Талисманни ризи

Османските владетели и обитателите на султанските сараи са носели под одеждите си специални ризи (джама), за които се е вярвало, чезакрилят носителите си от всякакви физически и свръхестествени опасности. Изработвани от памук, лен или коприна тези магически ризи са покрити с пищно многообразие от коранични молитви, Божествени имена, магически квадрати, талисмани и защитни формули за предпазване от злини и лекуване на заболявания, поради което наричани и лечебни. Най-голямата колекция от талисманни ризи понастоящем се намира в двореца-музей Топкапъ в Истанбул, в който се съхраняват 87 ризи и 10 покривала принадлежали на султани и членове на османската династия от Джем султан до Мурад III.

Детска талисманна
риза, 18 в.

Военна победа и защита в битки е била ключова обосновка за тяхното изработване. Това показва и подписано от Хюррем Султан (Роксолана) писмо, изпратено около 1530 г. до военния лагер на Сюлейман Великолепни, заедно с лечебна риза, донесена в Истанбул от свят човек от Мека, който воден от видение в съня си я декорира със защитни имена за предпазване при война. Роксолана дори уверява съпруга си, че ризата може да отблъсква куршуми. Има сведения, че при знаменитата битка при Мохач СюлейманI е носел под доспехите си риза със свещени стихове. Смятало се е, че огромните  успехи които донесъл на Османската империя се дължали не само на усилен труд и стратегия, но и на вярата, че всичко става с божествената подкрепа и благословия на Всевишния.

Талисманна риза от династия
Каджар, 18 в. Иран

За апотропейната употреба по време на сражения сочи и талисманна риза от 18 век (на снимката) с персийски произход съставена от множество коранични стихове. Обещанието за божествено застъпничество в битка се съдържа в 13-ти стих от сура ас-Сафф: "И друго, което обичате - помощ от Аллах и близка победа", видно изписан около всеки ръкав,в допълнение със стихове от сура Ал-Фатх /Победата/: "Ние ти дарихме явна победа", "и за да те подкрепи Аллах с могъща подкрепа" допълнително обещаващи надмощие. Освен едрия калиграфски текст платът е обсипан и с миниатюрни коранични надписи целящи да подсилят ефекта й.

Независимо дали носени в директен досег до кожата или като покривало талисманните ризи осигуряват покритие на тялото със свещени слова със стремежа да го надарят с неуязвимост.  И тъй като досега не са открити такива с останали следи от кръв по тях, може да се предположи, че са изпълнявали ролята си успешно. Освен при военни акции магическите одежди са носени от членовете на султанското семейство за защита от врагове и дворцови интриги, опазване по време на пътуване, осигуряване на наследник и лесно раждане.

Талисманната риза на
Джем Султан,
музей Топкапъ

Една от най-забележителните и запазени ризи е била собственост на злощастния Джем султан, която е била шита за него в продължение на три години. Тя обаче така и не му донесла късмет, тъй като не успява да я носи. Хрониките сочат, че изработката й започнала през 19-я ден на Слънцето, когато то се намирало в знака на Козирог. Това време било избрано след дълги изчисления спрямо астрологическата характеристика на владетеля.

Детайли на ризи отблизо

Тайната на султанските лечебни ризи и процесите на точното им създаването все още не са разгадани. Освен невъзможното дефиниране на всички символи и талисмани върху плата, не е ясно и по какъв начин той е бил бродиран с над осем хиляди конци. Специалистите смятат, че това тепърва ще е обект на подробни изследвания. Знае се, че талисманните ризи са били изработвани поетапно, което включвало хора, които да подберат стиховете и свещените символи, астролози които да изчислят най-благоприятното време за създаване и накрая материалът който ще бъде употребяван. За целта бил използван най-добрият тогавашен текстил със специална преработка в ателиетата на майсторите и калиграфите. Процесът отнемал години, а авторите на повечето ризи остават неизвестни.

http://arabskamagia.blogspot.com

Източници:

Gruber, C. The Islamic Manuscript Tradition, Indiana University Press, 2009

http://www.stargundem.com/yasam/1141483-padisahlarin-tilsimli-gomlekleri.html

http://www.ilgazetesi.com.tr/2011/09/29/kanuninin-tilsimli-gomlegi/097445/

Свещен Коран - превод проф. д-р. Цветан Теофанов

Броеница (На турски Tespih)

Мисбаха,тасбих и субха на арабски език.
Наниз от 33 мъниста,с който мюсюлманите отброяват повтарящите се молитвени формули и имената на Аллах.
Броеницата е позната от IX в.
Вероятно е заимствана от същите извори,използвани от източнохристиянските монаси през  III в.

" Оксфордски речник на Исляма",Под редакцията на Джон Л.Еспозито

Броеницата: история и значение

сНосенето на броеница не е особено популярно в България. За нас това е традиция, привнесена от гръцката ортодоксална (православна) култура, от ислямска Турция, както и от модерния в последно време будизъм. Броеницата е тясно свързана с практикуването на една или друга религия. Тя е проява на връзка между човека и свещеното, Бог. Помага ни да превърнем профанното ни всекидневие в частичка от по-съвършения свят.

Броеницата - вярващият отброява колко пъти изрича молитвата към Бог. В Русия тя се нарича “стълбица към небето”. Най-често молитвите, които се изричат с нея, са Иисусовата “Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния”, “Отче наш” или “Богородице Дево, радуйся”. Броеницата задължително се връчва при замонашване като “божи меч”. Затова ми се струва, че към тази вещ трябва да имаме по-сериозно отношение, а не като към моден аксесоар. Молитвата с броеница се извършва, без да се натрапва на околните и след благословия от свещеник.

Обикновено броеницата се изработва от 100броя мъниста или възли (използва се копринен или вълнен конец). Съществува предание, според което един монах все не успявал да си направи броеница, защото дяволът постоянно развързвал възлите. Дошъл ангел и показал на монаха как да направи възел, в който да е скрит кръст. Този път дяволът не успял да развали броеницата и бил отново победен от Бог. Задължително в Православието броеницата е черна и завършва с кръст.

Съвсем различен смисъл се придава на броеницата при исляма. В тази религия, тя е свързана с постигането на екзалтация (subha) при молитвата. Броеницата се изработва от 99 мъниста или възли, колкото са имената (атрибутите) на Бог, + още едно мънисто, което носи името на Аллах. Така че значение се придава на броя, а не на материала, от който е направена броеницата. Тази вещ в ислямския свят е един от най-типичните сувенири, а нанизите от полускъпоценни камъни (тюркоаз, кехлибар и др.) се израз на благополучие.

Будистката броеница “Mala” до известна степен се доближава до смисъла, който се влага при Православието. Тя съдържа 108 мъниста, които символизират броя на прегрешенията, които човек трябва да преодолее, за да постигне нирвана. Тибетските монаси изработват своите броеници от дърво или семена от свещеното за тях дърво Бо, което представлява вид смокиня (много важно растение и за християнството - Дървото на познанието).

• Надявам се тази статия да даде по-различен поглед върху масовата продажба на броеници (предимно внос от Китай) по сергии в цялата страна и ако може да се противопостави на превръщането в кич на един аксесоар, символ на връзката ни с Бог.

