Изграждаме стени...

Когато се появим на този свят и започнем да се развиваме искаме да опознаем всичко. Искаме да видим, искаме да почувстваме, искаме да достигнем и да се докоснем. Докосвайки се и усещайки трупаме опит. Възможностите да го използваме ни правят по – мъдри. Започваме да разбираме повече за света около нас. Започваме да осъзнаваме, че не всичко е такова, каквото е изглеждало за нас в детските ни представи. Разочароваме се, боли ни…

Изграждаме стени… Поставяме бариери между нашата същност и хората, които са способни да ни нараняват. С течение на времето спираме да се доверяваме лесно и не допускаме никого до себе си. Пазим своята същност от другите, мъчейки се да съхраним онова ранимо дете, което още живее някъде вътре в нас.

Изграждаме стени и постепенно видима за околните остава само повърхността на нашата същина. Така по – лесно те ни определят, така по – лесно ние се защитаваме. До онзи момент, в който самотата ни и чувствата принуждават да поемем риск и да се доверим. Решаваме да поставим основите на ново начало. Искаме отново да опознаваме, да усещаме, да се любуваме и да мечтаем по детски. Сами рушим стените с цената на хиляди измъчващи съзнанието ни въпроси… Ами ако? Ако не преценявам правилно? Ако не постъпвам правилно? Ако избързвам? Ако… Ако? Тези въпроси си задаваме сами и сами си отговаряме на тях. Ще излъжем ако кажем, че отговорите са винаги обективни, нали? Защото вече сме започнали да рушим стените и защото наистина искаме да се доверим. Искаме да обичаме и да бъдем обичани. Защо не, това е заложено в човешката природа. Страхувахме се да съборим стените около нас, и с право. Защото да обичаш, често е слабост. А когато хората усетят тази слабост я превръщат в рана. Да обичаш е болка, защото те принуждава да изневериш на своята същност, за да направиш другиго щастлив. Боли, когато потъпкваш гордостта си, в името на още един ден сигурност. Щеше да е по – просто ако нямаше любов. Щеше да е по – лесно ако можехме да живеем сами за себе си. Щяхме да сме по- уравновесени ако не си задавахме толкова често онези въпроси. И щяхме да сме по – щастливи ако не се налагаше да градим стени. И не се налагаше да се опитваме да забравим. И не изпитвахме непрекъснато вина…

Липсва ми онова момиче, което бях преди да опозная разочарованието от това да се довериш. Липсва ми онзи наивен поглед към света, който ме правеше по – добра. Тогава бях способна да мечтая без да си задавам хиляди въпроси и без да си поставям граници. Нямаше и за какво да съжалявам. Тепърва щях да греша.

А сега, когато вече нямам сили за повече опити, и нямам сълзи за повече грешки остава да се примирявам със стените около мен и тези около останалите. Защото такъв е света, в който живеем.

Доротея Добрева

Волубилис, Мароко (Volubilis Morocco)

Волубилис (Volubilis) естаринен археологически обект в Мароко. Разположен е близо до Мокнес , между градовете Фес и Рабат. Най-лесният път до тук е по шосето N13, а най-близкото населено място наоколо е Мулей Идрис.

В този културен паметник, който от 1997 г. е в книгата със световното историческо наследство на ЮНЕСКО, се намират най-добре запазените руини в тази част на Северна Африка. Тези останки от римско време са уникални със своите мозайки, а такива не са запазени никъде другаде в цяло Мароко.
Volubilis Morocco

В древността, тук се намира отправното място на римското управление в областта, тъй като градът е построене в близост до западната граница на Римската империя. Селището е издигнато на мястото на мястото на по-ранно картагенско владение.

Волубилис е бил административен център на римската провинция Mauretania Tingitana. По плодородните земи на провинцията са се отглеждалии много култури като жито и маслини, а зехтинът, които се е произвеждал тук, е бил изнасян за Рим. Благодарение на тази търговия градът бързо се развива и просперира като богата провинция.

За разлика от повечето римски селища в този район на Средиземноморието, Волубилис не е изоставен от жителите си, след нашествието на арабите.

Макар че повечето архитектурни паметници, напомнящи за величието на Римската империя във Волубилис да са разрушени, тук са запазени около 30 великолепни мозайки, няколко колони, една базилика и триумфална арка. Тя е била издигната в чест на император Каракала, а в миналото е била увенчана с колесница от бронз, изградена върху каменната конструкция. През 1962 г. арката е била възстановена отново.
Волубилис, Мароко (Volubilis Morocco)

На естествения хълм тук във Волубилис, издигащ се над околната равнина, е разположена Капитолията, която е обърната към базиликата. До нея се намира къщата на Ефеб, в която се е съхранила една великолепна мозайка, изобразяваща Бакхус върху колесница.

Други интересни археологически забележителности са колесницата на Амфитрита и мозаечни миниатюри, пресъздаващи мита за Орфей.

източник: http://zabelejitelnosti.pochivka.com/

Жените и бойните изкуства.

Интересен и важен аспект от историята на бойните изкуства, като цяло, както и - на китайските бойни изкуства, в частност, е приносът на жените за тяхното развитие и за тяхното разпространение. Бойните изкуства са, предимно, мъжка дейност. Въпреки това, те привличат интереса на редица забележителни жени... Появата на жените в бойните изкуства променя диаметрално мнението, че успеха в придобиването на бойни умения зависи, в най - голяма степен, от физическата сила. Оказва се, че по - важни от физическите данни на боеца са неговите съзнание, интелект, воля, и боен дух. Според една романтична представа, жените - воини са, по - скоро, мечта или мит, отколкото реалност. В днешно време, можем да видим тяхната роля и тяхното влияние в бойните изкуства.

Предлагам на вашето внимание списък на някои от 100 - те най - известни жени в историята на Китай, както следва:
1. Yu Niu (770 Пр. Р. Хр. - 221 Сл. Р. Хр)
2. Baogu (317 - 420 )
3. Принцеса [Ming - Lian] и Принцеса Yongtai (476 - в Европа, тази година е последна за Западната Римска Империя със столица Рим)
4. Mulan/Fa Mu Lan/Hua Mu Lan (589 - 618)
5. Ng Mui и Yim Wing Chun (1662 - 1722)
6. Ролята на жените в китайските бойни изкуства - днес.

