Ако трябва „женското царство“ на султана да се подреди в някаква
йерархична стълбица, то тя изглежда в следния вид: Валиде Султан –
майката на владетеля, наричана още Рейс на жените в харема и неговите
съпруги или Джарийелер (наложниците), тези, с които той живее на
принципа мъж-жена: Кадън Ефендилер (официалните жени), Икбаллер (жените
без потомство) и фаворитките – Гьозде или Пейклер (Одалъклар). Към
семейството на монарха, естествено, се отнасят и неговите дъщери (Ханъм
или Хатун Султанлар), както и неговите снахи (Гелинлер).
Най-високо място в йерархията на харема заема майката на падишаха –
Валиде Султан. В началото официалният титул на тези жени е бил като в
другите мюсюлмански страни – Мехд-и Улйя или Мехд-и Уляй-ъ Салтанат, но
при Мурад III (кр. на XVI в.) се трансформира на Кадън Ефенди, а
впоследствие при по-късните султани (от Сюлейман Великолепни натам) се
налага названието Валиде (Валде) Султан. При някои султани, какъвто е
случаят с Мехмед III, към неговата майка се обръщали с почетното
„Валде-и Мюкерреме“. Когато се избира новият падишах, то предишната
Валиде отива в „пенсия“ в някой от старите сараи (Ески сарай), а майката
на настоящия султан се настанява до сина си в „Топ- капъ Сарайъ“
(Сарай-ъ Джедид-и Амире). Това се известява на специално тържество,
наречено Валиде алайъ. Първото такова тържество се състояло след смъртта
на Мехмед III, когато майката на Ахмед I – Хандан Валиде Султан,
официално е канонизирана като Рейс и Баш кадъна в харема. В архивите с
големи подробности са описани церемониите при заемането на тази длъжност
при султаните Мурад IV и Ибрахим I – с майка Кьосем Султан, при Мустафа
II и Ахмед III – с майка Гюлнуш Султан, и др. Когато някоя жена заема
поста на Валиде Султан, още на другия ден писмено се известява за това
Сад- ръазама (великия везир) или Садарет Каймакамина (секретарят на
Дивана). Естествено е майката на султана да получи и най-големия и хубав
апартамент в харема, след този на монарха (Хюнкяр Софасъ). В
най-отбраните апартаменти обикновено за заделени стаи за кухнята (йе-
мек софасъ), тази за гости (мисафир одасъ), спалнята (ятак одасъ),
хамамът, килерът, стая за писаря с печатница (матбах) и др.
Валиде султанките поначало са почитани от синовете си, които много
често им даряват вакъфи (фондации с религиозно предназначение) и
феодални владения (ха- сове или мукатаа). В подчинение на най-важната
майка в държавата е много широк спектър от наложници, които обслужват
ден и нощ нейната персона. Най-главният и привилегирован кадър от този
персонал е кехаята (Валиде кетхюда), която е неин пръв помощник, око и
ухо на ставащото в харема. Макар че на тази длъжност се избирали
най-уважаваните и верни жени, понякога те се обръщали срещу своите
господарки, участвали в дворцовите преврати, подкрепяли или не този или
онзи везир, взимали подкупи; т.е. занимавали се и с нелицеприятни дела,
които са били извън правомощията им.
Името на авторитетни валиде султанки са си извоювали Кьосем Султан
(майка на Мурад IV и Ибрахим), Нурбану Султан (на Мурад III), Сафие
(Венедикли Баффо) – майка на Мехмед III. Може със сигурност да се
твърди, че Сафие Султан е взимала най-важните и отговорни решения при
управлението на синовете си Мурад IV, Ибрахим I и внука й Мехмед IV.