Използвани източници:

За молитвената броеница, Йеромонах Серафим (Паромонов)

The Handling of Prayer Beads, Raid Qusti & Naif Al-Shehri

Prayer Beads: a cultural experience, Museum of Antropology

Inform

https://sites.google.com/site/turkofil/tespih

Жените в семейството на султана

Ако трябва „женското царство“ на султана да се подреди в някаква йерархична стълбица, то тя изглежда в следния вид: Валиде Султан – майката на владетеля, наричана още Рейс на жените в харема и неговите съпруги или Джарийелер (наложниците), тези, с които той живее на принципа мъж-жена: Кадън Ефендилер (официалните жени), Икбаллер (жените без потомство) и фаворитките – Гьозде или Пейклер (Одалъклар). Към семейството на монарха, естествено, се отнасят и неговите дъщери (Ханъм или Хатун Султанлар), както и неговите снахи (Гелинлер).
Най-високо място в йерархията на харема заема майката на падишаха – Валиде Султан. В началото официалният титул на тези жени е бил като в другите мюсюлмански страни – Мехд-и Улйя или Мехд-и Уляй-ъ Салтанат, но при Мурад III (кр. на XVI в.) се трансформира на Кадън Ефенди, а впоследствие при по-късните султани (от Сюлейман Великолепни натам) се налага названието Валиде (Валде) Султан. При някои султани, какъвто е случаят с Мехмед III, към неговата майка се обръщали с почетното „Валде-и Мюкерреме“. Когато се избира новият падишах, то предишната Валиде отива в „пенсия“ в някой от старите сараи (Ески сарай), а майката на настоящия султан се настанява до сина си в „Топ- капъ Сарайъ“ (Сарай-ъ Джедид-и Амире). Това се известява на специално тържество, наречено Валиде алайъ. Първото такова тържество се състояло след смъртта на Мехмед III, когато майката на Ахмед I – Хандан Валиде Султан, официално е канонизирана като Рейс и Баш кадъна в харема. В архивите с големи подробности са описани церемониите при заемането на тази длъжност при султаните Мурад IV и Ибрахим I – с майка Кьосем Султан, при Мустафа II и Ахмед III – с майка Гюлнуш Султан, и др. Когато някоя жена заема поста на Валиде Султан, още на другия ден писмено се известява за това Сад- ръазама (великия везир) или Садарет Каймакамина (секретарят на Дивана). Естествено е майката на султана да получи и най-големия и хубав апартамент в харема, след този на монарха (Хюнкяр Софасъ). В най-отбраните апартаменти обикновено за заделени стаи за кухнята (йе- мек софасъ), тази за гости (мисафир одасъ), спалнята (ятак одасъ), хамамът, килерът, стая за писаря с печатница (матбах) и др.
Валиде султанките поначало са почитани от синовете си, които много често им даряват вакъфи (фондации с религиозно предназначение) и феодални владения (ха- сове или мукатаа). В подчинение на най-важната майка в държавата е много широк спектър от наложници, които обслужват ден и нощ нейната персона. Най-главният и привилегирован кадър от този персонал е кехаята (Валиде кетхюда), която е неин пръв помощник, око и ухо на ставащото в харема. Макар че на тази длъжност се избирали най-уважаваните и верни жени, понякога те се обръщали срещу своите господарки, участвали в дворцовите преврати, подкрепяли или не този или онзи везир, взимали подкупи; т.е. занимавали се и с нелицеприятни дела, които са били извън правомощията им.
Името на авторитетни валиде султанки са си извоювали Кьосем Султан (майка на Мурад IV и Ибрахим), Нурбану Султан (на Мурад III), Сафие (Венедикли Баффо) – майка на Мехмед III. Може със сигурност да се твърди, че Сафие Султан е взимала най-важните и отговорни решения при управлението на синовете си Мурад IV, Ибрахим I и внука й Мехмед IV. Някои жени като Кьосем (Махпейкер) Султан детронират синовете си и дават своето съгласие за екзекуцията им. Особено ожесточена е била борбата за надмощие именно между нея и майката на Мехмед IV – Турхан Султан; в този двубой накрая надделява по-младата Турхан, която стои и в основата на убийството на вездесъщата Кьосем (която е наречена след смъртта си „Валдеи шехиде“). Друга именита царица-майка е Гюлнуш Султан – майка на монарсите Мустафа II и Ахмед III (и съпруга на Мехмед Ловеца), която междувпрочем дърпа конците в империята за около 30 години. Такава е и тази на Абдюлмеджид – Безмиалем Валде Султан (съпруга на Махмуд II), която се намесвала в държавните дела и давала заповеди наляво-надясно на държавните мъже. Подобен стил на поведение имали още майката на Абдюлазиз (Пертевниял), на Абдюлха- мид (Пересту), на Мустафа IV (Синепервер), на Мурад V (Шевкефза). Последната, Шефкевза Кадън Ефенди като че ли е най-властната и бих казал войнствената, и играе определяща роля при свалянето от трона на сина си Абдюлазиз.
Не трябва обаче да се смята, че главно занимание на майките на владетелите са били политическите заговори, семейни интриги и престъпления. Някои от тях се заемат и вършат много благотворителни дела, дори са двигатели за строителството на религиозни и други съоръжения: джамии, месджиди, медресета, тюрбета,чешми и пр. Сред тях могат да се изброят Хафса (майка на Сюлейман Кануни), Сафие (на Мурад III), Турхан (на Мехмед IV), Гюлнуш (на Мустафа II и Ахмед III), Михримах (на Селим III), Накши- дил (на Махмуд II), Безмиа- лем, Пертевниял. Култови сгради с тяхната лепта са построени в Истанбул, Бурса, Трабзон, Аксарай. По-известни от тях са „Нуросмание“, „Хатуние“, „Йени Джами“, „Еюб Джами“ и др. Болницата „Вакъф Гураба Хастанеси“, която е издигната с подкрепата на Безмиалем Валиде Султан, функционира и досега.
Естествено е на второ място в йерархията да стои някоя от жените на султана и това е обикновено тази, която го дарява с първи син (Ха- секи). Титулът на тази баш-ханъма е „Кадън Ефенди“.
Техният брой се движи от четири до осем, макар че има възбрана (харам) те да нямат повече от четири законни жени. С повечето от тях владетелят сключва и граждански брак, което става в присъствието и с позволението на шейхюлисляма (мюфтията), по всички правила на религиозния канон. Ако някоя от кадъните умре или пък султанът се разведе с нея, то нейното място се заема по правило от втората в йерархията, а към групата на кадъните се прикрепва първата дама от категорията Икбаллер (която се издига на нивото на последна кадъна). Това става не без посредничеството и волята на Къзлар агата (началника на черните евнуси), а когато султанът се съгласява с неговия избор, издава специален берат (нареждане) за това. Много често към жените на падишаха се обръщали и с Хасеки, особено към най-обичани- те или тези, които са дарили султана с най-много деца.
През ранния период на държавата кадъните ефендита са били с относителна свобода. Повечето от тях са живеели при своите синове, които са заемали постовете на валии или санджакбейове. В процеса на утвърждаване и промяна на системата обаче те остават „заключени“ между четирите стени на харема. Това се отнася най- вече за вдовиците, които се изолират в някой по-стар дворец (Ески сарай) и преживяват дните до края на живота си като потенциални затворници. Това правило започва да се прилага при управлението на султан Мурад III (1574-1595), който мести своя харем от Ески сарай в новия дворец (в момента „Топкапъ“), а по обратния път изпраща на заточение всички семейства от останалите жени на своя баща Селим II. Нека подчертаем, че Мурад III е султанът-рекордьор по броя на наложниците и децата си в харема. В това отношение, извън четирите си официални жени, той има стотици наложници, от които 40 хасеки (дали му мъжко потомство) и още толкова гьозде (фаворитки). Броят на децата му надминава сто. Повечето от тях умират като бебета и в ранна детска възраст, но за статистиката със своя челяд в зряла възраст той остава с 19 синове и 30 щерки, или общо 39 наследници. За съжаление всички те са убити от следващия султан Мехмед III, който прилага ударно фратрицида за отстраняване на потенциалните наследници на трона. Това става, след като той си осигурява доктриналното мнение (фетвата) на мюфтията Бостанзаде ефенди, като последният лично ръководи погребалния процес и прочита молитвата над телата на принесените „в името на закона“ шехиди.
Ако трябва да бъдем справедливи, Мурад III, бащата на пожертваните по-късно шехзаде, нямал почти никакво физическо време да се занимава с държавни дела. Види се, това се дължало на многобройните му наложници, за които той трябвало да отделя височайшето си внимание както през деня, така и през нощта. Но той имал на свое разположение две изключително амбициозни жени, които вършели „черната работа“ и направлявали посоката на държавата: първата башкадъна Сафие Султан и Нурбану Валиде Султан. Кой каквото ще да казва, но за мен Мурад III и неговият приемник Мехмед III са османските падишаси, които са извършили най-големите злини в империята. За тях властта и богатствата са всичко, а човешкият живот не струва нищо. Техните ръце са изцапани с много кръв, а на съвестта им (ако са имали такава) би следвало да тежат имената на безбройните им жертви. Неслучайно Мурад е еталон за убиец в творчеството на великия британец Шекспир.
Ако в началото семействата на умрелите султани са Поставяни в доста незавидно положение, то впоследствие към тях се отнасят с необходимото уважение. Мястото на тяхното заточение, както казахме, е някой по- стар дворец, наричан от някои драматично като „Гьозяшъ Сарайъ“ (Сарай на сълзите). Краят на „мрачния период“ за кадъните и техните деца настъпва някъде към последната третина на XVIII в. Освен това велиахтите (най-старшите принцове и евентуални наследници на трона) вече били „снабдявани“ с отбрани наложници, уста (майсторки) и калфи. По някои разкази с особена красота се отличавали башмайсторките (Хазнедар уста) на монарсите Махмуд I и Абдюлхамид I. Шестата кадъна на Махмуд и третата кадъна на Абдюлхамид (Неврес) преди това са били Хазнедар уста.
Султанските съпруги (Зевджелер) са наричани и „Хасеки“. По принцип това е жената, родила мъжки наследник на султана, но обръщението не винаги е било твърд маркер за това. Титулът се използва най-често между XVI и XVIII век, след което отпада като понятие. За пръв път той се използва и се налага при Хусрев Султан, а при Ибрахим I (Дели) като хасеки са назовани всичките му кадъни. Всъщност самият Ибрахим, който е непоправим еротоман, е толкова объркан от многобройния си конкубинат, че трудно схващал коя жена каква му се пада в йерархията. Майка му Кьосем Мах-пей- кер, не по-малко известна хасекиня, всеки петъчен ден от седмицата му доставяла по една дебела ханъма – неговата голяма страст са били порядъчно закръглените жени. Като че ли най-известната носителка на титлата „хасеки“ е Хуррем Султан (Роксолана). Конкуренцията между майката на султана (Валиде), главната кадъна и останалите хасекини, породена от стремежа им да засилят максимално своето влияние във владетелския дом и да облагодетелстват децата си, става предпоставка за изблици на невиждана омраза и кървави инциденти, в които ще се уверим по-нататък.