Ю Ниу била най - добрата фехтовачка с меч, в течение на целия исторически период, носещ романтичното име "Пролет и Есен"(770 Пр. Хр. - 221 Сл. Хр). Веднъж, владетелят на една от китайските държави - царство Жу - организирал 7 - дневен турнир по бойни изкуства. Ю Ниу била обявена за най - добър майстор на меча, измежду 3 000 претенденти за тази титла. Нейната философия, както и нейният боен стил са запазени до днес.

Баогу, известна още и като Киангуанг, живяла по времето на управлението на представителите на китайската династия Източна Лин (317 - 420). Нейният баща - Бао Киан, бил военачалник в южната провинция Гуангдонг. Той бил таоист (последовател на таоизма) и изучавал медицинския трактат (монография) "Ки Хуанг План". Когато Баогу навършила 20 години, баща й я омъжил за своя добър приятел и сподвижник, известният лекар и химик - Ге Хонг. (О, ама вие не сте ли чували за него?!)...
Младоженците се преместили да живеят в Южен Юе. Там, те събирали и изследвали множество билки, като успяли да създадат лекарства за множество нелечими, дотогава, заболявания. Успяли да спасят много хора от мъчителна смърт. Двамата създали безценен медицински трактат, касаещ акупунктурата (иглотерапията) и моксата, наречен Жуху Бейджи Фанг.

Принцеса Минг - Лиан (476) (ама не намирате ли това име за прекрасно?), дъщеря на император Лианг Уу Ди, била единственият ученик на Да Мо (Бодхидхарма/Пу Ти Да Мо/ДаМо/Дарума Дайши) от женски пол. Императорът посветил на дъщеря си един храмов комплекс (манастир), в който жените също да могат да почитат Буда. Новият манастир бил построен недалеч от известния и днес център на китайските бойни изкуства - манастира Шао Лин. Лицето на новопостроения храмов комплекс гледал на запад, като демонстрация на почитта към Индия, като родина на Буда, която, както е известно, е разположена на запад от Китай. Принцесата се отдала на изучаване на бойни изкуства, Чи Кунг (дихателни техники) и билколечение.

Принцеса Йонгтай, от династията Беюей, била последователка и приемничка на Минг - Лиан в същата женска обител. фактът , че тя надминала уменията на своята учителка, довел до промяна на името на този манастир - от Манастир на Минг - Лиан, на Манастир на Йонгтай.

Фа Му Лан/Хуа Му Лан (589 - 618) е една от най - прочутите героини в китайската история. В превод на български, Му означава Дърво, Лан означава Орхидея, а Хуа означава Цвете. Мулан се превежда като Магнолия. Истинската история на живота на Мулан е загубена. Но, благодарение на една поема и на една новела, това име е запазено за поколенията. Днес, ние не разполагаме с исторически достоверни сведения, които да ни кажат нейното истинско име. Твърде оживени спорове се водят за фамилното й име. Дали е Му, или друго - Жу, Хуа, Фа, Уей... Запазените сведения, касаещи личността и живота на тази китайска жана дАрк/Дарк, са противоречиви. Разказват, че тя била дъщеря на известен воин и пълководец, че съпругът й служел в армията, предвождана от нейния баща. Когато двамата най - мили на сърцето й мъже били убити в една от многобройните войни срещу външни нашественици (наричани от китайците с обобщаващото название варвари), девойката се заклела пред още топлите им трупове, че ще отмъсти жестоко на враговете. Преоблякла се в мъжки дрехи, скрила буйната си катраненочерна коса под един шлем и повела към победи армията на баща си. Нашествениците били разбити в няколко много тежки сражения и били отхвърлени далеч отвъд Великата Китайска Стена. Лично самият император пожелал да я възнагради пребогато за вярната й служба в армията. Дори искал да я назначи на важен държавен пост, вероятно - като началник на личната си гвардия или като висш военен ръководител? Мулан отказала да приеме даровете на своя владетел, отказала и държавната служба, и помолила единствено за разрешение да се завърне в своя дом, където я чакали роднините й. Когато, най - сетне девойката се завърнала у дома си, облякла женските си дрехи и се преобразила в жена, никой от роднините и от приятелите й не я познал. Лицето й било загрубяло, а тялото й било закалено в следствие от усилени тренировки със и без оръжия, от тежки походи, от нощуване под открито небе, от кръвопролитни сражения...
Изпълненият с превратности живот на Мулан вдъхновявал цели поколения китайски жени и девойки, както заради това, че тя следвала учението на Кун Фу Цзъ/Конфуций (уважение към предците и към родителите, защита на Родината) и на таоизма (действие чрез бездействие, отказ от високопоставена държавна служба, в полза на семейството си).
Нейното влияние продължава и в днешни дни.
В памет на нейния героизъм, една китайка - Йинг Мейфенг от Шангхай - е създала бойно изкуство, наречено Мулан Куан/Чуан (Юмрукът на Мулан). Патентовала го е преди около 10 години. Това бойно изкуство се базира върху техники от Хуа Джиа Куан - древно китайско бойно изкуство, което е възприело стъпките от различни танци. Стилът Мулан Куан съдържа форми/кати, в които воинът се придвижва в 6 посоки, изпълнявайки по 52 до 82 техники във всяка посока. Някои от формите в този стил се изпълняват с оръжия - с един меч, с едно бойно ветрило, с два меча и с две бойни ветрила. Това бойно изкуство има свои върли привърженици в Китай (естествено!), в Япония, в Югоизточна Азия, в Северна Америка, в Европа.

Нг Муй и Йим Уинг Чун (1662 - 1722) са живяли по време на управлението на династията Чинг/Цин (1644 - 1912). Един от императорите от тази династия, Кангши (Канг Шъ? Шъ = Змия) заповядал разрушаването на манастира Шао Лин, тъй като там се криели бунтовници против властта на тази династия. Нг Муи била монахиня, игуменка (управител/ка на манастир) и учителка там. Заедно с още неколцина монаси, тя успяла да се измъкне от шпионите на императора. Укрила се в манастира на Белия Жерав, където игумен бил Тай Люнг. Познанията и уменията в бойните изкуства на Нг Муй били легендарни.