Някои жени като Кьосем (Махпейкер) Султан детронират синовете си и дават
своето съгласие за екзекуцията им. Особено ожесточена е била борбата за
надмощие именно между нея и майката на Мехмед IV – Турхан Султан; в
този двубой накрая надделява по-младата Турхан, която стои и в основата
на убийството на вездесъщата Кьосем (която е наречена след смъртта си
„Валдеи шехиде“). Друга именита царица-майка е Гюлнуш Султан – майка на
монарсите Мустафа II и Ахмед III (и съпруга на Мехмед Ловеца), която
междувпрочем дърпа конците в империята за около 30 години. Такава е и
тази на Абдюлмеджид – Безмиалем Валде Султан (съпруга на Махмуд II),
която се намесвала в държавните дела и давала заповеди наляво-надясно на
държавните мъже. Подобен стил на поведение имали още майката на
Абдюлазиз (Пертевниял), на Абдюлха- мид (Пересту), на Мустафа IV
(Синепервер), на Мурад V (Шевкефза). Последната, Шефкевза Кадън Ефенди
като че ли е най-властната и бих казал войнствената, и играе определяща
роля при свалянето от трона на сина си Абдюлазиз.
Не трябва обаче да се смята, че главно занимание на майките на
владетелите са били политическите заговори, семейни интриги и
престъпления. Някои от тях се заемат и вършат много благотворителни
дела, дори са двигатели за строителството на религиозни и други
съоръжения: джамии, месджиди, медресета, тюрбета,чешми и пр. Сред тях
могат да се изброят Хафса (майка на Сюлейман Кануни), Сафие (на Мурад
III), Турхан (на Мехмед IV), Гюлнуш (на Мустафа II и Ахмед III),
Михримах (на Селим III), Накши- дил (на Махмуд II), Безмиа- лем,
Пертевниял. Култови сгради с тяхната лепта са построени в Истанбул,
Бурса, Трабзон, Аксарай. По-известни от тях са „Нуросмание“, „Хатуние“,
„Йени Джами“, „Еюб Джами“ и др. Болницата „Вакъф Гураба Хастанеси“,
която е издигната с подкрепата на Безмиалем Валиде Султан, функционира и
досега.
Естествено е на второ място в йерархията да стои някоя от жените на
султана и това е обикновено тази, която го дарява с първи син (Ха-
секи). Титулът на тази баш-ханъма е „Кадън Ефенди“.
Техният брой се движи от четири до осем, макар че има възбрана
(харам) те да нямат повече от четири законни жени. С повечето от тях
владетелят сключва и граждански брак, което става в присъствието и с
позволението на шейхюлисляма (мюфтията), по всички правила на
религиозния канон. Ако някоя от кадъните умре или пък султанът се
разведе с нея, то нейното място се заема по правило от втората в
йерархията, а към групата на кадъните се прикрепва първата дама от
категорията Икбаллер (която се издига на нивото на последна кадъна).
Това става не без посредничеството и волята на Къзлар агата (началника
на черните евнуси), а когато султанът се съгласява с неговия избор,
издава специален берат (нареждане) за това. Много често към жените на
падишаха се обръщали и с Хасеки, особено към най-обичани- те или тези,
които са дарили султана с най-много деца.
През ранния период на държавата кадъните ефендита са били с
относителна свобода. Повечето от тях са живеели при своите синове, които
са заемали постовете на валии или санджакбейове. В процеса на
утвърждаване и промяна на системата обаче те остават „заключени“ между
четирите стени на харема. Това се отнася най- вече за вдовиците, които
се изолират в някой по-стар дворец (Ески сарай) и преживяват дните до
края на живота си като потенциални затворници. Това правило започва да
се прилага при управлението на султан Мурад III (1574-1595), който мести
своя харем от Ески сарай в новия дворец (в момента „Топкапъ“), а по
обратния път изпраща на заточение всички семейства от останалите жени на
своя баща Селим II. Нека подчертаем, че Мурад III е султанът-рекордьор
по броя на наложниците и децата си в харема. В това отношение, извън
четирите си официални жени, той има стотици наложници, от които 40
хасеки (дали му мъжко потомство) и още толкова гьозде (фаворитки). Броят
на децата му надминава сто. Повечето от тях умират като бебета и в
ранна детска възраст, но за статистиката със своя челяд в зряла възраст
той остава с 19 синове и 30 щерки, или общо 39 наследници. За съжаление
всички те са убити от следващия султан Мехмед III, който прилага ударно
фратрицида за отстраняване на потенциалните наследници на трона. Това
става, след като той си осигурява доктриналното мнение (фетвата) на
мюфтията Бостанзаде ефенди, като последният лично ръководи погребалния
процес и прочита молитвата над телата на принесените „в името на закона“
шехиди.
