::Arabian Clothing and Fashion::

The Arabs of today wear pretty much similar clothing than they used to wear since pre-Islamic periods. Women may have undergone some changes considering the covering up of the head. Traditional Islamic wear for women includes the abaya, the chador, and the burqa, as well as countless other forms of dress and headcovering.

The women wear a variety of different ensembles to cover themselves.

The Jilbab


In modern day usage, jilbab refers to a long, flowing, baggy overgarment worn by some Muslim women. The modern jilbab covers the entire body, except for hands, feet, face, and head. The head is then covered by a scarf or wrap, known also as a Hijab.

It is not clear that any Muslim women wore jilbabs in the long centuries between the early Muslim period and the 1970s.

The Burqa

A burqa is a type of opaque veil sometimes worn in addition to a headscarf by Muslim women observing purdah. There are various versions of the burqa according to different regions in the muslim world. In Arab terms the burqa is generally black in color and is of ankle length, if not longer. The arms are then put through two holes with the front open and just layered over one another and held together with their hands.

In some parts of the Muslim world the burqa may also cover the entire face with a see through veil over it, although not necessary by the religion some very conservative regions observe burqa this way, example in Afghanistan during the Taliban rule.

The Abaya

The abaya is an overgarment worn by some Muslim women. It is the traditional form of hijab, or Islamic modest dress, for many countries of the Arabian peninsula. Traditional abaya are black, and may be either a large square of fabric draped from the shoulders or head, or a long black caftan.

Today abaya’s are cut from light, flowing fabrics like crepe, georgette, and chiffon. They are now made in colors other than black.


---::--Various Kinds of Veils--::---


The word hijab comes from the Arabic for veil and is used to describe the headscarves worn by Muslim women.

These scarves, regarded by many Muslims as a symbol of both religion and womanhood, come in a myriad of styles and colours. The type most commonly worn in the West is a square scarf that covers the head and neck but leaves the face clear.


The niqab is a veil for the face that leaves the area around the eyes clear. However, it may be worn with a separate eye veil. It is worn with an accompanying headscarf.

The burqa is the most concealing of all Islamic veils. It covers the entire face and body, leaving just a mesh screen to see through.


The al-amira is a two-piece veil. It consists of a close fitting cap, usually made from cotton or polyester, and an accompanying tube-like scarf.

The shayla is a long, rectangular scarf popular in the Gulf region. It is wrapped around the head and tucked or pinned in place at the shoulders.


The khimar is a long, cape-like veil that hangs down to just above the waist. It covers the hair, neck and shoulders completely, but leaves the face clear.

The chador, worn by Iranian women when outside the house, is a full-body cloak. It is often accompanied by a smaller headscarf underneath.


info: http://www.ethnicdenim.com/read-about-arabian-fashion-and-culture/

Мода с ориенталски акценти ;)

http://www.galinell.com/

Единствената българска марка, която снима на екзотични места фотосесиите си - вижте уникални кадри от лятната колекция на Галинел в Сахара!

http://www.clipovete.com/watch/9/943/



Индийски облекла:

http://www.designersalwarkameez.com/index.php


Fashion in Lebanon

http://www.emilekhalaf.com/2.php


http://www.paradeemilekhalaf.com/

.::История на кафето::.

Има различни легенди за появата на кафето, за откриването на освежаващите му качества и превръщането му в любима напитка на милиони хора. Някои смятат, че кафето е открито през XV век, други твърдят, че това става още през VII век. Не е изяснено напълно и въздействието му върху здравето – както е известно, лекарите не са единодушни по този повод. Едно обаче е ясно – в наши дни тази напитка се е промъкнала в почти всеки дом и заема подобаващо място в най-хубавата част от деня -утрото. Самата дума кафе идва от арабската дума قهوة и в почти всички езици преминава с почти непроменено звучене.Така на английски е coffee, на руски кофе, на турски kahve.



Ако чуем думата на който и да е чужд език, вероятността да не разпознаем името на интернационалната напитка е много малка.

