Изграждаме стени...

Когато се появим на този свят и започнем да се развиваме искаме да опознаем всичко. Искаме да видим, искаме да почувстваме, искаме да достигнем и да се докоснем. Докосвайки се и усещайки трупаме опит. Възможностите да го използваме ни правят по – мъдри. Започваме да разбираме повече за света около нас. Започваме да осъзнаваме, че не всичко е такова, каквото е изглеждало за нас в детските ни представи. Разочароваме се, боли ни…

Изграждаме стени… Поставяме бариери между нашата същност и хората, които са способни да ни нараняват. С течение на времето спираме да се доверяваме лесно и не допускаме никого до себе си. Пазим своята същност от другите, мъчейки се да съхраним онова ранимо дете, което още живее някъде вътре в нас.

Изграждаме стени и постепенно видима за околните остава само повърхността на нашата същина. Така по – лесно те ни определят, така по – лесно ние се защитаваме. До онзи момент, в който самотата ни и чувствата принуждават да поемем риск и да се доверим. Решаваме да поставим основите на ново начало. Искаме отново да опознаваме, да усещаме, да се любуваме и да мечтаем по детски. Сами рушим стените с цената на хиляди измъчващи съзнанието ни въпроси… Ами ако? Ако не преценявам правилно? Ако не постъпвам правилно? Ако избързвам? Ако… Ако? Тези въпроси си задаваме сами и сами си отговаряме на тях. Ще излъжем ако кажем, че отговорите са винаги обективни, нали? Защото вече сме започнали да рушим стените и защото наистина искаме да се доверим. Искаме да обичаме и да бъдем обичани. Защо не, това е заложено в човешката природа. Страхувахме се да съборим стените около нас, и с право. Защото да обичаш, често е слабост. А когато хората усетят тази слабост я превръщат в рана. Да обичаш е болка, защото те принуждава да изневериш на своята същност, за да направиш другиго щастлив. Боли, когато потъпкваш гордостта си, в името на още един ден сигурност. Щеше да е по – просто ако нямаше любов. Щеше да е по – лесно ако можехме да живеем сами за себе си. Щяхме да сме по- уравновесени ако не си задавахме толкова често онези въпроси. И щяхме да сме по – щастливи ако не се налагаше да градим стени. И не се налагаше да се опитваме да забравим. И не изпитвахме непрекъснато вина…

Липсва ми онова момиче, което бях преди да опозная разочарованието от това да се довериш. Липсва ми онзи наивен поглед към света, който ме правеше по – добра. Тогава бях способна да мечтая без да си задавам хиляди въпроси и без да си поставям граници. Нямаше и за какво да съжалявам. Тепърва щях да греша.

А сега, когато вече нямам сили за повече опити, и нямам сълзи за повече грешки остава да се примирявам със стените около мен и тези около останалите. Защото такъв е света, в който живеем.

Доротея Добрева