Ако трябва да бъдем справедливи, Мурад III, бащата на пожертваните
по-късно шехзаде, нямал почти никакво физическо време да се занимава с
държавни дела. Види се, това се дължало на многобройните му наложници,
за които той трябвало да отделя височайшето си внимание както през деня,
така и през нощта. Но той имал на свое разположение две изключително
амбициозни жени, които вършели „черната работа“ и направлявали посоката
на държавата: първата башкадъна Сафие Султан и Нурбану Валиде Султан.
Кой каквото ще да казва, но за мен Мурад III и неговият приемник Мехмед
III са османските падишаси, които са извършили най-големите злини в
империята. За тях властта и богатствата са всичко, а човешкият живот не
струва нищо. Техните ръце са изцапани с много кръв, а на съвестта им
(ако са имали такава) би следвало да тежат имената на безбройните им
жертви. Неслучайно Мурад е еталон за убиец в творчеството на великия
британец Шекспир.
Ако в началото семействата на умрелите султани са Поставяни в доста
незавидно положение, то впоследствие към тях се отнасят с необходимото
уважение. Мястото на тяхното заточение, както казахме, е някой по- стар
дворец, наричан от някои драматично като „Гьозяшъ Сарайъ“ (Сарай на
сълзите). Краят на „мрачния период“ за кадъните и техните деца настъпва
някъде към последната третина на XVIII в. Освен това велиахтите
(най-старшите принцове и евентуални наследници на трона) вече били
„снабдявани“ с отбрани наложници, уста (майсторки) и калфи. По някои
разкази с особена красота се отличавали башмайсторките (Хазнедар уста)
на монарсите Махмуд I и Абдюлхамид I. Шестата кадъна на Махмуд и третата
кадъна на Абдюлхамид (Неврес) преди това са били Хазнедар уста.
Султанските съпруги (Зевджелер) са наричани и „Хасеки“. По принцип
това е жената, родила мъжки наследник на султана, но обръщението не
винаги е било твърд маркер за това. Титулът се използва най-често между
XVI и XVIII век, след което отпада като понятие. За пръв път той се
използва и се налага при Хусрев Султан, а при Ибрахим I (Дели) като
хасеки са назовани всичките му кадъни. Всъщност самият Ибрахим, който е
непоправим еротоман, е толкова объркан от многобройния си конкубинат, че
трудно схващал коя жена каква му се пада в йерархията. Майка му Кьосем
Мах-пей- кер, не по-малко известна хасекиня, всеки петъчен ден от
седмицата му доставяла по една дебела ханъма – неговата голяма страст са
били порядъчно закръглените жени. Като че ли най-известната носителка
на титлата „хасеки“ е Хуррем Султан (Роксолана). Конкуренцията между
майката на султана (Валиде), главната кадъна и останалите хасекини,
породена от стремежа им да засилят максимално своето влияние във
владетелския дом и да облагодетелстват децата си, става предпоставка за
изблици на невиждана омраза и кървави инциденти, в които ще се уверим
по-нататък.
Като добавка на всичко това, мнозина изследователи разглеждат или
просто тълкуват статуса и живота на жените в харема по едно, бих казал
клише, което не кореспондира с действителността. Тук ще засегна най-вече
тяхната бройка, защото се говори за главоломни цифри, едва ли не за
хиляди ханъми, които споделяли леглото на господаря си. Единици са тези
владетели, които са притежавали повече от сто наложници, да не говорим,
че законните им жени са били твърде малко. В исторически план архивите
свидетелстват, че с повече жени са били Мурад III (след смъртта му
очевидци твърдят, че в харема имало най-малко 100 люлки) и Ибрахим.