Йим Уинг Чун била ученичка на Нг Муй. Тя дала своето име на стила - Уинг Чун Куан. Преподала стила, който, дотогава, бил създаден само за жени на своя съпруг. Това е бойно изкуство, което помага на по - слаб човек (жена, младеж, старец) да се справи с по - силен. Има интересни техники за блокиране на ударите и за отбиването им, ритниците много рядко се нанасят, за разлика от таекуондо, над кръста (рита се основно в краката и... между тях), блокът с ръка се изпълнява заедно с удар с другата ръка и с ритник или се удря със същата ръка, с която сте изпълнили блок току що... Такива работи... Този стил е разпространен от Йип Ман, Брус Ли и др.

Ролята на жените в китайските бойни изкуства в днешни дни
Обществата се променят постоянно, а това води до промяна на отношението към жените и към тяхната роля в даденото общество. "Бавно и полека", жените навлязоха във всички области, контролирани от мъжете. Днес, признанието на тяхната роля за развитието на бойните изкуства е безспорно. Известни са купища актриси, играещи в екшън филми с бойни изкуства. Много от тях активно тренират и преподават традиционни китайски бойни изкуства. Ако влезете в някое доожоо (зала за тренировки) по бойни изкуства, ще забележите, че много девойки и жени тренират наравно с мъжете и по нищо не им отстъпват.

източник: http://daobg.com/index.php?showtopic=1411

Разпространени видове чай

Описанието на чая не е необходимо да е скромно, защото според китайците тази напитка заслужава единствено похвали и не била да бъде подценявана.

Затова „изумрудените спирали” са известни и с друго име – „разтърсващ душата аромат”, а „мъхестите копия” имат още по сложно наименование: „девственица с кожа като слонова кост плува из утринното спокойствие на езерото”.

Сред другите наименования на различните видове чай са „благопристойна издържливост”, „щастлива съразмерност”, „завръщане на спокойствието”, „дълъг живот”.

В Европа е особено популярен китайският чай China Blossom, който представлява ароматен чай с цветя от жасмин. Той е идеален за консумация в чист вид.

Ceylon blend, който е направен от различни сортове цейлонски чай, се отличава със светъл цвят и лек аромат, с нюанс на тръпчив вкус. Assam е индийски чай, който след запарване става тъмночервен, с леко стягащ устата вкус. Той се съчетава прекрасно с прясно мляко.

Earl Grey е името на всеки лек чай, най-вече китайски, който е ароматизиран с бергамот. Той е най-подходящ за пиене с лимон. English Blend представлява смес от индийски и цейлонски чай, а за да е по-свеж ароматът му, се добавя и индонезийски чай.

English Breakfast по традиция се състои от индийски и кенийски сортове чай. Той е много тъмен на цвят и е много подходящ, ако сте уморени, защото тонизира и освежава. Добре се съчетава с мляко, а също и с лимон.

източник: http://gotvach.bg/

Чайни обичаи в Китай

В Китай пиенето чай вече има повече от 4 хилядолетна история. Чаят е необходимата напитка в обикновения живот на китайците. В китайската поговорка се казва, че дърветата, оризът, олиото, солта, соевият сос, оцетът и чаят са 7-те неща за началото на един ден. По принцип, китайците посрещат гостите си с чай. Хората са свикнали да пият чай, когато разговарят.

Според легендата, преди 280 г. от н.е., в Южен Китай имало една малка страна – У. Когато кралят черпел своите чиновници, той искал те да бъдат пияни. Един чиновник, на име Уейджао, не можел да пие много ракия. Затова, кралят му позволявал да пие чай, вместо ракия. Обичаят си остава и до династия Тан вече станал популярен сред обикновените жители. Има твърдение, че обичаят има връзка с Будизма. През династията Тан в къщите на богатите хора имало специална статия за пиене на чай.

През 780 г. (династия Тан) експертът по чая Лу Йю обобщава опита в приготовлението и пиенето на чай, и написва първата книга в Китай, свързана с чая – “Знанията за чая”.

В Китай чаят вече отдавна се е превърнал в специфично културно явление. Готвенето и пиенето на чай е вид изкуство. На различни места в страната има различни заведения за чай. Хората пият чай, ядат сладкиши и гледат литературни представления.

В страната съществуват различни ритуали за пиене на чай. В различни райони се предпочитат различни сортове чай. По принцип, пекинците обичат да пият цветен чай, а жителите на Шанхай предпочитат зелен чай, хората от провинция Фудзиен харесват червен чай. На някои места хората слагат подправки в чая, като сол, джинджфил, пържен боб, сусам и др., затова пиенето на чай там също се нарича и ядене на чай.

В Китай има различни начини за приготвяне на чай. В Пекин когато домакинята донесе чай, гостите трябва да стоят и да поемат чашата с две ръце. В провинции Гуандун и Гуанси, Южен Китай, когато домакинята донесе чай, гостите трябва леко да докоснат масата за три пъти, за благодарност. В някои райони, ако гостите искат повече чай, те трябва да оставят малко в чашата, а тогава домакинята ще я допълни до горе. А в обратния случай, те ще се разбере, че гостите не искат чай.

