След като направих консервираните лимони, не ми остана друго освен да приготвя с тях марокански тажин с пиле. Получи се доста вкусно, въпреки нетипичният за българаската кухня аромат на използваните подправки. Критерии за успех бяха изядените празни чинийки :)
И така, що е то тажин?
С тажин се означават както ястието, така и съдът, в който то се приготвя. Съдът е типичен за Северна Африка, а чудноватата му форма е създадена така, че да връща изпарената вода обратно към приготвяната храна. Общо взето глинен съд, в който се приготвя задушено на ниска температура. Често в него се приготвят пилешко и агнешко, задушени с повечко сос и овкусени с канела, кориандър, джинджифил, сушени плодове и ядки, маслини, и разбира се тайната съставка - консервирани лимони.
Ако нямате тажин, може да използвате гювеч. Ще свърши добра работа.
Продукти:
(2 порции)
2 пилешки бутчета
шепа маслини без костилка - мамут или испански зелени
шепа стафиди
сокът на половин лимон
5-6 резенчета консервирани лимони
1 к.ч. зехтин
1 чаша зеленчуков бульон
1 к.л. куркума
1 к.л. канела
1 к.л. кориандър
1 к.л. кимион
Приготвяне:
Пилешките бутчета се измиват и подсушават. Смесват се подправките, добавя се сокът от лимон и зехтинът, и се разбърква до хомогенна смес. Прибавят се маслините, консервираните лимони и стафидите.
В купа или друг удобен съд се слагат пилешките бутчета и се заливат с приготвената смес. Така се мариноват за една нощ в хладилник. Марината има много силен вкус и аромат, но след изпичането това се балансира, а стафидите се напояват много приятно.
На другият ден се слагат в тажин заедно с маринатата и чаша зеленчуков бульон. Пекат се два часа в предварително загрята фурна на 170 градуса. След час и половина може да се махне капака, за да може бутчетата да придобият приятен загар.
Сервират се гарнирани с марокански кус кус или дългозърнест ориз.
Да ви е сладко!
http://www.gingerylemon.com
... Твърд непобедима, от нищо непокорявана, от стомана
недостигната, от пламък незавладяна...
Марбодий - "Лапидариум"
Диамантът е известен на човечеството от незапомнени времена. Неговата съвършена прозрачност, изящен блясък, висока твърдост, механична устойчивост и чудесни форми са му определили отдавна славата на най-прекрасния скъпоценен камък.
Няма друг скъпоценен камък, с който да са свързани толкова много предания, легенди и дори страдания, както с диаманта.
Съществува легенда, в която се разказва, че първите "огнени камъни" (диамантите) са намерени в 327г. пр.Хр. от войниците на Александър Македонски по време на похода му в Индия. Това се случило в непристъпната "Долина на диамантите", пазена от огромни и страшни чудовища - змейове, които само с един поглед убивали всичко живо. Александър Македонски обаче ги победил с хитрост. Той заповядал да се полират до огледален блясък щитовете и да се насочат към чудовищата. Виждайки собствените си отражения в получените по този начин огледала, змейовете моментално умирали.
След като загинал и последният звяр, Александър Македонски заповядал да хвърлят в пропастта късове тлъсто овнешко месо, към мазнината на което диамантите прилепвали много добре. Привлечени от миризмата на мърша, в долината скоро се спуснали множество орли. И когато с плячка в ноктите си те се отправяли към непристъпните си обиталища, били прострелвани от точните стрели на войниците. По този начин диамантите се оказали в краката на завоевателя.
В почти същия вариант тази легенда е разказана и в една от приказките от 1001 нощ.
Съществуват археологически данни, които свидетелстват, че още около 3000 г. пр.Хр. диамантите са били известни в Индия и до средата на ХVІІІ век тази страна е била основен доставчик на диаманти. От средата на ХVІІІ в. поради изтощаване на индийските находища главен диамантодобивен център става Южна Америка - Бразилия, а по-късно и Боливия, Венецуела и Еквадор.
Легендата за вечността разказва...
В далечна страна, на брега на морето има огромна диамантена планина. Върховете й опират в небето. Веднъж на хиляда години на върха на планината долита сребриста птица, която точи клюна си в каменния планински връх. Когато птицата изтрие с клюна си диамантената планина до основата й, едва тогава ще е преминало първото мигновение на Вечността.
Диамантът е един от най-"силните" минерали. Името му произхожда от гръцката дума adamas - "несъкрушим, непреодолим". В неговите описания десетки пъти се повтаря "най" — най-твърд, най-скъп, най-рядкосрещан, най-блестящ.