Легендите

Коренът на кафето е в Етиопия. Според една легенда то е открито от пастира Калдим. Докато пасял козите си, Калдим забелязал, че след като си похапнат от храсти с яркочервени плодове, те стават необичайно бодри и енергични, дори и през нощта. Етиопският пастир решил да опита ефекта върху себе си, като залял червените плодове с вода, но напитката била неприятна за пиене и раздразненият пастир хвърлил клоните на храста в огъня. От изгорелите зърна обаче се носел омайващ аромат. Пастирът изгасил огъня, а извадените от него изпечени зърна отново залял с вода. След известно време опитал напитката и за своя изненада открил, че вкусът й е горчив, но приятен за пиене, а бодростта, настъпила след отпиването, не го напуснала цяло денонощие. Калдим разказал за това откритие на настоятеля на близкия манастир. Той също решил да изпробва действието на напитката и преди службата през нощта поръчал на единия от послушниците си да опече зърната, да ги натроши на дребни парчета, да ги залее с вряла вода и да остави сместа за известно време. После изпил отварата. През цялата нощ настоятелят усещал удивителното действие на напитката и заповядал на всички монаси да я пият, за да бъдат бодри по време на нощните молитви. Друга етиопска легенда гласи, че кафето е открито от талантливия лекар шейх Омар, който лекувал болести, с които другите лекари не можели да се справят. Веднъж, бродейки по хълмовете, шейх Омар се натъкнал на храст с ухаещи цветя. Лекарят решил да изследва свойствата на това дръвче. Той приготвил отвара от семената на дръвчето и пил от нея няколко дни. Лекарят забелязал, че неговата трудоспособност се повишила, а настроението му се подобрило. След този опит решил да добави отварата в лекарствата срещу главоболие и стомашно разстройство и забелязал, че ефектът е много силен. Дълго време церителят не разкрил тайната си на никого, но на смъртния одър предал рецептата на спасителната напитка на своя син. Разбира се, легендите не свършват дотук.

Любовта към кафето при мюсюлманите се развива толкова бързо, че те сътворяват друга история за създаването на освежаващата течност. Някои от тях казват, че самият архангел Джибриил (Гавраил) донася на пророка Мухаммад шишенце с тъмна течност, която всъщност е кафе. Първите писмени свидетелства са от 575 г. от жителите на Аксум. Царството Аксум е основано от семитското племе сабеи, които са прекосили Червено море през Йемен. Аксум е могъща държава, която съществува през IV – VII в. на територията на съвременна Етиопия, включваща територията на сегашния Йемен. Жителите на Аксум първи употребяват кафето като тонизиращо средство. Но те просто дъвчат кафените зърна. По-късно в Йемен използват узрялата изсушена вътрешност на плодовете за варене на гъста и горчива напитка под името “гешир”. Малки топчета за цялостно подсилване на организма по време на дълъг път си правят арабите от кафето. За пригот- вянето на топчетата те счукват суровите зърна и ги смесват с животинска мазнина и мляко. Самото знание за кафето те получават от етиопците, които са изгонени окончателно от Арабския полуостров през ХII в. Начините за приготвяне на кафе се променят към края на ХII в., когато от суровите зърна се вари напитка, а по-къс- но арабите започват да ги сушат на слънце, пекат, мелят и после да заливат с вряла вода получилата се ароматна смес. За да смекчат вкуса, смесват напитката с мляко. Вкусът и въздействието на кафето се оказват толкова пленителни, че скоро то завладява и свещения град Мека.

Популярността на тонизиращата напитка се разпространява бързо. Жителите започват да го варят дори и в джамиите. Кафето получава красивото име “арабско вино” и скоро в големите мюсюлмански градове се отварят места, където може да се пие кафе (първообразите на съвременните кафенета). Мъже с ярки носии стоят на площадите и привикват минувачите, използвайки тиганите за печене на кафе като тъпани. Любовта към кафето достига дотам, че на някои места при сключване на брак между мъж и жена се споменава позволението на мъжа жената да пие толкова кафе, колкото иска.

Кафето – на съд

През 1511 г. в Мека е свикан върховният съвет на мюсюлманското духовенство. Главната тема на съвета е кафето, завладяло сърцата на арабите и превърнало се в тяхна страст. Тази страст се осъжда от съвета като престъпна, развращаваща умовете и душите на праведниците и отвличаща ги от вярата. Съветът проклина кафето и го назовава “черна африканска отрова”. Управителят на Мека затваря всички кафенета и изгаря кафените запаси. Но тази забрана се оказва безполезна и забравена съвсем скоро, защото навикът вече е дълбоко вкоренен в живота на арабите. Те вече са свикнали да пият кафе навсякъде – в домовете си, в кафенетата, в джамиите, при това по всяко време на деня и нощта. Кафето се предписва като лекарство и е добра стока за търговия не само в арабския свят, но и вън от него. То бързо се разпространява с мюсюлманските завоевания, които достигат до Северна Африка и Испания.