източник: http://bulgarian.cri.cn/chinaabc/chapter18/chapter180301.htm

История на чайната церемония и развитие на вабича

След внасянето на зеления чай от Китай, от около 12 век той навлиза в употреба в манастирите и именията на аристократите и на управляващия военен елит. Чаят първо се е пиел като лекарство и в манастирите се е ползвал като средство, което да държи будни монасите по време на медитация. Ранните форми на чайна церемония в много случаи са били използвани като повод за суетна показност на скъпи прибори в големи зали или за тържества, по време на които гостите са се
опитвали да познаят произхода за различните чайове. В последствие през 14 и 15 век под влияние на Дзен Будистките учители церемонията по поднасяне на чай на гостите се развива като духовна форма, която днес милиони хора практикуват в най различни школи.
През 15 век един будистки учител - Мурата Джуко (1422-1502) разрушава всички представи за чайна церемония като изпълнява ритуала пред аристократичната публика в скромна стая с големина четири татами и половина*. Този, който усъвършенства чайната церемония е майсторът Сен но Рикю (1522-1591). Рикю е син на богат търговец от гр. Сакай, близо до Осака и най-голямото търговско пристанище в Япония през 16 век. Благодарение на потеклото си той има достъп до чайните церемонии, предназначени за аристокрацията, но бива заинтригуван повече от подхода на свещениците към чайния ритуал като въплъщение на принципите на Дзен Будизма, оценяване на свещеното в ежедневието. Вземайки пример от Джуко, Рикю премахва всичко ненужно от помещението за чайна церемония и изчиства стила на приготвяне на чая. Така той развива чайния ритуал като церемония, в която няма излишно движение или ненужен предмет.
Вместо да използва скъпи вносни прибори в разкошна приемна зала, той прави чайни церемонии в сламена колиба и използва желязно бакърче, обикновен лакиран съд за чая, чаян черпак, четка издялана от бамбук и обикновена купа за ориз като чаша за чая.
Единствената украса на стая, предназначена за чайни церемонии в стил Рикю е разгънат свитък или ваза с цветя, поставена в нишата. Поради бедната украса, участниците в церемонията започват да обръщат внимание на детайлите и се събуждат за красотата около и в тях.
Най важният елемент в чайните церемонии на Рикю е уаби. Буквално "ваби" означава "пустош". Във философията на Дзен Будизма думата се разглежда в положителен смисъл, а именно най-голямото богатство може да се намери в пустошта и нищетата, защото когато нямаме допир с материалния свят ние се обръщаме към себе си и там откриваме духовното си богатство. Чайните церемонии на Рикю се наричат вабича.
След смъртта на Рикю, внукът му и неговите синове продължават да практикуват стила му за правене на чайни церемонии. Междувременно се развиват и вариации на уабича, под влияние на някои самурайски господари, чието житейско положение изисква по-сложно облекло и по-изискани маниери и движения от тези при ваби-ча. Развиват се нови школи, но въпреки това духът на вабича остава основен. Когато в модерна Япония се премахва класата на войните (началото на 1868 г.), чайната церемония се извършва главно от жени. Чайната церемония е нещо, което една млада жена трябва да изучава, за да усвои добрите маниери и да се научи да цени естетичното.
В същото време политически и търговски лидери и колекционери на предмети на изкуството използват чая като средство за събиране на добри предмети на изкуството и занаятите и за наслада от тях.
Днес най-големите школи за чайни церемонии са Урасенке и Омотесенке. Те биват основани от внуци на Рикю. Под тяхно влияние и под влиянието на други големи школи днес чайната церемония се преподава по целия свят, а в Япония и мъже, и жени преоценяват стойността на чайната церемония като ценностна система за усвояване изкуството на живота.

източник: http://tea.freebg.eu/

Чайна церемония в Япония

Когато говорим за японска кухня, не можем да не споменем чайната церемония (чаною). Макар че тя отделно изкуство, връзките й с кулинарията дълбоки.

'Чаною' в превод означава гореща вода за чай. Чайната церемония е синтез от много японски изкуства като се набляга върху подготовката и поднасянето на купичка чай от душа и с чисто сърце.

Чаят е внесен в Япония за първи път от будистки монаси през шести век от новата ера, но се утвърждава като широко разпространена напитка чак през 1191 година, след завръщането от Китай на будисткия свещенник Ийсай (1141-1215). Онователят на зен-сектата Ринзай донася чаени семена, а неговият приятел монахът Майо (1173-1232) ги засява в храма Козанджи, разположен в близост до Киото.

Майсторът на чайната церемония Сен-но-Рикю (1522-1591) развива стила Уабича, който е известен с простотата си. Според него чаною не е нищо повече от вряща вода, правене на чай и пиенето му. Тази простота на философията кара много хора да се занимават с церемонията през целия си живот. Принципите на Уа, Кей, Сей и Джаку (хармония, уважение, чистота и спокойствие) са принципи, които практикуващите чайната церемония, изучават и прилагат при церемонията и в ежедневния си живот.

Сред многото стилове, практикувани в днешни дни, Урансеке е един от най-популярните.

При подготовката за чайната церемония се използват много и различни съдове и приспособления: вази за цветя, чайници, съдове за вода (кенсуй), черпачета за чай (чашаку и хишаку), метлички за чай (часен) и купички за чай (усучауан и куро раку чауан). Идеални за церемонията за тези, които не привличат вниманието към себе си. Хармонията при подреждането им и изящното им използване са сърцето на ритуала и показват признателността на домакина (тейшу) към напитката и усещането му за красота.

Традиционната стая за чай е разположена в малка къща (чашицу), построена от бамбук и дърво. Всички елементи на интериора: прозорци, греди, бамбуковата настилка татами, създават празнична атмосфера.

Преди да тръгнат към чашицу, гостите изчакват да бъдат поканени от домакина под градинския навес (мачиай) в тишина и покой, подготвяйки се за церемонията. Те се срещат с домакина в градината, където тя или той носи вода за съда, в който всички изплакват уста и измиват ръце. Това е ритуал на пречистване, символизиращ освобождаването от нечистотата на външния свят и готовността да се влезе в света на чаною.

Особено значение има тясната пътека (роджи), водеща до стаята. Стъпвайки по нея, те трябва да се освободят от грижите си. Разходката през градината е още един ритуал на пречистване. Пътеката криволичи, напомняйки на гостите, че пътят към просветлението не е прав.

Участниците в церемонията влизат в къщата през нисък вход, коленичейки, като знак, че горделивостта е оставена навън. До входа се намира поставката за мечове (катанаке). След влизането си, гостите се насочват към токонома, място където са разположени свитъци с калиграфии и картини, и им се кланят.

Кайсеки е началната част на церемонията, по време на която се поднася ястие на гостите. В него има прости съставки според сезона (ориз, риба и варени зеленчуци) и е малко като количество. За пиене се предлага саке и оризово вино. През това време домакинът се занимава с огъня, чийто пет елемента: метал (чайника), дърво (въглищата), земя (глинения мангал), огън и вода, символизират таоиския материален свят. Поднасянето на сладките предизвестява края на Кайсеки. Домакинът се покланя и се оттегля, а гостите излизат от стаята в реда, по който са влезли. Това прекъсване се нарича накадачи. Гостите могат да си поговорят, а домакинът се приготвя за останалата част на чаною.