Според моите търсения с най-много жени са били: Ахмед III – с 18,
Абдюлмеджид -18, Махмуд II -13, Селим III – 12, Абдюлхамид 1-11, Баязид
II – 8. Естествено е, че ханъмите на изброените, в по-долната категория
(Икбаллер), са също в повече. Обратно на тях, в групата с по-малко
кадъни и ханъми са: Мустафа I – без установена жена, Селим I Явуз, Селим
И, Мехмед III, Мурад IV и Ахмед II – имат по една кадъна, Осман Бей,
Челеби Мехмед, Мурад III, Ахмед I, Осман II и Осман III – с по две
предполагаеми жени.
Конфликтите между кадъните не били изолирано явление. Особено яростно
било противопоставянето между Хуррем Султан и майката на султан Мустафа
– Махидевран.
Махидевран е първата кадъна на Сюлейман Кануни, но впоследствие тя
губи привилегированото си положение и е изместена от Хуррем, която става
любимка на великия султан.
Двете редовно се карали, като понякога спречкванията им преминавали
всякакви бариери. След поредения такъв скандал, който завършил с дълбоки
рани от ноктите по лицето на Хуррем, Сюлейман не издържал и изпратил
Махидевран в изгнание на която не й оставало друго освен, да обгрижва
сина си Мустафа далеч от Истанбул. Друга такава ревност съществувала
между башкадъната на Мехмед Ловеца Гюлнуш и неговата наложница Гюлбеяз.
Двете рози (гюл – тур.) били много бодливи, но Гюлнуш минала всякакви
граници и блъснала в морето от скалите своята съперница в „Кан- дилли
Сарай“. Кадъните на Абдюлмеджид и Абдюлха- мид II (Безмара, Нусрефсун)
също не оставали по-назад и показвали своите нокти и критерии за
ревност. Наложницата на последния монарх дори подпалила един от кътовете
на двореца (Марангозханеси) и била изгонена от харема.
Някои от жените на султаните дотолкова обсебили техните царски особи,
че ги изкарали от равновесие. Лудо влюбени в своите кадъни (разбирай
маша в ръцете им) били Сюлейман I Кануни (в Хуррем Султан), Селим II (в
Нурбану), Мурад III (в Сафие Султан), Ибрахим Лудия (в Телли Хасеки),
Мехмед Ловеца (в Гюлнуш Султан), Ахмед III (в Еметуллах Кадън), Мустафа
III (в Рифат Кадън), Абдюлхамид I (в Рух-шах), Абдюлмеджид (в Серефраз),
Абдюлхамид II (в Мюшфика и Сали- ха Наджие) и т.н. Обратно на тях,
Осман III хич не понасял своите кадъни и наложници и за да ограничи
достъпа им до себе си, осеял коридорите на покоите си с остри шипове.
В определени периоди от съществуването на Османската империя (особено
през епохата на застоя и отстъплението) някои жени от харема си
присвоили водещата роля и може да се каже, че диктували политическата
линия на държавата, съсредоточавайки в ръцете си огромни властови
ресурси. Моментите, в които доминирали кадъните, са наречени в
историческата книжнина като „Кадънлар Салтанатъ“ (т.е. „Салтанат на
жените“).
Категоричното неодобрение, с което ислямската „политическа теория“
гледала на женската намеса в държавния апарат, и схващането, че тази
намеса предвещава фитне
[*],
съвсем не пречели на жените да се домогват до висшата власт в
държавата, а и реално да я упражняват. В Корана се твърди, че жените са
създания, неспособни да се грижат за себе си, оттук и логиката, че те са
още по-неспособни да носят обществени отговорности.