В лапидарии от XVI век е казано:
"Човек трябва да носи диаманта отляво, понеже тогава камъкът оказва по-голямо влияние. Диамантът дава на притежателя си твърдост и мъжество, запазва крайниците му. Ако правото е на негова страна, осигурява победа над враговете му. Диамантът засилва и запазва острия слух, предпазва от разюзданост, скръб, магьосничество, от фантазии и зли духове. Ако някой чародей поиска да омагьоса онзи, който носи диамант, то цялата мъка и нещастие ще се стоварят върху него. Никакъв звяр не ще се осмели да нападне човек, който носи този благороден камък. Диамантът прави човека по-сериозен, лекува лунатика. Диамантът трябва да бъде получен свободно, без принуждение или насилие, тогава той има най-голяма сила. Често обаче се случва хубав диамант да загуби силата си заради греховете и невъздържаността на човека, който го носи".
Древните индуси смятали, че диамантът е образуван от петте природни стихии, приписвали му пет достойнства. При това особено ценни били смятани само чистите и прозрачни камъни. Диамантите с примеси и включвания според техните представи носели проказа, жълтеница и окуцяване. Препоръчвали диаманти да се носят в златен обков на безименния пръст на дясната ръка.
Арабите предполагали, че от две воюващи страни победител ще бъде онази, която владее по-голям диамант. Казват, че в това свято вярвал Наполеон и винаги носел със себе си огромен диамант.
Персите смятали, че "втренченото съзерцание на прозрачен брилянт прогонва малодушието, сваля от очите мрачната завеса, прави човека проницателен и го настройва весело".
Диамантът е камък, в който подобно на свита пружина са концентрирани огромни енергии, неподвластни на човека. Щастие той носи само ако е получен като подарък или като наследство. Ако е купен в магазина, то едва след като минат 7-9 години, той ще привикне към вас и ще започне да "работи". Смята се, че брилянтът дава на притежателя си сила, здраве, храброст, непобедимост в боя; осигурява му власт, богатство и слава. Но за всичко това той трябва да е дошъл при своя притежател по честен път. На крадци и убийци той няма да донесе успех - попаднал в техните ръце, камъкът ще им навлече неизброими беди.
ЗНАМЕНИТИТЕ ДИАМАНТИ
В началото на Възраждането диамантът идва в Европа и става символ на власт и богатство. Той сияе в скиптри и царски корони, върху оръжието на прославени военачалници, украсява разкошните тоалети на придворни дами и велможи. Всички по-големи диаманти имат своята богата на приключения история, оставили са кървави следи от съдбоносни събития, престъпления, драми.
Първоначално диаманти носели военачалниците, кралете и императорите. Като женско украшение започнали да го използват едва от средата на ХV век. Модата да се носят обработени ювелирни диаманти въвела фаворитката на френския крал Карл VІІ - Агнеса Сорел. Оттогава диамантите започнали да получават имена.
Най-едрият от намерените диаманти получил името "Кулинан". Той бил открит през 1905 г. около град Претория в Южна Африка. Неговата маса е 3106 карата (или 621 г) и той струвал 9 млн. фунта стерлинги. Диамантът бил подарен на английския крал Едуард VІІ. При обработката "Кулинан" бил разцепен на 105 части; най-голямата от тях с маса 516,5 карата получила името "Звездата на Африка". Заедно с други съкровища на британската корона днес той е изложен в Музея при Лондонската кула.
Диамантът "Кохинур" никога не е бил продаван за пари. Той бил намерен в Индия още през 56 г.пр.Хр. Смятан е за най-стария диамант в света.18 държави са владели този великолепен камък, част от неговите притежатели са загинали в сражения, други — умъртвени предателски, останалите — умрели в изгнание в дълбока нищета. През 1304 г. султан Аладин Кхили с измама отнел камъка от царя на Малва и го отнесъл в Делхи. През 1526 г. Кабулският цар Бабур влязъл в Индия. Неговият син Хумаюн от династията на Моголите отнесъл диаманта в Персия и го подарил на персийския шах. След това диамантът отново се върнал в Индия като подарък, където станал притежание на друг персийски шах - Надир. Като видял диаманта, той възкликнал: "Това е планина от светлина!" Така диамантът получил своето име: в превод от санскрит "кохинур" означава "планина от светлина". През 1747 г. шах Надир бил убит от собствената си стража. Генерал Абдали, взел камъка и избягъл в Афганистан. През 1813 г. лахорският цар Ранжит-Сингх със силата на оръжието върнал диаманта обратно в Индия, заповядал да го вградят в гривна, която носил на всички приеми. През 1849 г. Пенджаб бил завладян от Великобритания, и принцът на Пенджаб бил принуден да "подари" диаманта на английския генерал-губернатор, който го преподнесъл на кралица Виктория. Диамантът бил подложен на обработка и теглото му се намалило до 21,2 г. През 1911 г. диманта бил поставен в Малката държавна кралска корона, изработена за кралица Мария. Заради своята драматична история брилянтът "Кохинур" станал най-известната скъпоценност в кралството.