Следващият етап се нарича хайкен. Тейшу започва да приготвя чая разбърквайки го с часен в купичка. Движенията са бавни и точно премерени като танцови стъпки. Добрият майстор на церемонии успява да задържи вниманието на гостите през цялото време, така че в края на ритуала те да са удовлетворени от вкуса прекрасния чай и от красотата на представлението. Първо се сервира чай на почетния гост (шокиаки), който се покланя докато взема купичката. След като отпива четири глътки, той почиства ръба на купичката и я подава на следващия гост с поклон и ритуалът продължава докато и последния гост отпие от купичката. След което тя се почиства и се сипва втора чаша с малко по-разреден чай. С това приключва официалната част на церемонията, след която гостите могат да обсъдят добрия вкус на домакина, да му направят комплимент, да изразят одобрение на качествата на чая. Зен философията е задължителна част от разговора.

В днешни дни чаною има последователи не само в Япония, но и по цял свят.

източник: http://bgkulinar.net/id-1455

Лечебните растения

За успешното лечение на всички заболявания са необходими: добра диагностика, добро познаване свойствата на билките и знание за комбинирането, съхранението и усилването на тяхното влияние. Най-обикновените билки могат да притежават огромна и чудодейна сила, ако са отгледани, брани и съхранявани по специален и правилен начин с голяма грижа и любов. Много е важно готовият препарат да няма прекалено силно или едностранно действие. Винаги трябва да мислим как да намалим повишеното ниво на дошите в организма, а не да се опитваме да лекуваме симптомите на заболяването.

билки. Лекарствените растения са проводници на божествената енергия, а уважението към нея и дълбоката философия на Аюрведа, могат да ни помогнат при овладяването на тази древна наука.

Огромното разнообразие от билки позволява лечение на много заболявания, но най-доброто лечение, според Аюрведа, си остава превенцията.

Лекарствените растения могат да бъдат разделени на групи, в зависимост от органите, за които са благоприятни. За мозъка се препоръчват блатен аир, босилек, брахми; за щитовидна жлеза – трикату (три подправки – джинджифил, пиппали, черен пипер); бели дробове – девесил, джинджифил, пиппали; сърце – семена от лотос, шафран; стомах – кардамон, кимион, фенел, червен пипер; жлъчка – турмерик (куркума), златен печат; задстомашна жлеза – нар, турмерик; женска репродуктивна система – алое вера, малина, миро, шатавари; мъжка репродуктивна система – ашваганда, бала; тънки черва – алое вера, кимион; дебело черво – трипхала, блатна трева, ревен; черен дроб – алое вера, лайка, манджишта, мъжки папрат; бъбреци – кориандър, гокшура; лимфна система – мирт, столистник, ехинацея; женска гърда – фенел, шатавари (може да се замени с аспержи), глухарче.

Класическите аюрведически препарати могат да бъдат на прах, във вид на таблетки, „билкови вина”, конфитюри и т.н. Като правило, лекарствените масла на основата на гхи могат да се съхраняват до 6 месеца; праховете са годни до 1 година; таблетките – до 2, а билковите масла – до 3 години.

източник: http://www.ayurvedabg.com/herbs.php

::Аюрведа::

В превод от санскрит, езикът на боговете, Веда означава сигурно знание. Аюрведа е древна наука за здравето и дълголетието. Тя е част от ведическите писания, свещените текстове на Бхарата Варша (Древна Индия). Всички те пренасят своята мъдрост през вековете от незапомнени времена до наши дни. Като част от ведическото знание, тази древна наука е призвана да ни даде разбирането за връзката на душата с Бога и начина за постигане на съвършен живот. Най-висшата цел на човешкия живот, според ведическата литература, е Бхагавата-дхарма (вечният дълг на живото същество) - възстановяване на прекъснатите взаимоотношения на любов с Бога и прекратяване на самсара (колелото на вечно раждане и смърт в материалния свят). Dhanvantari

Аюрведа е изначалната медицина, дадена ни от Данвантари (проявление на Бог Вишну). Тя съдържа методи за провеждане на профилактика, диагностика и лечение на различните видове болести, атакуващи грубото и фино материално тяло. Аюрведа е практична наука за живота, чиито принципи са универсални и приложими във всяка сфера на човешката дейност. Този поглед върху света дава възможност на търсещите духовна хармония, спокойствие и дълголетие да се докоснат до Божественото и Непреходното чрез един от Неговите аспекти - науката за тялото.

Тялото, според Аюрведа, е янтра (машина), която приютява душата в материалния свят. Душата, за разлика от тялото, има вечна природа. Тя сменя своята янтра живот след живот, както се сменя овехтяла дреха. Ако се грижим за тази янтра според божествените закони, тя може да ни помогне за постигането на вътрешно и външно равновесие по пътя към съвършенството.

Аюрведа ни дава разбиране за фините закони на природата (пракрити), които влияят върху нашето тяло и заобикалящата го среда. Елементите в природата, три-гуна (характеристиките на материята), три-доша (характеристиките на тялото) и карма (последиците от дейността) са обединени от Аюрведа в единна система.

Основа на материалното творение и на самото грубо и фино материално тяло са осемте отделени божествени енергии, под формата на материалните елементи - земя (бхумих), вода (апах), огън (анала), въздух (ваюх), етер (кхам), ум (манах), интелигентност (будхих) и лъжливо его (аханкарах), под чието въздействие, душата се отъждествява с материята.

източник: http://www.ayurvedabg.com/

Четирите благородни истини на Буда

Учението за четирите благородни истини (Чатвари ариа-сатяни) е основно будистко учение, представящо Дхарма чрез конкретни принципи, известно е още като учение за срединния път и за благородния осемстепенен път (ариа аштанга марга) към просветление и нирвана. Изложено е от Сидхарта Гаутама Буда в неговата първа проповед в гр. Бенарес (Бенареска проповед) и е записано в Сутра за задвижване на колелото на учението (Дхармачакраправартана сутра). Срединният път се определя като път на съвършеномъдрия, който остава далече от две крайности: едната крайност е отдаването на сетивни удоволствия и наслаждения, а другата – крайната аскеза, доброволните самоизтезания. Възгледът за срединност на пътя, водещ към просветление и нирвана, изразява по специфичен за будизма начин универсалната за религиите идея за златна среда, златна мяра. записано като "Сутра за задвижване на колелото на Учението".Четирите благородни (арийски) истини са: истина (сатя) за страданието (духкха), истина за възникването (самудая) на страданието, истина за прекратяването (нимродха) на страданието и истина за пътя (марга) на прекратяване на страданието.