Като добавка на всичко това, мнозина изследователи разглеждат или просто тълкуват статуса и живота на жените в харема по едно, бих казал клише, което не кореспондира с действителността. Тук ще засегна най-вече тяхната бройка, защото се говори за главоломни цифри, едва ли не за хиляди ханъми, които споделяли леглото на господаря си. Единици са тези владетели, които са притежавали повече от сто наложници, да не говорим, че законните им жени са били твърде малко. В исторически план архивите свидетелстват, че с повече жени са били Мурад III (след смъртта му очевидци твърдят, че в харема имало най-малко 100 люлки) и Ибрахим. Според моите търсения с най-много жени са били: Ахмед III – с 18, Абдюлмеджид -18, Махмуд II -13, Селим III – 12, Абдюлхамид 1-11, Баязид II – 8. Естествено е, че ханъмите на изброените, в по-долната категория (Икбаллер), са също в повече. Обратно на тях, в групата с по-малко кадъни и ханъми са: Мустафа I – без установена жена, Селим I Явуз, Селим И, Мехмед III, Мурад IV и Ахмед II – имат по една кадъна, Осман Бей, Челеби Мехмед, Мурад III, Ахмед I, Осман II и Осман III – с по две предполагаеми жени.
Конфликтите между кадъните не били изолирано явление. Особено яростно било противопоставянето между Хуррем Султан и майката на султан Мустафа – Махидевран.
Махидевран е първата кадъна на Сюлейман Кануни, но впоследствие тя губи привилегированото си положение и е изместена от Хуррем, която става любимка на великия султан.
Двете редовно се карали, като понякога спречкванията им преминавали всякакви бариери. След поредения такъв скандал, който завършил с дълбоки рани от ноктите по лицето на Хуррем, Сюлейман не издържал и изпратил Махидевран в изгнание на която не й оставало друго освен, да обгрижва сина си Мустафа далеч от Истанбул. Друга такава ревност съществувала между башкадъната на Мехмед Ловеца Гюлнуш и неговата наложница Гюлбеяз. Двете рози (гюл – тур.) били много бодливи, но Гюлнуш минала всякакви граници и блъснала в морето от скалите своята съперница в „Кан- дилли Сарай“. Кадъните на Абдюлмеджид и Абдюлха- мид II (Безмара, Нусрефсун) също не оставали по-назад и показвали своите нокти и критерии за ревност. Наложницата на последния монарх дори подпалила един от кътовете на двореца (Марангозханеси) и била изгонена от харема.
Някои от жените на султаните дотолкова обсебили техните царски особи, че ги изкарали от равновесие. Лудо влюбени в своите кадъни (разбирай маша в ръцете им) били Сюлейман I Кануни (в Хуррем Султан), Селим II (в Нурбану), Мурад III (в Сафие Султан), Ибрахим Лудия (в Телли Хасеки), Мехмед Ловеца (в Гюлнуш Султан), Ахмед III (в Еметуллах Кадън), Мустафа III (в Рифат Кадън), Абдюлхамид I (в Рух-шах), Абдюлмеджид (в Серефраз), Абдюлхамид II (в Мюшфика и Сали- ха Наджие) и т.н. Обратно на тях, Осман III хич не понасял своите кадъни и наложници и за да ограничи достъпа им до себе си, осеял коридорите на покоите си с остри шипове.
В определени периоди от съществуването на Османската империя (особено през епохата на застоя и отстъплението) някои жени от харема си присвоили водещата роля и може да се каже, че диктували политическата линия на държавата, съсредоточавайки в ръцете си огромни властови ресурси. Моментите, в които доминирали кадъните, са наречени в историческата книжнина като „Кадънлар Салтанатъ“ (т.е. „Салтанат на жените“).
Категоричното неодобрение, с което ислямската „политическа теория“ гледала на женската намеса в държавния апарат, и схващането, че тази намеса предвещава фитне[*], съвсем не пречели на жените да се домогват до висшата власт в държавата, а и реално да я упражняват. В Корана се твърди, че жените са създания, неспособни да се грижат за себе си, оттук и логиката, че те са още по-неспособни да носят обществени отговорности.
Мизогинните тенденции, целящи минимизирането на женското участие и дори пълното изключване на жените от политиката, се проявили през първите столетия от съществуването на Исляма. Още през УШ-1Х в. се родили приписваните на самия Пророк сентенции, че „няма да просперират онези, които оставят делата си в женски ръце“ или че „който се подчинява на жени, се обрича на погибел“. За да разобличат „неправомерните“ женски амбиции за намеса в политиката, ранните ислямски автори не се бояли да подронят дори авторитета на Айша – любимата жена на Мохамед. Прякото участие на Айша в т.нар. Първа гражданска война (Камилската битка) се отчитало като очевидна грешка, която представителките на нейния пол не бивало да повтарят.
В историята на Османите за пръв път е отбелязан такъв случай при управлението на вездесъщия Сюлейман Кануни (Великолепни). Във „фалократичната“ османска държава мъжкият монопол бил разчупен още от неговата баба Гюлбахар Султан, както и от майка му Хафса Султан, които давали акъл на управниците, в т.ч. и на самия владетел. Хуррем Султан (Роксолана) – жената на Кануни, се развихря най-вече след като си урежда сметките с Махидевран, и след смъртта на Хафса Вали- Де Султан през 1533 г. От момента, в който потомствената украинка и бивша робиня става башкадъна, започва нейният възход, почти до самата й смърт през 1558 г. (тоест 25 години тя държи Сюлейман Кануни в ръцете си). Хуррем се включва активно във водовъртежа на политическите заговори, семейни интриги и престъпления. Тя има ключова роля при убийството на везириазамите Макбул Ибрахим Паша и Кара Ахмед Паша. Съюзявайки се с Рюстем Паша, тя стои и в основата на заговора срещу шехзаде Мустафа – един от любимите синове на Сюлейман от Махидевран, който е убит заедно с дъщеря си и своя зет. Да не говорим за това, че тя е и първопричината за изпращането на Махидевран Кадън в изгнание. Само смъртта попречила на Хуррем да постави на трона сина си принц Баязид. Но пък нейната дъщеря Михримах и внучката й Айше Хюмашах не останали по- назад от своята именита майка и баба и определено се намесили активно в сблъсъка между Селим (бъдещ султан) и Баязид. Михримах е тази, която насажда омразата между Сюлейман I и Баязид, а последен акорд от тази семейна драма се явява смъртта на Баязид барабар с неговите синове.
В плен на интригите попадат Селим II и неговият син Мурад III, които били заслепени от любовта и страстта си към своите кадъни. Възползвайки се от „слабия им ангел“, техните нежни половинки заплели такива задкулисни игри, в които взели участие всички обекти и субекти в харема: от падишаха, през министрите, наложниците, евнусите, кетхюдите, калфите; в машинациите се включили дори мюфтията и, естествено, и еничарс- ките аги. Известният везир Сокуллу Паша, въпреки своите безспорни качества, се видял в чудо от това змийско гнездо. Като главни „актриси“ в политическата игра се откроили Михримах Султан, Нурбану Султан (жена на Селим И), Сафие Султан (на Мурад III), дъщерите на Селим II – Исмихан, Гевхермюлук, фатма, Весфие и сие (дъщерята Айше Султан) и др.
След тази бъркотия на хоризонта изгрява звездата на Кьоеем Мах-пейкер Султан. Съсредоточавайки властта в свои ръце, тя задълго време диктува волята си в империята, до детронацията на нейния син Ибрахим I през 1648 г. Особено характерни за нейното време са ширещото се рушветчийство и корупцията, твърде типични като явление и при Нурбану и Сафие Султан. Султан Ибрахим, който както стана дума по-горе, е бил луд на темата жени и плътски удоволствия, накрая съвсем му отпуснал края. Но пък Кьосем не се давала на неговата женска „камарила“, която манипулирала сладострастния й син, и всячески се опитвала да го отдалечи от валиде султанката. В края на краищата жените на Ибрахим успели да го скарат с властната му майка, която била изгонена от двореца. Всъщност падишахът се отнесъл твърде непочтено и към своите сестри, като ги карал да прислужват на наложниците му. Да не говорим за това, че на последните той дарил и най-хубавите поземлени хасове, които били стопанисвани от техните бездарни роднини или любовници. Но Кьосем Султан все още не била казала своята последна дума.
На 18 август 1648 г. Ибрахим I е свален от трона след поредния пуч на еничарските аги, като човекът в сянка, който дърпа конците, е самата Кьосем. Десет дена по-късно малоумният падишах е убит по най-безпардонния начин, след изрична фетва, издадена от улемата. Като главна причина за отстраняването на двадесетия османски монарх се изтъква фактът, че той изнасилил красивата дъщеря на шейхюлисляма, но в интерес на истината той вече бил омръзнал на всички. Кьосем Султан отново става главната кадъна в харема и тъй като синът на Ибрахим Мехмед IV е твърде невръстен (на 7 години), тя за пореден път окупира властовата пирамида. Кьосем воглаве с агите от еничарския оджак налага политически режим, като отново на мода идват интриги- ^Те> Далаверите и рушветите, които всъщност никога не са спирали. Впоследствие султанката подготвя пъклен план, крайна цел на който е отравянето на Мехмед IV и убийството на неговата майка Турхан Султан, но той не се осъществява. В двубоя надделява по-младата Турхан, която успява да си спечели по-силни съюзници, като накрая Кьосем е удушена в една нощ в началото на септември 1651 г.
В момента, когато се разиграват тези събития, Мехмед IV е едва на десет години. Естествено е Турхан Султан да поеме регентството и в тази си роля тя се проявява като прагматична и дипломатична управница, жена, която разбира от военни дела и финанси. Трябва,да се отбележи също така, че при нея подкупите са сведени до минимум. Успехите на валиде кадъната се дължат и на факта, че нейното регентство съвпада с управлението на способните везири от рода Кьопрюлю, които са шиптъри по рекрута „девширме“ (кръвен данък). Всъщност именно при тяхната доминация се слага краят на „Салтаната на жените“, който приключва в исторически план някъде към 1656 г. След тази година ролята на жените в управлението намалява, като отделни приглушени проблясъци от това се забелязват при Махмуд II и Абдюлмеджид I.
Когато владетелите пожелаели, те викали някоя от кадъните (или всичките) при себе си за разговор. Към тях те се обръщали нежно и галено с „Кадънъм“, а самите кадъни се споменавали помежду си като „Йол- даш“(другарка). При Мехмед V Решад (1909-1918), когато някоя от кадъните желаела да посети своя господар (разбирай да сподели неговото ложе), тя изпращала при него с покана башслугинята Хазнедар (Хюнкяр) калфа, която обикновено се движила с фенер в ръка. За отбелязване е, че почти всички жени на въпросния Мехмед V се отличавали със своята висока култура. Що се отнася до кадъните, те се обръщали към своите синове (шехзаде) със свойското „Ефенди хазретлери“ или просто като „Арсланъм“ (лъвчето ми) и съгласно изискванията винаги ги посрещали изправени (все пак това е бъдещ падишах). Независимо на колко години били принцовете, те се отнасяли с подобаващо уважение към своите майки и ги целували по ръцете. Когато някой от по-издигнатите членове на сарая изразявал своето уважение към дадена кадъна, то съгласно етикета я целувал по крайчеца на роклята й, на което нежната особа деликатно казвала „недей“... Когато кадъните излизали по сокаците, това се правило по възможност тайно, но самото наличие на най-красивите карети, харемаги, калфи и кочияши подсказвало на простолюдието, че това са персони от най-висок ранг.