Мизогинните тенденции, целящи минимизирането на женското участие и
дори пълното изключване на жените от политиката, се проявили през
първите столетия от съществуването на Исляма. Още през УШ-1Х в. се
родили приписваните на самия Пророк сентенции, че „няма да просперират
онези, които оставят делата си в женски ръце“ или че „който се подчинява
на жени, се обрича на погибел“. За да разобличат „неправомерните“
женски амбиции за намеса в политиката, ранните ислямски автори не се
бояли да подронят дори авторитета на Айша – любимата жена на Мохамед.
Прякото участие на Айша в т.нар. Първа гражданска война (Камилската
битка) се отчитало като очевидна грешка, която представителките на
нейния пол не бивало да повтарят.
В историята на Османите за пръв път е отбелязан такъв случай при
управлението на вездесъщия Сюлейман Кануни (Великолепни). Във
„фалократичната“ османска държава мъжкият монопол бил разчупен още от
неговата баба Гюлбахар Султан, както и от майка му Хафса Султан, които
давали акъл на управниците, в т.ч. и на самия владетел. Хуррем Султан
(Роксолана) – жената на Кануни, се развихря най-вече след като си урежда
сметките с Махидевран, и след смъртта на Хафса Вали- Де Султан през
1533 г. От момента, в който потомствената украинка и бивша робиня става
башкадъна, започва нейният възход, почти до самата й смърт през 1558 г.
(тоест 25 години тя държи Сюлейман Кануни в ръцете си). Хуррем се
включва активно във водовъртежа на политическите заговори, семейни
интриги и престъпления. Тя има ключова роля при убийството на
везириазамите Макбул Ибрахим Паша и Кара Ахмед Паша. Съюзявайки се с
Рюстем Паша, тя стои и в основата на заговора срещу шехзаде Мустафа –
един от любимите синове на Сюлейман от Махидевран, който е убит заедно с
дъщеря си и своя зет. Да не говорим за това, че тя е и първопричината
за изпращането на Махидевран Кадън в изгнание. Само смъртта попречила на
Хуррем да постави на трона сина си принц Баязид. Но пък нейната дъщеря
Михримах и внучката й Айше Хюмашах не останали по- назад от своята
именита майка и баба и определено се намесили активно в сблъсъка между
Селим (бъдещ султан) и Баязид. Михримах е тази, която насажда омразата
между Сюлейман I и Баязид, а последен акорд от тази семейна драма се
явява смъртта на Баязид барабар с неговите синове.
В плен на интригите попадат Селим II и неговият син Мурад III, които
били заслепени от любовта и страстта си към своите кадъни. Възползвайки
се от „слабия им ангел“, техните нежни половинки заплели такива
задкулисни игри, в които взели участие всички обекти и субекти в харема:
от падишаха, през министрите, наложниците, евнусите, кетхюдите,
калфите; в машинациите се включили дори мюфтията и, естествено, и
еничарс- ките аги. Известният везир Сокуллу Паша, въпреки своите
безспорни качества, се видял в чудо от това змийско гнездо. Като главни
„актриси“ в политическата игра се откроили Михримах Султан, Нурбану
Султан (жена на Селим И), Сафие Султан (на Мурад III), дъщерите на Селим
II – Исмихан, Гевхермюлук, фатма, Весфие и сие (дъщерята Айше Султан) и
др.
След тази бъркотия на хоризонта изгрява звездата на Кьоеем Мах-пейкер
Султан. Съсредоточавайки властта в свои ръце, тя задълго време диктува
волята си в империята, до детронацията на нейния син Ибрахим I през 1648
г. Особено характерни за нейното време са ширещото се рушветчийство и
корупцията, твърде типични като явление и при Нурбану и Сафие Султан.
Султан Ибрахим, който както стана дума по-горе, е бил луд на темата жени
и плътски удоволствия, накрая съвсем му отпуснал края. Но пък Кьосем не
се давала на неговата женска „камарила“, която манипулирала
сладострастния й син, и всячески се опитвала да го отдалечи от валиде
султанката. В края на краищата жените на Ибрахим успели да го скарат с
властната му майка, която била изгонена от двореца. Всъщност падишахът
се отнесъл твърде непочтено и към своите сестри, като ги карал да
прислужват на наложниците му. Да не говорим за това, че на последните
той дарил и най-хубавите поземлени хасове, които били стопанисвани от
техните бездарни роднини или любовници. Но Кьосем Султан все още не била
казала своята последна дума.