1. Истина за страданието. "Раждането е страдание, старостта е страдание, болестта е страдание, смъртта е страдание, да бъдеш съединен с нелюбимото е страдание, да бъдеш разделен от любимото е страдание, да желаеш нещо и не го постигнеш - това също е страдание, накратко, петте групи на привързването (пет привързаности или скандхи: формите-рупа, усещанията-ведана, възприятието-самджня, вродените знания-самскара и съзнанието-виджняна) са страдание." (Бенареската проповед, или Сутрата за задвижване колелото на учението (Дхармачакра-правартана-сутра). В: Е. Фраувалнер. Антология на будистката философия. Евразия, 1995, прев. Р. Пожарлиев, Ж. Ценова).



2. Истина за възникването на страданието. Страданието възниква поради жаждата (тришна), а жаждата за съществуване (и за несъщестуване), за възникване (и за унищожение) води до прераждане. За будиста няма външна по отношение на самия човек причина за страданието, няма и личностен носител на страданието: то е "разлято" в света. Причината за него е невежеството (авидя) на самия човек. Той допуска да се привърже към земното, допуска сластолюбие, злонамереност, гневливост, суетливост, глупост. Това отново го тласка към съществуване, следователно - към прераждане.



3. Истина за прекратяването на страданието. Страданието може да бъде прекратено чрез отстраняването на страстите; ако човек не се обвързва с тях, премахва жаждата. Тъй като от жаждата на човека за съществуване (или не-съществуване) възниква страданието, то овладяването на собствените желания може да доведе до прекратяването на това страдание - ако съумее да постигне безстрастие, той би лишил страданието от опора. В будизма човек не разчита на благодат, и не очаква помощ свише. Затова той следва да съсредоточи волеви си усилия, за да се умалят несъразмерностите и страданията в света.



4. Истина за пътя на прекратяване на страданието. Този път е осемстепенен и възхождането по него изисква овладяване на всяка от тези степени, за да стане възможна следващата. Осемте степени са: правилен възглед, правилно намерение (правилно мислене), правилна реч, правилно действие, правилен начин на живот, правилно усилие (правилен стремеж), правилна бдителност (правилно самообладание), правилно самовглъбяване (концентрация).

1) Правилният възглед означава да се приемат четирите благородни истини.

2) Правилното мислене (намерение) предполага съзнание на готовността да се живее в съответствие с тези истини, съзнателно намерение за ненасилие (ахимса), т. е. човек да не причинява вреда на живите същества.

3) Правилната реч означава, че истинното не може да бъде изказано по неистинен и неблаг начин, ето защо човек следва да се въздържа от безсмислени думи, от празнословие, от изричане на грубости.

4) Правилното действие е норма, според която човек следва да се въздържа от недължими, отрицателни постъпки - от кражби, от убийства и др.

5) Правилният начин на живот е организиран в съответствие с пет принципа: не убивай, не кради, не прелюбодействай, не лъжи, не се опивай (последното предполага неупотреба на алкохолни напитки, както и на ритуалната за индуистите сома).

6) Правилният стремеж (правилно усилие) изисква пълно мобилизиране на волята и мисълта на човека, за да не възникват лоши феномени (дхарми) чрез негови негативни мисли, лъжи или лоши постъпки - така несъразмерността в света се умалява вследствие на умножаването на добрите феномени.

7) Правилната бдителност, или правилното самообладание предполага пълно самосъзнаване, самонаблюдение, самоовладяване и самоконтрол.

8) Правилно самовглъбяване - тази пределна степен предполага достигане до дълбока медитация, до пълна концентрация и самосъбиране. Тя е и сходна, но и различна от мистичните състояния в други религии. Тъй като в будизма няма висша личностна реалност, а стремеж за абсолютно преодоляване на всичко, свързано дори с вътрешните форми, то можем да изразим тази пределна степен и така: чрез нирвана човек угасва за всичко крайно, потапя се в Безкрайността.

Осемте степени на пътя се обобщават обикновено в три равнища: първото предполага спазване на етически норми (шила, или панчашила, т. е. петте заповеди); второто е равнище на съсредоточаването и медитацията, третото е равнище на мъдростта (праджна).



"Откакто обаче, о, монаси, притежавам това тройно, дванадесетчленно истинно знание и ясно виждане за тези четири благородни истини, оттогава, о, монаси, твърдя, че на този свят аз заедно с небесните богове, боговете на смъртта и Брахма-боговете съм постигнал висшето съвършено просветление, сред тези същества заедно с аскетите и брахманите, заедно с боговете и хората. И ми се разкри знанието и отвори зрението: непоколебимо е освобождението на моя дух; това е последното ми раждане; не ще се прераждам повече."

информация: http://religiology.org/religions/buddhism/budha_teachings/four_noble_truth/

Симорг (Древна персийска приказка)

/Записана от Хома А. Гахремани/

Превод и редакция - екип на сайта "само истина"
link: http://attraction.do.am/forum/66-248-1

Предговор: Има няколко различни запазени варианта на тази приказка на персийски, и поради факта, че са се разказвали устно от поколение на поколение, коя от тях е оригиналната е невъзможно да се докаже. Преди няколко години ирански писател събра всички версии от различните региони на Иран. Това, което следва, е сборен вариант на шест варианта на историята.

Имало едно време един Цар, който имал трима синове: Принц Ямшид(цар на златния век в иранския епос), Принц Кюмарс и най младия - принц Кхоршид(името означава Слънце, светлина, изначална мъдрост), който нямал майка. Той бил любимецът на краля, защото бил най смелият от всички.

В градината на двореца растял един Нар, с три плода, увиснали на короната му. Техните семена били като великолепни диаманти, които блещукали като лампи в нощта. Когато се откъснели трите нара, те щели да се превърнат в три красиви момичета, които щели да станат жени на трите принца. Всяка нощ, по заповед на Шаха, един от синовете пазел дървото, за да е сигурен че никой нямало да открадне наровете.

Една нощ, когато принц Ямшид пазел дървото, той заспал и на сутринта един от наровете липсвал. Следващата нощ принц Кюмарс бил на стража, но и той заспал и на следващата сутрин още един от наровете липсвал. Когато дошъл реда на малкия принц Кхоршид, той порязал единия от пръстите си и сипал сол в раната на ръката си, за да може парещата болка да го държи буден. Малко след полунощ облак се появил над дървото и ръка, идваща от облака, посегнала и взела последния нар. Принц Кхоршид извадил меча си и отрязал един от пръстите. Ръката и облакът бързо изчезнали.