---

[*] В частта на ислямския морален кодекс, която регулира отношенията между половете, се изхожда от презумпцията, че женската сексуалност е източник на изкушение, безпорядък и смут.

http://www.librev.com/

Чешмата на султана - Скеле капу чешмеси

Чешмата се е намирала до някогашните крепостни порти “Скеле Капусу” (Пристанищни порти).

До красива порта е редно да има и красива чешма. Скеле капу чешмеси е изградена през 1834 г. до лявата страна на Пристанищните порти. Изваяна изцяло от мрамор, лицето й гледа към морето. Несъмнено това е най-красивата варненска чешма. На нея не поставят надпис, както е прието при повечето стари чешми. В замяна на това, тя е богато украсена и орнаментирана. Скеле капу чешмеси и няколко други старинни чешми влизат в полезрението на братя Шкорпил още в началото на ХХ век.

В годишния отчет на Варненското археологическо дружество за 1911 г. се казва: “Тази чешма е мраморна и много хубаво украсена. Общинският съвет реши да бъде преместена и поставена в приморската градина...” Всъщност преместването на чешмата е извършено още през 1910 г. Тя е поставена в морската градина над тогавашните женски бани с лице към морето. През 1925 – 1926 г. до чешмата е построено стълбището за централните морски бани. От това място чешмата отново е преместена, но само фасадата й е вградена в стената до северните морски бани. Следват дълги години на забрава, чешмата е подложена на рушене и грабежи. Едва през 2001 г. Община Варна се заема да реставрира красивата старинна чешма и през нейния пиринчен чучур отново потича живителната струя вода.

Чешмата със слънцето

Чешмата е построена през 1836 г. по повеление на султан Махмуд II. Намирала се е срещу турския конак (от 1878 г. до 1944 г. Окръжно управление на Варна). През 1881 г. на срещуположната страна на чешмата е построено така нареченото Ковчежничество, чиято сграда е съборена през 1973 г. Непосредствено зад чешмата е имало турско гробище, което през 1881 – 1884 г. е преустроено на градина (днешната Градска градина).

Чешмата е изградена от мрамор и има три чучура. В горната й лицева част майсторите чешмари изобразяват лъчи на изгряващо слънце. А на самия й връх поставят мраморна “Тугра” – монограм на султан Махмуд II. Лицето на чешмата е обърнато на изток, откъдето изгрява слънцето.

Чешмата със слънцето е била под закрилата на Варненското археологическо дружество. Братя Шкорпил я наричат “мраморната чешма с хубави архитектурни украшения, находяща се в градската градина срещу окръжното управление”*. “В града ни – отбелязват те –са останали от турско време още няколко мраморни чешми с интересна архитектурна изработка. През 1918 г. дружеството реши да се иска от общината да състави комисия от един представител на нашето дружество, от градски архитект и инженер...”** Тази комисия решава “чешмата срещу окръжното управление да се пренесе в съседната градска градина”. По-късно се взема друго решение и през 1925 г. тя е преместена в Морската градина, в района на днешния алпинеум. Там става известна като “чешмата на въздишките”, по името на намиращото се до нея “мостче на въздишките”. Около чешмата са поставени красиво изработени каменни колони и саксии за цветя, дело на варненския скулптор Васил Ставрев, а самото място става много посещавано от ученици и влюбени двойки. На това място чешмата престоява цели 33 години. През 1958 г. е разрушена заради мраморния материал.