В Турция кафето попада много по-късно. Първите две кафенета в Константинопол са отворени през 1554 г. от пред- приемчиви сирийски търговци. Помещенията са просторни, обзаведени изискано и богато. Кафенетата са посещавани главно от учени, хора, играещи шах и други седящи игри. Тук също посетителите могат да се насладят на поезия, песни и танци, изпълнени от професионални артисти. Постепенно се отварят все повече и повече кафенета, които винаги са препълнени. Кафенетата са посещавани от различни класи хора. Откриват се и кафенета за по-набожни жители. Кафе и политика Но и тук сред властта се появяват предубеждения срещу кафето. Започва да се смята, че хората, пили кафе, недовол- стват и говорят много за политика. С указ всички кафенета в Османската империя са затворени. По времето на султан Мухаммад IV любителите на кафето се зашиват в чували от кафе и биват хвърляни в морето.

Но и тук любовта към напитката побеждава и султан Сюлейман II е принуден да свали забраната за пиене на кафе. А турската дипломация в някои случаи се превръща в разпространител на кафето в чужбина. В погледа на странстващия чужденец кафенетата изглеждат странни и непознати, за това в пътеписите си те отделят много място заописанието на чудното източно хрумване. Още тогава пиенето на кафе става неотменна част от живота на хората. Пият го хора от различен произход и народност, при различни поводи, често пиенето на кафе стига до 20 чаши на ден. Смята се за знак на лошо възпитание да се откажеш от чаша кафе. Този заемащ толкова важно място обичай има нужда от специална церемония. Заможните жители в Константинопол наемат специални слуги за приготвяне и поднасяне на кафе. Главният слуга разполага със специално помещение, недалеч от залата за кафе, където се посрещат гостите. Залата се украсява с ярки килими, настилки, възглавници и декоративни съдове. Кафето се поднася върху големи дървени или сребърни табли, на които се побират около 20 чаши. Напитката се налива само до половината, за да не изстива и за да може да се държи в ръката. Някои разполагат със специални носачи, които със знак от стопанина взимат кафето от слугите и с почтителност го подават на гостите.

„Експанзията“

Пиенето на кафе се превръща във форма на общуване между хората, по време на този ритуал се обменят поздрави, пожелава се здраве и щастие в личния живот и се възхвалява Господ. Всичко това много силно напомня на чаената церемония в Япония. Ритуалът и начинът за поднасяне на кафе търпи еволюция от векове насам. В съвремието кафето се сервира със сметана (или горещо мляко) и захар. Кафе с мляко се сервира в чаени чаши. Кафето по виенски се аранжира с бита сметана. Кафе със следолед се сервира в конусовидна чаша с топчица следолед, чашата се поставя в чинийка върху изрязана хартиена салфетка. До него се слага десертна лъжичка за сладолед и две сламки за кафето. Източният начин за сервиране на кафе е следният – напитката се приготвя в джезве със захар и се поднася заедно с утайката. Отначало с чаена лъжица трябва да се махне каймакът, след това се налива кафето от джезвето в чашката, после каймакът се слага в чашката. Напитката не бива да се разбърква. Чашата се поставя пред госта, вдясно от него върху чинийка се поставя чаша с изстудена преварена вода, в която понякога се слага лимон. Един от обичаите е кафето да се пие колкото може по-горещо, така че едва да се търпи. Затова първоначално то се пие от малки китайски чашки (чашките с дръжки се появяват много по-късно).