На сутринта, когато шахът видял капките кръв на земята, наредил на синовете си да проследят кървавата диря на крадеца и да донесат обратно откраднатите нарове. Трите принца следвали капките кръв през планини и долини, докато достигнали дълбок кладенец, където дирята свършвала. Принц Ямшид предложил да бъде спуснат в кладенеца с въже, за да провери какво има долу. Спуснали го братята му, но на половината път той извикал "вдигнете ме, вдигнете ме, горя". Братята му го издърпали. След това принц Кюмарс слязал долу, но скоро и той проплакал, че горял. Когато принц Кхоршид решил да слезе долу, той казал на братята си, че независимо колко силно вика, те не трябва да го вдигат, а да продължат да спускат въжето надолу и да изчакат до смръкване. Ако и дотогава нямало сигнал от него, да си вървели у дома.

Принц Кхоршид влязъл в кладенеца и въпреки невъзможната горещина слязъл чак до дъното, където видял момиче, красиво като пълна луна. На нейния скут лежала главата на спящ див, чиито мълниеносни подсмърчания пълнели въздуха с горещина и дим. "Принце Кхоршиде" - прошепнала тя - "Какво правиш тук? Ако див-ът се събуди, със сигурност ще те убие, както е убивал мнозина други. Върви си докато имаш възможност!"

Принцът, който я обикнал от пръв поглед, отказал. Той я попитал коя е тя и какво прави тук.

"Mоите две сестри и аз сме пленнички на този див и двамата му братя. Те са затворени в подобни кладенци, където дивовете са скрили богатството на половината свят."

Принц Кхоршид казал "Ще убия дива и ще освободя теб и твоите сестри. Но първо трябва да го събудя, не искам да го умъртвя докато спи". Принцът почесал голите пети на дива, докато онзи се поразтърсил и станал. Ръмжейки, дивът хванал един воденичен камък и го захвърлил към принца, който бързо се отместил в страни, извадил меча си и в името на Бога, разсякал дива на две. По същия начин той освободил сестрите на своята възлюбена и взел съкровищата, скрити от дивовете.

И понеже не било все още тъмно, неговите братя все още го чакали и когато той ги повикал, започнали да дърпат въжето. Момичето, което Кхоршид обичал, искало той да се качи първи, защото от завист братята му може да не го издърпат, ако първо видят несметните богатства. Но принцът настоявал любимата му да бъде издърпана първа. Когато тя видяла, че не може да го накара да размисли, девойката рекла "Трябва да знаеш две неща: първо, ако братята ти не те издърпат и те оставят тук, има земя на златния сандък и земя на златния фенер, които могат да те насочат към мен. Когато отвориш златния сандък, той ще свири за теб и докато свири, всякакви скъпоценности ще се леят от него. Златният фенер е самозахранващ се и гори вечно. Второто нещо, което трябва да знаеш, е, че тук късно през нощта два вола се бият един с друг. Единият е черен, а другият - бял. Ако скочиш на белия вол, той ще те изведе от кладенеца, но ако попогрешка скочиш на черния, той ще те заведе седем земи надолу.

Както предсказала девоиката, когато принцовете Ямшид и Кюмарс видели девоиката и сандъците с злато и сребро, те завидели на брата си. Познавайки нрава на баща си, те осъзнали, че той със сигурност ще му даде царството. Така те прерязали въжето и го оставили да падне на дъното на кладенеца. После отишли у дома и казали на баща си, че те били онези, които спасили момичетата, убили дивовете и донесли съкровището, както и че принц Кхоршид загинал.

Принц Кхоршид бил съкрушен. Той видял двата вола да приближават и се приготвил да скочи, докато се биели. Във възбудата си, той не успял да скочи на белия вол, а се оказал на гърба на черния. В един миг се озовал седем земи надолу в долния свят. Когато отворил очите си, той се видял на зелена поляна, с гледка към близък град. Започнал да ходи към него и видял един селянин да оре. И бидейки той гладен и жаден, го помолил за къшей хляб и чаша вода. Мъжът му казал да бъде много внимателен и да не говори високо, защото имало два лъва наблизо. Ако те го чуят, ще излязат и ще изядат вола му. Тогава той му казал "Поеми ралото, а аз ще ти потърся храна!".

Принцът започнал да оре, давайки команди на вола на висок глас. Двата разярени лъва препуснали към него, но принцът ги хванал, пуснал воловете и впрегнал лъвовете да орат. Когато селянинът се завърнал, той силно се изненадал и уплашил. Принц Кхоршид му казал: "Не се страхувай, лъвовете са безобидни вече и никога няма да наранят твоите волове. Но ако не ги щеш, ще ги пусна". Когато видял колебанието на селянина да доближи лъвовете, той ги пуснал и те се върнали обратно там, откъдето дошли.

Селянинът донесъл храна, но не и вода и обяснил: "Няма вода в града, защото ламя спи на входа на извора. Всяка събота момиче е пращано в извора, за да може, докато ламята я поглъща, малко вода да премине по градските потоци и хората да си сипят достатъчно за следващата седмица. Тази събота на ред да бъде дадена на ламята е царската дъщеря".

Принц Кхоршид накарал селянина да го заведе при царя: "Каква би била моята награда, ако убия ламята и спася дъщеря ви"? Царят отговорил: "Каквото поискаш, стига да е в моите възможности".

Събота дошла и принцът отишъл с принцесата на извора. В момента в който ламята се отместила от извора, за да погълне принцесата, Принц Кхоршид извикал "В името на Бога!" и разсякъл чудовището. Радост и всеобщи празненства обхванали царството. Когато принц Кхоршид бил попитан да каже каква награда желае, той заявил, че иска само да се върне в родината, а царят казал: "Единственият, който може да те преведе пред 7 земи към горната земя, е митичната птица Симорг (Сен-Мурф). Тя живее в близката гора. Всяка година тя снася три яйца и всяка година нейните рожби са изяждани от змия. Ако убиеш змията, тя със сигурност ще ти се отплати за добрината."