---

*Годишен отчет на Варненското археологическо дружество за 1911 г.
**Известия на Варненското археологическо дружество за 1921 г.

http://www.libvar.bg

Историята на една чешма, построена от султан Махмуд...

Щастлив съм, че мога да разкажа  историята на чешмата на султана,  да я разкажа като приказка, която  дълго търсих, като частица от  историята на моя град, за която разпитвах  и която открих потулена дълбоко сред  най-сумрачните и подвижни сенки на  варненската история. Бях изненадан, когато  поразбутах вехториите и позачистих  приказката от прахоляка и открих,  че съм изровил неочакван,  нешлифован и неразказан  диамант, помътнял от  времето и посърнал от  дългото чакане. Много време  съзерцавах невероятната  игра на пленителни цветове и  загадъчни писмена, притичващи под  мистичните му неравности, дълго време  не разбирах в какво съм се загледал или как  да тълкувам нефритения нокът на тигър,  очертан ясно на дъното на диаманта.  Когато разбрах какво съм открил, реших  да го разкажа и най-вече според нокътя,  дошъл от тюркоазените дълбини на  османотурското изкуство, да се опитам да  очертая контурите на тигъра. Затова се  залових за работа и скоро, още след първите  няколко изречения, като повикан дух пред  мен се очерта призракът на нереално красива  чешма - монументален градеж от бял мрамор  и позлата, висок колкото триетажна  сграда, шедьовър на османското изкуство,  изграден в центъра на Варна преди 170  години. Очерта се силуетът на хармонична  архитектура и матовочерна мраморна  паметна плоча с позлатена поезия върху  лицевата й страна, съчинена от един от  най-добрите поети на Османската империя.  Видях и изящната калиграфия на 72 реда  загадъчни знаци, красиво изписани, прецизно  оградени и безупречно композирани от  най-добрия калиграф на империята,  живял по онова време.  Неизвестен, но съвършен  каменоделец или група от  каменоделци ме плени с  безупречната изработка на  чешмата и със скулптирането  на няколкостотин знака в  мрамора на паметните плочи. Това  беше призракът на чешмата на султана. Не  пожалих време и сили, потрудих се и видях  как от нищото пред мен и във въздуха над  удивения ми разказ се връща плътността  на каменния призрак, позлатеният звън на  неговото изящество как се връща и как  неусетно това ме изпълва с удовлетворение  заради радостта от лъчите на диаманта,  отразена в много очи. Ще се радвам, ако я  видя и в твоите също.  От автора

Цена: 22.50 лв.

Категории: Книги, Наука

Намерете в: БЪЛГАРСКА КНИГА

Прочетете повече на: http://nauka.produkti.sofia.point.bg/%D1%87%D0%B5%D1%88%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%BD%D0%B0+%D1%81%D1%83%D0%BB%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B0+%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0+%D0%BD%D0%B0/56559#ixzz1YFDVdyYo

.::История на кафето::.

Има различни легенди за появата на кафето, за откриването на освежаващите му качества и превръщането му в любима напитка на милиони хора. Някои смятат, че кафето е открито през XV век, други твърдят, че това става още през VII век. Не е изяснено напълно и въздействието му върху здравето – както е известно, лекарите не са единодушни по този повод. Едно обаче е ясно – в наши дни тази напитка се е промъкнала в почти всеки дом и заема подобаващо място в най-хубавата част от деня -утрото. Самата дума кафе идва от арабската дума قهوة и в почти всички езици преминава с почти непроменено звучене.Така на английски е coffee, на руски кофе, на турски kahve.



Ако чуем думата на който и да е чужд език, вероятността да не разпознаем името на интернационалната напитка е много малка.

Легендите

Коренът на кафето е в Етиопия. Според една легенда то е открито от пастира Калдим. Докато пасял козите си, Калдим забелязал, че след като си похапнат от храсти с яркочервени плодове, те стават необичайно бодри и енергични, дори и през нощта. Етиопският пастир решил да опита ефекта върху себе си, като залял червените плодове с вода, но напитката била неприятна за пиене и раздразненият пастир хвърлил клоните на храста в огъня. От изгорелите зърна обаче се носел омайващ аромат. Пастирът изгасил огъня, а извадените от него изпечени зърна отново залял с вода. След известно време опитал напитката и за своя изненада открил, че вкусът й е горчив, но приятен за пиене, а бодростта, настъпила след отпиването, не го напуснала цяло денонощие. Калдим разказал за това откритие на настоятеля на близкия манастир. Той също решил да изпробва действието на напитката и преди службата през нощта поръчал на единия от послушниците си да опече зърната, да ги натроши на дребни парчета, да ги залее с вряла вода и да остави сместа за известно време. После изпил отварата. През цялата нощ настоятелят усещал удивителното действие на напитката и заповядал на всички монаси да я пият, за да бъдат бодри по време на нощните молитви. Друга етиопска легенда гласи, че кафето е открито от талантливия лекар шейх Омар, който лекувал болести, с които другите лекари не можели да се справят. Веднъж, бродейки по хълмовете, шейх Омар се натъкнал на храст с ухаещи цветя. Лекарят решил да изследва свойствата на това дръвче. Той приготвил отвара от семената на дръвчето и пил от нея няколко дни. Лекарят забелязал, че неговата трудоспособност се повишила, а настроението му се подобрило. След този опит решил да добави отварата в лекарствата срещу главоболие и стомашно разстройство и забелязал, че ефектът е много силен. Дълго време церителят не разкрил тайната си на никого, но на смъртния одър предал рецептата на спасителната напитка на своя син. Разбира се, легендите не свършват дотук.

Любовта към кафето при мюсюлманите се развива толкова бързо, че те сътворяват друга история за създаването на освежаващата течност. Някои от тях казват, че самият архангел Джибриил (Гавраил) донася на пророка Мухаммад шишенце с тъмна течност, която всъщност е кафе. Първите писмени свидетелства са от 575 г. от жителите на Аксум. Царството Аксум е основано от семитското племе сабеи, които са прекосили Червено море през Йемен. Аксум е могъща държава, която съществува през IV – VII в. на територията на съвременна Етиопия, включваща територията на сегашния Йемен. Жителите на Аксум първи употребяват кафето като тонизиращо средство. Но те просто дъвчат кафените зърна. По-късно в Йемен използват узрялата изсушена вътрешност на плодовете за варене на гъста и горчива напитка под името “гешир”. Малки топчета за цялостно подсилване на организма по време на дълъг път си правят арабите от кафето. За пригот- вянето на топчетата те счукват суровите зърна и ги смесват с животинска мазнина и мляко. Самото знание за кафето те получават от етиопците, които са изгонени окончателно от Арабския полуостров през ХII в. Начините за приготвяне на кафе се променят към края на ХII в., когато от суровите зърна се вари напитка, а по-къс- но арабите започват да ги сушат на слънце, пекат, мелят и после да заливат с вряла вода получилата се ароматна смес. За да смекчат вкуса, смесват напитката с мляко. Вкусът и въздействието на кафето се оказват толкова пленителни, че скоро то завладява и свещения град Мека.

Популярността на тонизиращата напитка се разпространява бързо. Жителите започват да го варят дори и в джамиите. Кафето получава красивото име “арабско вино” и скоро в големите мюсюлмански градове се отварят места, където може да се пие кафе (първообразите на съвременните кафенета). Мъже с ярки носии стоят на площадите и привикват минувачите, използвайки тиганите за печене на кафе като тъпани. Любовта към кафето достига дотам, че на някои места при сключване на брак между мъж и жена се споменава позволението на мъжа жената да пие толкова кафе, колкото иска.

Кафето – на съд

През 1511 г. в Мека е свикан върховният съвет на мюсюлманското духовенство. Главната тема на съвета е кафето, завладяло сърцата на арабите и превърнало се в тяхна страст. Тази страст се осъжда от съвета като престъпна, развращаваща умовете и душите на праведниците и отвличаща ги от вярата. Съветът проклина кафето и го назовава “черна африканска отрова”. Управителят на Мека затваря всички кафенета и изгаря кафените запаси. Но тази забрана се оказва безполезна и забравена съвсем скоро, защото навикът вече е дълбоко вкоренен в живота на арабите. Те вече са свикнали да пият кафе навсякъде – в домовете си, в кафенетата, в джамиите, при това по всяко време на деня и нощта. Кафето се предписва като лекарство и е добра стока за търговия не само в арабския свят, но и вън от него. То бързо се разпространява с мюсюлманските завоевания, които достигат до Северна Африка и Испания.