Първите английски пътешественици се забавляват, но понякога се плашат от екзотичните навици в кафенетата. Един от пътешествениците пише:

“Те могат да седят повече от час с една чаша… Да наблюдава това е извънредно скучно за чужденеца, тъй като няма никакво забавление, а звуците от мляскане дори заглушават музиката, тъй като в помещението могат се намират няколкостотин човека едновремено.“

След невероятния успех сред жителите на Изтока кафето покорява и Европа. Тайната му се пази грижливо дълго време от арабите, защото търговията с кафе е много доходоносен бизнес. Дълго време е забранен износът на кафените дръвчета в чужбина, за да не намери кафето нов дом. Първите свидетелства за кафето в Европа принадлежат на италианския лекар пътешественик Проспер Алпиниус, който съпровожда посланика на Венеция в Египет. Първите кафени зърна в Европа са доставени от германския природоизследовател Ханс Беллус. А един от поданиците на римския папа Пиетро де ла Балле дълги години живее в Турция, където разбира как се приготвя напитката. През 1626 г. той сварява чаша кафе за римския папа Климент VII, който остава възхитен от напитката, и въпреки първоначалните предубеждения сред духовенството спрямо кафето конфликти не възникват. Италианците приемат кафето много добре и скоро то става една от най-популярните напитки. През XVII в. холандците вече купуват кафе от арабите. Малко по-късно те успяват да изнесат клонки от кафееното дърво и така първи започват да отглеждат кафе в колониите си. През XVII в. Нидерландия се превръща в най-големия производител на кафе в Европа. Доходът от продажбата му определя голяма част от държавната хазна.

В Германия кафето попада чрез холандците. През 1675 г. лекар холандец носи кафени зърна в Бранденбург в Северна Германия. Първите кафенета там се откриват същата година в Хамбург, Бремен и Хановер. Не чаят, а кафето се смята дълго време за национална напитка в Англия. Едно от предположенията защо то не запазва мястото си на любимец в тази държава е следното. Главният доставчик на кафе и чай на острова е Ост-Индийската компания, която в началото на XVII в. не успява да организира доставките си и във Великобритания в големи количества започва да се доставя чай от Китай. Вследствие на това чаят става евтин и достъпен за всички, а следователно и най-популярен. По същото време кафето попада и в Австрия. През 1683 г. турската войска влиза на територията на тази държава, Виена е обсадена, а държавата се изправя пред поробване от османците. Заради обсадата градът гладува. Войската на Австрия не превишава 11 хиляди, но продължава смело да се бори. В най-отчайващата ситуация на помощ идват полските войски и турците позорно бягат, без да вземат със себе си нищо. Сред изоставения багаж австрийците намират 50 чувала със странни зърна. Очароват се от аромата им, но никой нищо не знае за тях и решават да изхвърлят чувалите във водите на Дунав. Но един полски емигрант, Франц Колшицки, се намесва. Той знае много за предназначението на ароматните зърна и моли да му се подарят чувалите. Познанията на поляка за кафето са от Турция, където той прекарва няколко години и прекрасно научава турски език и знае турските традиции. След като се сдобива със запасите от кафе, Колшицки отваря първото кафене в Австрия, но то е заплашено от фалит поради неотминалата неприязън на местните жители към неотдавнашните окупатори. За да привлече клиенти, полякът измисля собствена рецепта за приготвянето на кафе – филтрира напитката и добавя в нея мляко и мед. Това кафе се харесва на жителите и кафенето започва да се ползва с голяма популярност. След време наред с кафето Франц започва да сервира и питки във формата на полумесец, което се превръща в радост за жителите на Виена, защото, изяждайки символа на Османската империя, те се чувстват истински патриоти. Кафето си проправя път във Франция по време, когато Франция и Турция са изправени пред военен конфликт. През 1664 г. във Франция пристига турският посланик Сюлейман Мустафа ага. Той е човек с невероятно изтънчени маниери и мнозина са очаровани от него. В Париж плъзват слухове за необичайната напитка, която посланикът предлага на гостите си Церемонията по приготвяне на кафе в дома на Мустафа ага е истинско зрелище. Пред очите на гостите чернокожите слуги с ярки турски одежди пекат зърната и варят ароматната напитка. Дипломатическата мисия на Мустафа ага се проваля, но кафето си намира още един дом – Франция.

Първото кафене е открито през 1671 г. в Марсилия. Кафенетата в Европа се превръщат в място за събиране на интелектуалните и артистичните среди, в място за отмора и развлечение, за откъсване от обичайните грижи. Някои кафенета съществуват векове наред и пазят традициите и имената си. Кафенетата са и обект на бунтове от страна на жените, които не понасят съпрузите им да прекарват повече време в кафенетата, отколкото вкъщи. Почти няма място, където кафето да не се е промъкнало и да не е завладяло сърцата на хората. Днес стилът и традициите на кафето и кафенетата са различни в различните държави.