Кхоршид отишъл в гората и намерил дървото, на което Симорг била направила гнездото си. Докато гледал, той видял змия да се покачва към уплашените малки птички. В името на Бога, той нарязал змията на малки парчета и нахранил малките птички, които чакали своята майка да им донесе храна. Кхоршид запазил една част от месото за по късно и заспал под дървото. Когато Симорг се завърнала и видяла Кхоршид, тя помислила, че той е един от онези, които всяка година ядaт нейните деца. Готова да го убие, тя се засилила, когато децата й, й казали, че той е този, който ги спасил от змията. Разбирайки че принцът е убил змията, Симорг разперила криле и направила сянка на спящия принц.
Когато се събидул, принцът разказал на Симорг историята си и я попитал, дали може да му помогне. Симорг му казала да се върне при царя и да го помоли за месо от седем бика. "Направи седем кожени меха от кожата им и ги напълни с вода. Това ще са провизиите ми за пътя. Ще ми трябват, за да те заведа у дома. Когато кажа, че съм гладна, ти трябва да ми даваш вода, а когато кажа, че съм жадна - да ми подаваш месо." Принцът изпълнил всичко поръчано и той и Симорг полетели. Скоро обаче провизиите почти свършили и когато Симорг казала, че е жадна, Кхоршид трябвало да откъсне от собствената си плът, за да може Симорг да продължи да лети. Птицата веднага разбрала, че това е човешка плът. Веднага щом пристигнали, принцът припаднал и Симорг възстановила плътта му. Разбирайки колко смел и жертвоготовен е принцът, тя му дала три от перата си, за да може, ако е в беда, тя да му се притече на помощ, като изгори едно от перата. След това тя отлетяла обратно при птичките си.

Влизайки в родния си град, Принц Кхоршид разбрал, че били нагласени три царски сватби. Две за братята му и една за сина на везира, защото най малкият от царските синове така и не се завърнал. Принцът останал като работник в един бижутерен магазин. Един ден един дворянин дошъл при него със странна молба. Той казал, че момичето, което трябвало да се ожени за сина на везира, заявила, че ще се ожени само за онзи, който донесе златно ковчеже, което да лее диаманти, докато свири само. Също и златен фенер, който да гори вечно. Но едва ли имало бижутер, който да може да изпълни такава поръчка.

Принц Кхоршид, като чул това, възкликнал: "С позволението на майстора, аз мога да направя такива предмети до утре." Мъжете му дали необходимите материали и го оставили да свърши работата. Кхоршид ги дал обратно на майстора си и казал, че не му трябват.

Същата вечер Кхоршид изгорил едно от перата. Когато Симорг дошла, той я помолил да му донесе това, което момичето е поискало и чудноватата птица го направила. На сутринта изумените хора гледали прецизно изработените предмети и ги занесли на царя. Той извикал човека, който ги е направил и бил изумен да разбере, че това бил не друг, а синът му. Принцът разказал цялата история и помолил царя да не наказва братята му заради злото, което те му причинили.

Целият град празнувал завръщането на царския син и наистина имало три сватби. Царят направил Кхоршид своя наседник на трона и всички живели мирно и щастливо.

Ориентиране в природата

Още от древността хората търсят и използват начини да определят местоположението си в пространството и посоката, в която се движат, да се ориентират в заобикалящата ги действителност.

Какво е ориентиране?

Ориентирането е определяне на местоположението на обекти спрямо посоките на света. Това става по карта или сред природата.

Как се ориентират хората?

* По местни природни обекти. Мъхът по дърветата и камъните показва посоката север, по развитата част на короната на единичните дървета- юг. По - широките разстояния между годишните кръгове на дънерите на дърветата са в южна посока, а по- тесните – в северна.
Годишни кръгове на дърветата Мъхове по дърветата Корона на дърво
* По небесни тела. Звездите и Слънцето са сигурен ориентир при ясно време. Полярната звезда, която е най- ярката звезда от съзвездието Малка мечка, показва винаги посоката север. Слънцето изгрява от изток и залязва на запад. По неговото видимо движение по небосвода могат да се определят четирите главни посоки.
Ориентиране по Полярната звезда

Ориентирането може да се извърши и с помощта на Слънцето и часовник. Часовника се поставя в хоризонтално положение, така че малката му стрелка да сочи Слънцето. Лъчът, който разполовява ъгълът сключен между малката стрелка и цифрата 12, сочи посоката юг.

* С компас. Ориентирането с компас е най- точно. Компасът е уред – кръгла кутийка, на която са означени главните посоки на света и магнитна стрелка. Компасът е ориентиран, когато магнитната стрелка сочи посоката север на кутийката. Тогава останалите означени посоки съответстват на действителните. Компасът е незаменим помощник за ориентиране при лоша видимост- мъгла, облаци, дъжд, през нощта…
o Компас
* По географската карта. Ако изобразените обекти на картата не са ориентирани по общоприетият начин, на нея е нарисуван компас, който показва посоката север.

Някои интересни начини за определяне на посоките:

* По изгрева на слънцето (според сезоните):

Зимата изгрява от югоизток и залязва на югозапад.

Пролетта и есента изгрява от изток и залязва от запад.

Лятото изгрява от североизток и залязва на северозапад.

* По “гномовата” сянка на вертикалните предмети:

Всеки един час сянката се премества с 15о на запад . На обяд сянката е най-къса и сочи север. Ако не разполагаме с часовник със стрелки, забиваме вертикално една пръчка или друг тънък и прав предмет в земята. През 5 – 10 минути отбелязваме с точка върхът на сянката. Така, следвайки скъсяването й, а следобяд – нарастването на сянката, отчитаме север в най-ниската точка. По този начин може и да си сверим приблизително точно часовника в 12.00 ч.

* По други признаци:

Православните храмове имат вход откъм запад, а олтара е на изток.

Православните кръстове са ориентирани север – юг.

Кръстовете са от северната страна на гробовете.

При джамиите изхода на минарето е обърнат на юг.

Тревите по северните склонове са по-развити и по-рано съхнат.

Зимно време снежната покривка е по-тънка на южните склонове.

Навятата снежна покривка върху дърветата и клоните, както и ледената кора са по-тънки откъм юг. От юг се топят първи.

В нивите, където има дървета, посева е по-слаб от северната страна на дървото.

В северният край на поляните има по-гъста трева.

Мравуняците се разполагат на юг от дървета или път, като южната им страна е по-полегата, а северната е по-стръмна.

Смолата на дърветата тече от южната им страна.

Тези признаци не са достатъчно точни за определяне на посоките, но дават достатъчно ориентация.


инфо: http://geoschool.info/bg/2010-04-11-16-10-17