В Турция кафето попада много по-късно. Първите две кафенета в Константинопол са отворени през 1554 г. от пред- приемчиви сирийски търговци. Помещенията са просторни, обзаведени изискано и богато. Кафенетата са посещавани главно от учени, хора, играещи шах и други седящи игри. Тук също посетителите могат да се насладят на поезия, песни и танци, изпълнени от професионални артисти. Постепенно се отварят все повече и повече кафенета, които винаги са препълнени. Кафенетата са посещавани от различни класи хора. Откриват се и кафенета за по-набожни жители. Кафе и политика Но и тук сред властта се появяват предубеждения срещу кафето. Започва да се смята, че хората, пили кафе, недовол- стват и говорят много за политика. С указ всички кафенета в Османската империя са затворени. По времето на султан Мухаммад IV любителите на кафето се зашиват в чували от кафе и биват хвърляни в морето.

Но и тук любовта към напитката побеждава и султан Сюлейман II е принуден да свали забраната за пиене на кафе. А турската дипломация в някои случаи се превръща в разпространител на кафето в чужбина. В погледа на странстващия чужденец кафенетата изглеждат странни и непознати, за това в пътеписите си те отделят много място заописанието на чудното източно хрумване. Още тогава пиенето на кафе става неотменна част от живота на хората. Пият го хора от различен произход и народност, при различни поводи, често пиенето на кафе стига до 20 чаши на ден. Смята се за знак на лошо възпитание да се откажеш от чаша кафе. Този заемащ толкова важно място обичай има нужда от специална церемония. Заможните жители в Константинопол наемат специални слуги за приготвяне и поднасяне на кафе. Главният слуга разполага със специално помещение, недалеч от залата за кафе, където се посрещат гостите. Залата се украсява с ярки килими, настилки, възглавници и декоративни съдове. Кафето се поднася върху големи дървени или сребърни табли, на които се побират около 20 чаши. Напитката се налива само до половината, за да не изстива и за да може да се държи в ръката. Някои разполагат със специални носачи, които със знак от стопанина взимат кафето от слугите и с почтителност го подават на гостите.

„Експанзията“

Пиенето на кафе се превръща във форма на общуване между хората, по време на този ритуал се обменят поздрави, пожелава се здраве и щастие в личния живот и се възхвалява Господ. Всичко това много силно напомня на чаената церемония в Япония. Ритуалът и начинът за поднасяне на кафе търпи еволюция от векове насам. В съвремието кафето се сервира със сметана (или горещо мляко) и захар. Кафе с мляко се сервира в чаени чаши. Кафето по виенски се аранжира с бита сметана. Кафе със следолед се сервира в конусовидна чаша с топчица следолед, чашата се поставя в чинийка върху изрязана хартиена салфетка. До него се слага десертна лъжичка за сладолед и две сламки за кафето. Източният начин за сервиране на кафе е следният – напитката се приготвя в джезве със захар и се поднася заедно с утайката. Отначало с чаена лъжица трябва да се махне каймакът, след това се налива кафето от джезвето в чашката, после каймакът се слага в чашката. Напитката не бива да се разбърква. Чашата се поставя пред госта, вдясно от него върху чинийка се поставя чаша с изстудена преварена вода, в която понякога се слага лимон. Един от обичаите е кафето да се пие колкото може по-горещо, така че едва да се търпи. Затова първоначално то се пие от малки китайски чашки (чашките с дръжки се появяват много по-късно).

Първите английски пътешественици се забавляват, но понякога се плашат от екзотичните навици в кафенетата. Един от пътешествениците пише:

“Те могат да седят повече от час с една чаша… Да наблюдава това е извънредно скучно за чужденеца, тъй като няма никакво забавление, а звуците от мляскане дори заглушават музиката, тъй като в помещението могат се намират няколкостотин човека едновремено.“

След невероятния успех сред жителите на Изтока кафето покорява и Европа. Тайната му се пази грижливо дълго време от арабите, защото търговията с кафе е много доходоносен бизнес. Дълго време е забранен износът на кафените дръвчета в чужбина, за да не намери кафето нов дом. Първите свидетелства за кафето в Европа принадлежат на италианския лекар пътешественик Проспер Алпиниус, който съпровожда посланика на Венеция в Египет. Първите кафени зърна в Европа са доставени от германския природоизследовател Ханс Беллус. А един от поданиците на римския папа Пиетро де ла Балле дълги години живее в Турция, където разбира как се приготвя напитката. През 1626 г. той сварява чаша кафе за римския папа Климент VII, който остава възхитен от напитката, и въпреки първоначалните предубеждения сред духовенството спрямо кафето конфликти не възникват. Италианците приемат кафето много добре и скоро то става една от най-популярните напитки. През XVII в. холандците вече купуват кафе от арабите. Малко по-късно те успяват да изнесат клонки от кафееното дърво и така първи започват да отглеждат кафе в колониите си. През XVII в. Нидерландия се превръща в най-големия производител на кафе в Европа. Доходът от продажбата му определя голяма част от държавната хазна.

В Германия кафето попада чрез холандците. През 1675 г. лекар холандец носи кафени зърна в Бранденбург в Северна Германия. Първите кафенета там се откриват същата година в Хамбург, Бремен и Хановер. Не чаят, а кафето се смята дълго време за национална напитка в Англия. Едно от предположенията защо то не запазва мястото си на любимец в тази държава е следното. Главният доставчик на кафе и чай на острова е Ост-Индийската компания, която в началото на XVII в. не успява да организира доставките си и във Великобритания в големи количества започва да се доставя чай от Китай. Вследствие на това чаят става евтин и достъпен за всички, а следователно и най-популярен. По същото време кафето попада и в Австрия. През 1683 г. турската войска влиза на територията на тази държава, Виена е обсадена, а държавата се изправя пред поробване от османците. Заради обсадата градът гладува. Войската на Австрия не превишава 11 хиляди, но продължава смело да се бори. В най-отчайващата ситуация на помощ идват полските войски и турците позорно бягат, без да вземат със себе си нищо. Сред изоставения багаж австрийците намират 50 чувала със странни зърна. Очароват се от аромата им, но никой нищо не знае за тях и решават да изхвърлят чувалите във водите на Дунав. Но един полски емигрант, Франц Колшицки, се намесва. Той знае много за предназначението на ароматните зърна и моли да му се подарят чувалите. Познанията на поляка за кафето са от Турция, където той прекарва няколко години и прекрасно научава турски език и знае турските традиции. След като се сдобива със запасите от кафе, Колшицки отваря първото кафене в Австрия, но то е заплашено от фалит поради неотминалата неприязън на местните жители към неотдавнашните окупатори. За да привлече клиенти, полякът измисля собствена рецепта за приготвянето на кафе – филтрира напитката и добавя в нея мляко и мед. Това кафе се харесва на жителите и кафенето започва да се ползва с голяма популярност. След време наред с кафето Франц започва да сервира и питки във формата на полумесец, което се превръща в радост за жителите на Виена, защото, изяждайки символа на Османската империя, те се чувстват истински патриоти. Кафето си проправя път във Франция по време, когато Франция и Турция са изправени пред военен конфликт. През 1664 г. във Франция пристига турският посланик Сюлейман Мустафа ага. Той е човек с невероятно изтънчени маниери и мнозина са очаровани от него. В Париж плъзват слухове за необичайната напитка, която посланикът предлага на гостите си Церемонията по приготвяне на кафе в дома на Мустафа ага е истинско зрелище. Пред очите на гостите чернокожите слуги с ярки турски одежди пекат зърната и варят ароматната напитка. Дипломатическата мисия на Мустафа ага се проваля, но кафето си намира още един дом – Франция.

Първото кафене е открито през 1671 г. в Марсилия. Кафенетата в Европа се превръщат в място за събиране на интелектуалните и артистичните среди, в място за отмора и развлечение, за откъсване от обичайните грижи. Някои кафенета съществуват векове наред и пазят традициите и имената си. Кафенетата са и обект на бунтове от страна на жените, които не понасят съпрузите им да прекарват повече време в кафенетата, отколкото вкъщи. Почти няма място, където кафето да не се е промъкнало и да не е завладяло сърцата на хората. Днес стилът и традициите на кафето и кафенетата са различни в различните държави.