На 18 август 1648 г. Ибрахим I е свален от трона след поредния пуч на
еничарските аги, като човекът в сянка, който дърпа конците, е самата
Кьосем. Десет дена по-късно малоумният падишах е убит по
най-безпардонния начин, след изрична фетва, издадена от улемата. Като
главна причина за отстраняването на двадесетия османски монарх се
изтъква фактът, че той изнасилил красивата дъщеря на шейхюлисляма, но в
интерес на истината той вече бил омръзнал на всички. Кьосем Султан
отново става главната кадъна в харема и тъй като синът на Ибрахим Мехмед
IV е твърде невръстен (на 7 години), тя за пореден път окупира
властовата пирамида. Кьосем воглаве с агите от еничарския оджак налага
политически режим, като отново на мода идват интриги-
Те>
Далаверите и рушветите, които всъщност никога не са спирали.
Впоследствие султанката подготвя пъклен план, крайна цел на който е
отравянето на Мехмед IV и убийството на неговата майка Турхан Султан, но
той не се осъществява. В двубоя надделява по-младата Турхан, която
успява да си спечели по-силни съюзници, като накрая Кьосем е удушена в
една нощ в началото на септември 1651 г.
В момента, когато се разиграват тези събития, Мехмед IV е едва на
десет години. Естествено е Турхан Султан да поеме регентството и в тази
си роля тя се проявява като прагматична и дипломатична управница, жена,
която разбира от военни дела и финанси. Трябва,да се отбележи също така,
че при нея подкупите са сведени до минимум. Успехите на валиде кадъната
се дължат и на факта, че нейното регентство съвпада с управлението на
способните везири от рода Кьопрюлю, които са шиптъри по рекрута
„девширме“ (кръвен данък). Всъщност именно при тяхната доминация се
слага краят на „Салтаната на жените“, който приключва в исторически план
някъде към 1656 г. След тази година ролята на жените в управлението
намалява, като отделни приглушени проблясъци от това се забелязват при
Махмуд II и Абдюлмеджид I.
Когато владетелите пожелаели, те викали някоя от кадъните (или
всичките) при себе си за разговор. Към тях те се обръщали нежно и галено
с „Кадънъм“, а самите кадъни се споменавали помежду си като „Йол-
даш“(другарка). При Мехмед V Решад (1909-1918), когато някоя от кадъните
желаела да посети своя господар (разбирай да сподели неговото ложе), тя
изпращала при него с покана башслугинята Хазнедар (Хюнкяр) калфа, която
обикновено се движила с фенер в ръка. За отбелязване е, че почти всички
жени на въпросния Мехмед V се отличавали със своята висока култура. Що
се отнася до кадъните, те се обръщали към своите синове (шехзаде) със
свойското „Ефенди хазретлери“ или просто като „Арсланъм“ (лъвчето ми) и
съгласно изискванията винаги ги посрещали изправени (все пак това е
бъдещ падишах). Независимо на колко години били принцовете, те се
отнасяли с подобаващо уважение към своите майки и ги целували по ръцете.
Когато някой от по-издигнатите членове на сарая изразявал своето
уважение към дадена кадъна, то съгласно етикета я целувал по крайчеца на
роклята й, на което нежната особа деликатно казвала „недей“... Когато
кадъните излизали по сокаците, това се правило по възможност тайно, но
самото наличие на най-красивите карети, харемаги, калфи и кочияши
подсказвало на простолюдието, че това са персони от най-висок ранг.
[*]
В частта на ислямския морален кодекс, която регулира отношенията между
половете, се изхожда от презумпцията, че женската сексуалност е източник
на изкушение, безпорядък и смут.
http://www.librev.com/