В по-голямата си част в кафенетата вече не се предлага само кафе, а кафето се радва на изкусни “подобрения”. И вече рядко някой се сеща откъде е дошла тази напитка.


Алевтина Плочева

(публикувано в списание „Изток-Запад“)

Дългият живот на наргилето

Независимо, че наргилето се свързва изцяло с традициите на Ориента, съществуват няколко крайно противоречиви хипотези за произхода му. Едни изследователи го свързват с Европа, други с Америка, трети с Индия, Персия, Африка и т. н. Европейските автори, свързвайки наргилето с официалната (и общоприета) история на тютюна, изтъкват американския му произход и, съответно - европейския му способ на използване. Според тях именно жители на Европа са научили африканците и азиатците да пушат тютюн. Никой по света нямаше да смърка и пуши, казват те, ако това растение не бе пренесено на Стария континент от Америка. Всичко това ги кара да смятат, че произходът на наргилето със сигурност трябва да се търси при коренните жители на американския континент.
-----
Хипотезата за американския произход на наргилето се появава в изследванията на Л. Винер от началото на ХХ век. Той установява, че още индианците са използвали за пушене тиква, пропускайки през нея дим от тлеещ тютюн. Изследователят Винер твърди още, че пушенето на тютюн е било "импортирано" от Америка в Африка няколко столетия преди стъпването на европейците на Новия свят. Холандецът Ян ван Сертима оспорва тази теория, опитвайки се да докаже, че африканци са живели в Америка още преди официалното откриване на континента от европейците и точно те са пренесли там метода за пушене на тютюн чрез използването на тръба пълна с вода.
Това звучи правдоподобно, но не по-малко истинна изглежда и
индийската версия

Според нея наргилето се е появило първо в Индия, а след това чрез Персия бързо се е разпростралнило в страните от Близкия изток, Източна Азия, Египет, в Арабия, Северна и Източна Африка и на цялата територия на Османската империя. Навсякъде наргилето е наричано по различен начин и затова днес то има около 40 имена, всичките с персийски произход. Индийците използвали наргилето като приспособление за получаване на обезболяващо средство, тъй като вместо тютюн те използвали хашиш, смесен с други лекарствени растения и подправки. Употребявали повторно и смолата, която се отделяла при горененто на сместа.
По това време наргилето изглеждало като кокосов орех от палмата Нарцил, която расте в Индия. Меката сърцевина на ореха се отделяла, пробивали се две дупки, като в едната поставяли сламка, а смеската от тревите слагали вътре. Това всъщност била първата и най-простата форма на съвременното наргиле. Точно с името на палмата - Нарцил, е свързано и съвремменото име на наргилето. По-късно примитивният уред за пушене през вода и смес от растения достига до Египет по различни маршрути, като външният му вид многократно е променян. В Египет например колбата се е правела не от орех, а от куха тиква. Въпреки че името "нарцил" тук-там се използва все още, поради различните езици и различното произнасяне на звуковете, то постепенно се изменило до днешните "нархиле" или "наргиле".

Персите се запознават с наргилето

по-късно и също се влюбват в него. Те на свой ред също го променят и допълват. Колбата вече се прави от порцелан, сламката е заменена с мека търбичка от животински жили или змийска кожа, която е по-мека и по-практична, но най-важното - по-дълготрайна. Те наричат тази част на наргилето "marpic", което в превод от персийски означава "змийска опашка". По това време е открит тютюнът и персите започват да експериментират с него. Точно поради това те модернизират уреда. Измислят табличката, която се закрепя над колбата и на която се поставя тютюнът. Подносите се правят от бронз, което позволява наргилето да се използва по-дълго. Наричат го "ser", което означава глава.
Почти по същото време с наргилето се запознават и арабските племена и то навлиза трайно в битието им.
Тезата за персийкси произход на наргилето се поддържа най-категорично от изследователя Дю Туи. Интересувайки се от произхода на хашиша, той нееднократно отбелязва, че за пушене на хашиш персите използват водна тръбичка - т. нар. "dakka".

Африканската версия

Твърдения за африкански произход на наргилето правят учените А. Дънхил и Дж. Филипс. Дънхил разглежда водната тръбичка "dakka", използвана от племената, живеещи в южните части на Африка, като предшественик на наргилето. Хипотезите на втория учен пък се основават на изследвания от разкопки в Кения, Танзания и Замбия.