В по-голямата си част в кафенетата вече не се предлага само кафе, а кафето се радва на изкусни “подобрения”. И вече рядко някой се сеща откъде е дошла тази напитка.


Алевтина Плочева

(публикувано в списание „Изток-Запад“)

Дългият живот на наргилето

Независимо, че наргилето се свързва изцяло с традициите на Ориента, съществуват няколко крайно противоречиви хипотези за произхода му. Едни изследователи го свързват с Европа, други с Америка, трети с Индия, Персия, Африка и т. н. Европейските автори, свързвайки наргилето с официалната (и общоприета) история на тютюна, изтъкват американския му произход и, съответно - европейския му способ на използване. Според тях именно жители на Европа са научили африканците и азиатците да пушат тютюн. Никой по света нямаше да смърка и пуши, казват те, ако това растение не бе пренесено на Стария континент от Америка. Всичко това ги кара да смятат, че произходът на наргилето със сигурност трябва да се търси при коренните жители на американския континент.
-----
Хипотезата за американския произход на наргилето се появава в изследванията на Л. Винер от началото на ХХ век. Той установява, че още индианците са използвали за пушене тиква, пропускайки през нея дим от тлеещ тютюн. Изследователят Винер твърди още, че пушенето на тютюн е било "импортирано" от Америка в Африка няколко столетия преди стъпването на европейците на Новия свят. Холандецът Ян ван Сертима оспорва тази теория, опитвайки се да докаже, че африканци са живели в Америка още преди официалното откриване на континента от европейците и точно те са пренесли там метода за пушене на тютюн чрез използването на тръба пълна с вода.
Това звучи правдоподобно, но не по-малко истинна изглежда и
индийската версия

Според нея наргилето се е появило първо в Индия, а след това чрез Персия бързо се е разпростралнило в страните от Близкия изток, Източна Азия, Египет, в Арабия, Северна и Източна Африка и на цялата територия на Османската империя. Навсякъде наргилето е наричано по различен начин и затова днес то има около 40 имена, всичките с персийски произход. Индийците използвали наргилето като приспособление за получаване на обезболяващо средство, тъй като вместо тютюн те използвали хашиш, смесен с други лекарствени растения и подправки. Употребявали повторно и смолата, която се отделяла при горененто на сместа.
По това време наргилето изглеждало като кокосов орех от палмата Нарцил, която расте в Индия. Меката сърцевина на ореха се отделяла, пробивали се две дупки, като в едната поставяли сламка, а смеската от тревите слагали вътре. Това всъщност била първата и най-простата форма на съвременното наргиле. Точно с името на палмата - Нарцил, е свързано и съвремменото име на наргилето. По-късно примитивният уред за пушене през вода и смес от растения достига до Египет по различни маршрути, като външният му вид многократно е променян. В Египет например колбата се е правела не от орех, а от куха тиква. Въпреки че името "нарцил" тук-там се използва все още, поради различните езици и различното произнасяне на звуковете, то постепенно се изменило до днешните "нархиле" или "наргиле".

Персите се запознават с наргилето

по-късно и също се влюбват в него. Те на свой ред също го променят и допълват. Колбата вече се прави от порцелан, сламката е заменена с мека търбичка от животински жили или змийска кожа, която е по-мека и по-практична, но най-важното - по-дълготрайна. Те наричат тази част на наргилето "marpic", което в превод от персийски означава "змийска опашка". По това време е открит тютюнът и персите започват да експериментират с него. Точно поради това те модернизират уреда. Измислят табличката, която се закрепя над колбата и на която се поставя тютюнът. Подносите се правят от бронз, което позволява наргилето да се използва по-дълго. Наричат го "ser", което означава глава.
Почти по същото време с наргилето се запознават и арабските племена и то навлиза трайно в битието им.
Тезата за персийкси произход на наргилето се поддържа най-категорично от изследователя Дю Туи. Интересувайки се от произхода на хашиша, той нееднократно отбелязва, че за пушене на хашиш персите използват водна тръбичка - т. нар. "dakka".

Африканската версия

Твърдения за африкански произход на наргилето правят учените А. Дънхил и Дж. Филипс. Дънхил разглежда водната тръбичка "dakka", използвана от племената, живеещи в южните части на Африка, като предшественик на наргилето. Хипотезите на втория учен пък се основават на изследвания от разкопки в Кения, Танзания и Замбия.

Има и

европейска версия

която се отстоява от историографите на тютюна. Те смятат, че съвременното наргиле има формата на американска водна лула, възприета от европейците от средиземноморския регион през XVI-XVII век. Редица археологически разкопки през ХХ век представят неоспорими доказателства за използването на водната лула за пушене на тютюн от поне 1600 години насам.
Сред най-недоказаните е

етиопската версия

Тя се основава на намерени в етиопска пещера глинени части от водна лула и пепел от хашиш, датиращи от XIV век.
Множеството спорни теории и взаимното им отричане, ако не друго, поне доказват, че не всичко, свързано с произхода на наргилето, е известно на науката. Със сигурност обаче се знае, че пушенето на наргиле е било масова практика, особено в източните страни, и че от тази привилегия са се ползвали единствено мъжете.
---
Каре - плаващо

По-вредно е от цигарата

Голямата популярност на наргилето напоследък сред младите хора в Европа породи интерес и у здравните специалисти. Те се опитват да анализират ефекта от пушенето на наргиле. Разбира се, съставките, използвани при пушенето, са различни и недобре стандартизирани, но въпреки това изследванията върху пушачите на наргиле (и на дима при пушене по този начин) отчитат висока концентрация на карбонмоноксид, никотин, катран и тежки метали. Тези концентрации са по-високи от концентрациите при пушене на цигари. Научните данни сочат още, че отрицателният ефект от пушенето на наргиле е същият като при тютюнопушенето - повишена злокачественост, намалена белодробна функция, ниско тегло на новороденото при бременни и т. н. Допълнителни опасности, които не са характерни при пушенето на цигари, са инфекциозните заболявания от споделянето на уреда, както и увеличената зависимост от алкохол и други психоактивни вещества при практикуващите наргиле. Здравните стратегии за контрол и ограничаване на тази нова за Европа мода включват задължителни епидемиологични и токсикологични изследвания, а също и приемане на закони, ограничаващи придобиването и употребата на наргиле. Опасността засега застрашава предимно млади хора.


info: http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=330§ionid=11&id=00010

Броеница (На турски Tespih)

Мисбаха, тасбих и субха на арабски език.

Наниз от 33 или 99 мъниста, с които мюсюлманите отброяват повтарящите се молитвени формули и имената на Аллах. В исляма броеницата е свързана с постигането на екзалтация(subha) при молитвата. Тази вещ в ислямския свят е един от най - типичните сувенири, а нанизите от полускъпоценни камъни (тюркоаз, кехлибар и др.)са израз на благополучие.

Броеницата е позната от 19-ти век. Вероятно е заимствана от същите извори, използвани от източнохристиянските монаси през 3-ти век. Носенето на броеница не е особено разпространено в България. За нас това е традиция, привнесена от гръцката ортодоксална(православна) култура, от ислямска Турция, както и от модерния в последно време будизъм. Броеницата е тясно свързана с практикуването на една или друга религия. Тя е проява на връзка между човека и свещенното, Бог. Помага ни да превърнем профанното ни всекидневие в частичка от по - съвършенни свят.

