му извикал да се отстрани, но той не го послушал, защото се опитвал да смири себе си пред слона и слонът грубо го блъснал. Непознати хора донесли ученика при муршида, който попитал как е бил ранен. Ученикът отговорил, че проявил смирение. Муршидът попитал: „Нима никой не те посъветва да се отместиш?“ — „Да — отговорил ученикът, — но аз не го послушах“. — „Но — произнесъл муршидът — защо не се покори на този човек?“. Твърде често най-деликатните принципи могат да доведат до най-погрешни последици. Но въпреки всичко, смирението е доказвало, че то е пътят на светците, защото възпитава у човека търпение. А какво е търпението! То е скъпоценност. Няма нищо по-ценно, нищо по-благословено от търпението.
Ето един разказ на пророка, който веднъж сериозно се разболял. Той страдал много години. Това изпитание изострило неговата проницателност, но страданията му били толкова големи, че близките му не могли да ги понасят повече и на пророка му се наложило да потърси подслон и уединение с Бога в гората, за да избави роднините си от гледката на своите болки. Тъй като неговият поглед бил вглъбен и сърцето му отворено, той чул глас от дърветата: „Аз съм лекарството за твоите болести“. Пророкът попитал: „Дошло ли е времето за моето изцеление?“ Гласът отговорил: „Не“. Пророкът рекъл: „Тогава защо ми е да те приема?“ По-късно той имал същото преживяване. Отново чул глас, но на въпроса на пророка, дошло ли е време за неговото излекуване, гласът отговорил положително. Но пророкът и този път казал: „Защо да те приема?“ — защото той не бил убеден, че е постигнал смирение със себе си.
Когато мислим за някакъв висш идеал, у нас могат да се породят съмнения, доколко това е практично, особено в наше време, когато има толкова много лекарства и толкова различни приспособления. Разумният човек вижда, че много хора са разрушили живота си, преминавайки от едно лечение към друго, защото нямат нито търпение, нито смирение да достигнат до своето пълно изцеление. Не винаги лекарството е решение на проблемите; често по-ефективно се оказва търпението. С всеки нов ден като че ли човек става все по-нетърпелив, уловен в примката на този свой повърхностен живот. Рядко проявяваме, смирение в дреболиите, макар че би било най-добре да се примирим, вместо да нервничим.
Когато разглеждаме тази тема от мистична гледна точка разбираме, че ако сме смирени, постигаме хармонично съединение с Безкрайността. Как можем да се научим на това? Дали ако бъдем смирени пред Бога? Не, на нас ни предстои да усвоим още по-голям урок. Първо, да се научим на смирение пред малките, ежедневни трудности, без да кипваме при най-малкото противоречие. Ако сме способни да усвоим този урок, няма да ни е необходимо да прилагаме сила, дори самото присъствие на подобен човек ще бъде изцеляващо. Такъв човек е по-ценен от цвета на роза, защото розата има повече бодли, отколкото цветове.
Смирението е резултат от развитието на душата, резултат или на любов, или на мъдрост. Тази истина може да се открие в живота на детето и подрастващите. Ако на малкото бебе нещо му хареса, то иска само него. Ако желаният предмет е недостъпен, малчуганът е разочарован. И все пак колко повече бебето расте и се развива в живота, то се учи на смирение. Разликата между незрялата и развитата душа по пътя на мъдростта се състои в това, че зрялата душа проявява в своята природа развитието на силата на смирението. Разбира се, всеки човек притежава свободна воля, но неговите сили са твърде малки в сравнение с абсолютното могъщество на волята на Бога, който се проявява в образа на по-силните хора — обстоятелство, което не може да се измени — както и в безброй други форми. Смирението не означава просто да се предадеш на някого, смирението означава да бъдеш доволен, предавайки се. Да бъдеш смирен, означава да намериш удовлетворение в самоотричането.
Самоотричането не е добродетел, ако е резултат от безпомощност и ако поражда в душата на човека неудовлетвореност. Природата на неразвитото его е да негодува по повод на всичко в живота, което му пречи да достигне до определен обект. Но ако човек се смири пред лицето на трудностите и в същото време изпитва удовлетворение от това, дори да не получи желаното, той се издига над него. Затова истински смирената душа приема и поражението като успех.
Смирението е качество на светите души. То е горчиво на вкус, но резултатът му е сладък. Каквото и да бъде положението на човек в живота, каквато и власт да притежава, винаги ще се намери по-могъща воля от неговата, проявяваща се в една или друга форма. Това е божествената воля. Съпротивлявайки се срещу божествената воля, човек може да разруши себе си, а смирението пред божествената воля разкрива пред него дълъг път. Смирението носи силата на водата: ако нещо прегражда пътя й, тя поема в друго направление и пак тече и продължава своя път, докато не се срещне с океана. Ето защо свещените души са вървели по пътя на смирението и пак са запазвали волята си жива. Тази воля има способността да прокарва свой път. По природа смиреният човек в края на краищата носи утешение за себе си и щастие за другите.
Не трябва да мислим, че смирението е проява на слабост, леност, малодушие или недостатък на ентусиазъм. В действителност смирението е израз на овладян собствен „аз“. Стремежът да се подчиниш на чужда воля или на определени обстоятелства не винаги носи на смирения човек вреда. Понякога това може да ви се стори неизгодно, но впоследствие ще се осъзнаете ползата от това обстоятелство. Недостигът на издръжливост и твърдост е причина душата да се окаже неспособна да се смири, защото техният недостиг означава неспособност да понесем болката или да се примирим със загубеното.
Способните на смирение го проявяват даже в незначителните обстоятелства на обикновения живот. Те избягват да използват силата на волята си безпричинно за всяка дреболия. Смирението е пасивност, която понякога е непонятна за активния човек, устремен към различни цели. Но постоянната активност, в която се губи сила и енергия, често води до поражение. Всяко действие трябва да се уравновесява с бездействие. Трябва да бъдеш активен, когато е дошло време за това и да останеш пасивен, когато обстоятелствата налагат. Именно по такъв начин се постига успех в живота и онова щастие, което търси всяка душа.
Символичният смисъл на влизането на Исус Христос в Йерусалим яхнал магарица се състои в това, че магарето, с кръста на гърба, носещо цялата тежест, показва безкрайно смирение пред волята на своя господар. А това е привилегия на онзи, който служи — колкото и скромен да е той, той е награден с привилегията да служи на Бога.
info: http://chitanka.info/text/14615/10#textstart
Мистични медитации
Учението на суфите
Хазрат Инаят Хан
Няма коментари:
Публикуване на коментар