Има и

европейска версия

която се отстоява от историографите на тютюна. Те смятат, че съвременното наргиле има формата на американска водна лула, възприета от европейците от средиземноморския регион през XVI-XVII век. Редица археологически разкопки през ХХ век представят неоспорими доказателства за използването на водната лула за пушене на тютюн от поне 1600 години насам.
Сред най-недоказаните е

етиопската версия

Тя се основава на намерени в етиопска пещера глинени части от водна лула и пепел от хашиш, датиращи от XIV век.
Множеството спорни теории и взаимното им отричане, ако не друго, поне доказват, че не всичко, свързано с произхода на наргилето, е известно на науката. Със сигурност обаче се знае, че пушенето на наргиле е било масова практика, особено в източните страни, и че от тази привилегия са се ползвали единствено мъжете.
---
Каре - плаващо

По-вредно е от цигарата

Голямата популярност на наргилето напоследък сред младите хора в Европа породи интерес и у здравните специалисти. Те се опитват да анализират ефекта от пушенето на наргиле. Разбира се, съставките, използвани при пушенето, са различни и недобре стандартизирани, но въпреки това изследванията върху пушачите на наргиле (и на дима при пушене по този начин) отчитат висока концентрация на карбонмоноксид, никотин, катран и тежки метали. Тези концентрации са по-високи от концентрациите при пушене на цигари. Научните данни сочат още, че отрицателният ефект от пушенето на наргиле е същият като при тютюнопушенето - повишена злокачественост, намалена белодробна функция, ниско тегло на новороденото при бременни и т. н. Допълнителни опасности, които не са характерни при пушенето на цигари, са инфекциозните заболявания от споделянето на уреда, както и увеличената зависимост от алкохол и други психоактивни вещества при практикуващите наргиле. Здравните стратегии за контрол и ограничаване на тази нова за Европа мода включват задължителни епидемиологични и токсикологични изследвания, а също и приемане на закони, ограничаващи придобиването и употребата на наргиле. Опасността засега застрашава предимно млади хора.


info: http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=330§ionid=11&id=00010

Шекер байрам

Празникът Шекер се подготвя със специални молитви през трите предходни месеца с религиозни названия Реджеп,Шабан и Рамазан. През последния месец,т.е.Рамазан се пости. Храненето по време на постите се извършва по следния начин:призори,някъде между 3-4 часа се става за храна и ритуалът се нарича "Темджит". Приготвят се се ястия,които не предизвикват жажда.Блюдата,според сезона(датата, на която се празнува "Шекер байрам" , се променя всяка година) са от пресни или сушени зеленчици ,баници и различни видове пилаф.За десерт се предлагат плодове или ошаф. След определен час,около 4 часа сутринта (този час се променя ежегодно ,тъй като се определя спрямо часа на изгрева) и до края на постите не се яде нищо,не се пие нито вода,нито други напитки и не се пуши. Часът, в който се прекратява постенето,се известява с топовни гърмежи и огньове по минаретата,след което се сяда на трапеза,наречена "Ифтар". На масата "Ифтар" непременно трябва да има вода(прекратяването на постенето започва с пиене на вода), сирене и маслини. Според материалното състояние на семейството,на софрата се поставят и различни предястия,салати,туршии,опитват се различни видове сладка.По-късно се предлагат супи,месни и постни ястия за вечеря. И така, на "Рамазан" се поставят две празнични трапези.
Последният ден на "Рамазана"се нарича "Арифе",което означава предпразничен.За този ден и за започващия на следващия ден тридневен празник "Шекер байрам"се приготвят много ястия. Правят се баклави,точат се кори за баници,готвят се месни и постни ястия,варят се компоти. В първия ден се канят най-близките роднини.Всички се събират на маса в дома на най-възрастния от семейството,скараните се сдобряват.Освен това на децата, дошли да поздравят и целунат ръка на по-възрастните от семейството,заедно с баклавата,сладките и бонбоните се дават и пари.