Специалистите твърдят, че най-красивият брилянт е "Орлов", който украсявал скиптъра на руските царе. Говори се също така, че "Кохинор" и "Орлов" — са част от един някога огромен диамант, известен под името "Великият Могол". Според друго предание този прекрасен, най-чист брилянт с небесносин блясък някога е бил окото на златния идол в храма. Въпреки че храмът бил охраняван ден и нощ от няколко десетки стражи, френският войник Ив Дерош се изхитрил да открадне великолепния диамант. Хрониките напомнят страшния надпис на постамента на идола. Най-вероятно, той е заплашвал със смърт онзи, който се опита да вземе камъка. И пророчеството се сбъднало: скоро Дерош бил убит, но преди да умре успял да продаде камъка на пътуващ търговец. Отначало той бил обработен във формата "висока роза" с маса 300 карата. Шахът Джехан обаче останал недоволен и заповядал да обработят камъка отново. Той придобил по-съвременна форма и масата му паднала до 200 карата. Когато шах Надир — голям любител на брилянти, завоювал Делхи, камъкът бил инкрустиран в трона му и носел наименованието "Дерианур" ("море от светлина"). След неговата смърт камъкът преминавал от едни ръце в други, докато най-накрая се оказал в Амстердам — град, известен с обработката на скъпоценни камъни, където за 400 хиляди златни рубли го купил граф Орлов, пътешестващ по това време по Европа. Графът поднесъл най-големия диамант, вместо букет, както злословили придворните, на руската царица Екатерина II. Царицата заповядала да го вградят в нейния златен скиптър.
Най-лоша слава има великолепният брилянт "Хоуп" с маса 45,5 карата (или 9,1 г), с рядкосрещания плътен сапфирено-син цвят със забележителна чистота. В света няма подобен на него. За този камък се говори като за съдбоносен камък, носещ нещастие на собственика си. Диамантът пристигнал в Европа от Индия, заедно с ... чумата. Всички, които са го владели, или били убити, или загинали при загадъчни обстоятелства.
По време на едно от своите пътешествия френският авантюрист Едмонт Шале открил в изоставен индийски храм каменен идол с огромен брилянт на челото. Радостен, французинът изчовъркал "за спомен" скъпоценното "око", макар че местният му водач, страхувайки се от гнева на древното божество, със сълзи на очи го умолявал да не прави това. Пътешественикът не обърнал внимание на предупрежденията и ослепеният идол бързо му отмъстил: Шале и неговият водач загинали по най-страшен начин — били разкъсани от глутница бесни кучета. Следващите собственици на брилянта също загинали при мистични обстоятелства. Камъкът преминавал от ръце в ръце и никъде не се задържал за дълго. Никой от притежателите му обаче не пожелал да се раздели доброволно със злополучния брилянт. Донесен от Индия, бил продаден на френския крал Людовик ХІV. През 1792 година диамантът бил откраднат, но през 1830 г. отново се появил и бил купен от лондонския банкер Хенри Хоуп, чието име и получил.
Всички, които са владели този камък, или били убити, или загинали при загадъчни обстоятелства: принцесата Ламбала била убита, кралицата на Франция - Мария-Антоанета — обезглавена, синът на банкера Хоуп - отровен, а неговият внук загубил цялото си състояние.Турският султан Абдула Хамид — убит. Княз Иван Канитовицки — убит. Каретата на някой си Симон Монтаридес, заедно с жена му и детето му паднали в пропаст. Жак Коле се самоубил. Мис Е. Маклейн била намерена мъртва в собствения си дом без никакви следи от насилие.
Сега камъкът няма конкретен собственик и се пази в института Смитсон (Вашингтон). Навярно, това е най-правилното решение.
КОРОНА ОТ ДИАМАНТИ
Малката императорска корона на Елизавета Алексеевна, жената на Александър І, е изработена през 1801 г. от братята Дювал и по красота и богатство на камъните се нарежда веднага след голямата корона. Общото й тегло е 378 г. В короната има 48 едри (от 2 до 9 карата) и 200 по-дребни брилянта. С изключително изкуство един предмет, предназначен за особено тържествените случаи на коронации, е изработен фино и изящно като великолепно женско украшение, подобно дантела от брилянти.
С още по-голям разкош, съвършенство на изработката и красота удивлява Голямата императорска корона, изработена от Позие през 1762 г. за коронацията на Екатерина ІІ. Тя е с традиционната за този символ на държавната власт в царска Русия форма. Състои се от две ажурни сребърни полусфери и ромбовидна мрежа, обсипана с превъзходни индийски брилянти с различна големина. В долната част завършва с венец от ритмично разположени бели и розови едри брилянти. Матовото сияние на два реда бисери приглушават ослепителния блясък на многобройните брилянти, подчертават композицията и й придават завършеност. Единственото цветно петно в короната е колосалният тъмно червен камък на върха под брилянтения кръст. Това е шпинел - един от седемте исторически камъка, съхранявани в Диамантения (Алмазния) фонд в Москва. Той бил купен през 1676 г по заповед на цар Алексей Михайлович в Пекин от руския посланик Николай Спафарий. В голямата императорска корона има 4936 брилянта (2858 карата). Общото й тегло е 1907 грама. Независимо от големината и сложната композиция, короната е изящна и лека. Сред европейските регалии тя заема изключително място като един истински шедьовър на ювелирното изкуство от ХVІІІ век.