info: http://sites.google.com/site/minaretbg/ramazan

Постенето по време на месец Рамазан

Чрез говеенето човек се предпазва от сатанинските съмнения, които душата се опитва да му внуши, така той обуздава страстите си и започва да напътства душата си.
Думата оруч означава "въздържание, самоограничение". Като религиозен термин оруч означава "целенасочено въздържане от храна, вода, полов контакт и обуздаване на страстите през деня, т.е. за времето преди зазоряване до залез слънце".
В Свещения Коран се казва: "О, вярващи, предписано ви е говеенето, както бе предписано и за онези преди вас, за да се побоите" (2: 183)
В друго коранично знамение се казва: "Рамазан е месецът, през който беше низпослан Коранът за напътствие на хората и с ясни знаци от напътствието и разграничението. Който от вас се окаже в този месец, да говее през него, а който е болен или на път да се издължи в други дни. Аллах иска да ви улесни и не иска да ви затрудни, а да завършите докрай определените дни, да възвеличите Аллах за онова, с което ви е напътил, и да сте признателни." (2:185)

Имам ал-Газали е стигнал до важни заключения, свързани с говеенето.
Ето някои от тях:

1. По време на говеенето човек трябва да опази всички части на тялото си от греха. Говеещият, който не говее, е онзи, който се храни, но се предпазва от греха. А неговеещият, който говее, е човек, който се въздържа от храна и вода, но не се предпазва от грях.

2. Важна част от традицията на говеенето е да не се спи през деня, за да бъдат почувствани гладът, жаждата и умората.

3. Човек, който върши повечето грехове, въпреки че се въздържа от храна и вода, прилича на измиващия се при абдест, който привидно спазва традицията на трикратното измиване, но в действителност пренебрегва най-важния принцип на абдеста - пълноценното измиване на съответните части на тялото.

Чрез говеенето човек се предпазва от сатанинските съмнения, които душата се опитва да му внуши, така той обуздава страстите си и започва да напътства душата си. Защото той се ограничава от всичко земно, благодарение на което се освобождава от натиска на светските желания и поема по пътя на достойното съществуване. Такъв човек успява да постигне възвишеността, с която Всевишният удостоява истинските вярващи. Възвишеността принадлежи единствено на Аллах, на Неговия Пратеник и на вярващите. “Намазът извежда човека до средата на пътя, а говеенето го отвежда до вратите на владетеля. Що се отнася до милостинята, тя го води при самия владетел.” (Омар ибн Абдулазиз)

Чрез говеенето човек се учи да устоява на трудностите

Няма гаранция, че положението на човек, който живее в разкош и лукс, ще продължи вечно. Някога, в неочакван момент и на непредвидено място, е възможно той да бъде сполетян от нищета. За да се прояви устойчивост и издръжливост в подобни неочаквани ситуации, е необходимо организмът предварително да бъде подготвен за такива моменти. Възможно е богатият да фалира и да стане беден, да изгуби състоянието си в резултат на някакво бедствие, да изпадне в трудност при евентуална война. Ето защо, за да не се изпада в безизходица в подобни трудни моменти в работата, за да не се губи надежда, говеенето сякаш учи човек как да се адаптира според ситуацията, карайки организма да се въздържа от храна и вода, като по този начин той се подготвя за внезапни трудности. Благодарение на тази подготовка човек по-лесно може да устои на различните изпитания, грижи и беди в живота.

http://bg.zaman.com.tr/15 September 2008,

Броеница (На турски Tespih)

Мисбаха, тасбих и субха на арабски език.

Наниз от 33 или 99 мъниста, с които мюсюлманите отброяват повтарящите се молитвени формули и имената на Аллах. В исляма броеницата е свързана с постигането на екзалтация(subha) при молитвата. Тази вещ в ислямския свят е един от най - типичните сувенири, а нанизите от полускъпоценни камъни (тюркоаз, кехлибар и др.)са израз на благополучие.

Броеницата е позната от 19-ти век. Вероятно е заимствана от същите извори, използвани от източнохристиянските монаси през 3-ти век. Носенето на броеница не е особено разпространено в България. За нас това е традиция, привнесена от гръцката ортодоксална(православна) култура, от ислямска Турция, както и от модерния в последно време будизъм. Броеницата е тясно свързана с практикуването на една или друга религия. Тя е проява на връзка между човека и свещенното, Бог. Помага ни да превърнем профанното ни всекидневие в частичка от по - съвършенни свят.

инфо: www.sites.google.com/site/turkofil/