инфо: www.sites.google.com/site/turkofil/

Произходът на локума

Ранната история на локума - това авангардно произведение на турското сладкарско изкуство, добре познато в цяла Югоизточна Европа - е изгубена в мрака на ориенталското средновековие. Сведенията за неговото раждане са обгърнати в легенди. Най-популярната приписва заслугите за неговата поява на някакъв турски султан от преди пет века. Този владетел, подтикван от благородното желание да бъде мъж за всички жени от своя харем, един ден привикал дворцовите сладкари и им наредил да измислят нов сладкиш, който да допълни уникалната султанска колекция от сладкарски рецепти. Така на бял свят се явил рахат локумът, а триумфалното му присъствие в ориенталската диета би могло да означава, че и мъжката чест на султана е била спасена.
Според някои други сведения локумът украсил небосвода на турското сладкарство доста по-късно - по времето на султан Абдул Хамид I (1725-1789 г.). В учебниците по история името на този владетел обикновено се свързва с т.нар. "хронична криза", в която изпада Османската империя след няколко загубени войни с Русия и Австрия и която продължава чак до времето на Кемал Ататюрк.
През 1776 г., две години след като империята отстъпила Крим на Русия и година след като предала Буковина на Австрия, младият сладкарски чирак Бекир Ефенди напуснал родното си село в Анадола, за да опита късмета си в Цариград. Той отворил малко дюкянче в центъра на града и скоро след това направил бурна професионална кариера. Неговият рахат локум станал особено популярен сред столичните първенци, които го превърнали в предпочитан подарък и инструмент за ухажване.
Също като в приказките на Шехеразада славата на този сладкар бързо стигнала до двореца и султанът го поканил да стане началник на дворцовите сладкари. Явно Бекир Ефенди е бил специална личност, защото днес един негов портрет, рисуван от италианеца Амадео Прециози, краси залите на Лувъра в Париж. В началото на XIX век някакъв англичанин бил така запленен от турския локум, че внесъл известно количество в Лондон и започнал да го продава с името Turkish delight.

info: http://www.hrani.bg/articles/view/9/201

Хамамът – релакс от ориента

Хамамът или известен у нас като “турска баня” е вариант на парната баня и сауната, който играе важна роля в мюсюлманския свят и е съчетал в себе си традициите на Византийската и Римската баня. Той е силно свързан с ориенталската култура и нейните ритуали за красота, това е и основно място за срещи и общуване. Хамамът е обществена баня, разпространена из всички страни на Близкия Изток. Той е типична традиция, включваща различни процедури, които обикновено завършват с масажи с ароматни масла.
В България има запазени турски бани - хамам в Каварна, датиращ от началото на 15 век.
Посещаването на хамам е релаксиращо и незабравимо преживяване. Преди да се отиде на хамам е добре да се направят някои предварителни приготовления – например в марокански хамам традиционно се купува черен сапун със зехтин, правен по стара берберска рецепта или пък глина (хума), която се използва като ексфолиант. Задължително се носят и чехли, бански, кърпа, тривка, кофичка.Хамамът се състои от няколко помещения. Най-напред се влиза в топла стая, където тялото привиква към температурата на въздуха, за да се премине към горещата стая. Тук е мястото, където се прекарва дълго време върху топлите каменни пейки, мястото за релаксация и отпускане, но също и за раздумка и приказки. След това отново се връщате в топлата стая, където вече можете да се изкъпете със сапун и шампоан, поливайки се с кофичка, пълна с вода. Накрая идва ред за студената стая, където взимате душ, а след това, докато тялото привикне отново към нормалната температура на въздуха, може да поседите на пейките и да си починете.
Обикновено срещу символична сума, банята се разнообразява с традиционен сапунен масаж, извършван силно и енергично от теляци (масажисти), които не пропускат и частица от тялото. Той се прави с ексфолиираща ръкавица, позната като кесе или кеса. Днес и у нас все повече СПА хотели и студиа за красота предлагат модернизиран вариант на услугата „хамам”. Обикновено той представлява запарени помещения с приглушена светлина и затоплен под. В тях върху каменни пейки или хамам-легло, облицовани с мрамор или керамика, се радвате на сапунен масаж с пяна и с различни ароматни масла и помади. Най-често това са различни сапуни, шампоани и лосиони с характерните за тази процедура съставки като зехтин, глина или арганово масло.Независимо на какво ще се спрете – типична обществена „турска баня” или луксозна процедура в СПА хотелите - хамамът е полезен за здравето, тъй като подобрява кръвообращението и обмяната веществата, прави кожата красива, отпуска тялото и мислите, и ни отдалечава за часове от напрегнатото ежедневие.

Hera.bg
Анелия Качакова

ПРОИЗХОД НА ОРИЕНТАЛСКИЯ ТАНЦ

Въпросът за зараждането и точния произход на Ориенталския танц и до днес остава забулен в тайната на догадките. Причината е че до 1800 г. не съществуват никакви писмени сведения за него, макар че можем да видим в течени на историята танци, които напомнят или се приближават до него.
В миналото жените са били на голяма почит. Многобройни открития на статуи и стенни декорации, най-вече на женски фигури са намерени в различни святи места. Те свидетелстват за култа към Богинята-Майка е практикуван в целия Близък Изток в периода на неолита. На някои места той се е запазил до 2000 г. пр. н. е.

Вавилонската богиня Ищар е била прототип на Върховната богиня, символ на плодородието, любовта и на чувствеността.
Жриците са й оказвали чест, изпълнявайки свещени танци и магически ритуали. Идеата била чрез движенията на тялото си да постигнат мистично състояние и да влязат в дълбока връзка с ритъма на природата, а по този начин и в контакт с Богинята.
В Ориенталския танц много от движенията също имитират различни животни (змия, камила и др.), вълните на морето или формата на луната.
Други движения напомнят за раждането и за сексуалния акт. В танца за плодовитост (извършван в миналото от млади жени, танцуващи за Богинята-Майка, за да посрещнат болките и тайните на майчинството) можем да видим движенията на бедрата, таза и хълбоците, които характеризират Ориенталския танц или shimmy - особената вибрация на таза. Коремната област и почитта към нея, като към „извор на живота”, присъства като символ на поклонение и в други култури в неолитна Европа, Африка, Индия, Близкия и Средния Изток, и други кътчета на планетата.
По-късно, с утвърждаването на патриархалните култури и наложилото се вярване, че умрелите трябва да имат голямо и приятно пространство в гроба си, както и че техните роднини трябва да организират весели празници в тяхна памет, танците стават официални, често организирани от царя и от неговите представители, обикновено в чест на някои Богини.
Дори и практикуван на народно ниво, от обикновенните хора, Ориенталския танц e имал рафинирани и изтънчени варианти през Отоманския период (до IX век) и през X и XI век. След това обаче започва неговото бавно западане, което в следствие и на западните влияния, води до обеднели и изкривени танцови форми. Вероятно за това допринася и дезинтеграцията на провинциалните общности.

Робините на харема (giariya)
През Средновековието, извънредно красивите жени са били закупувани на пазара или отвличани като плячка по време на война. Робините били докарвани в палатите на могъщите богаташи, халифи, султани и богати търговци от различни страни, като Индия, Турция, Етиопия, Армения и т.н. Някои са вършели домакинска работа, а други се посвещавали на пеенето и танца.

Собственикът на харема ги поверявал нa експертни инструктори, които ги обучавали да пеят, да танцуват, да рецитират поезия, да свирят на музикални инструменти и дори да познават медицината, астрономията и други науки.
Робините-танцьорки са имали повече свобода. Те забавлявали гостите на двореца, танцувайки и пеейки. Понякога се изявявали по цели нощи на големите празници, организирани в палатите, наред с музиканти и поети.
Разказва се, че по време на танц, те често взимали сабите на пазителите и ги поставяли на главите си, танцувайки под звуците на “sagat”. В други случаи те танцували с ваза на главата (така са изобразени и в много картини на ориенталски художници).

По време на тези празненства, на останалите жени от двореца не е било позволено да присъстват. Те можели само да надничат скришом през малките отвори на дървените гравирани панели.
Когато робините приключвали със спектакъла за мъжете (често важни гости), отивали в зоната за жените на Харема (често разположена на горните етажи) и там продължавали да танцуват заедно, далеч от чуждите погледи.
Авторитетът на робините нараствал малко по малко, благодарение на техните интелектуални и професионални умения. Много от тях cа успявали да завладеят ума и чувствата на господарите си. За да прогресират в обществото, робините станали конкурентни и в изкуството и в науките.
Те изиграват решителна роля в поддържaнето и еволюцията на Ориенталския танц, прибавяйки към него характерни елементи oт собствените си различни култури.


От GHAWAZEE до днес.
Много се е писало за египетските танцьорки,благодарение на пътешественици и писатели от XIX век.
Пътеписите обаче често пъти разказват повече за жените, отколкото за танца. Основават се на индивидуалните преживявания и теории на писателите, според различните им представи, склонности, култури и мнения.
В действителност можем да различим две основни категории на египетски танцьорки:

- awalim (ед.ч. ”alma”) - известни на Запад под името “almée” - от френски произход - начетени и образовани жени. Те са могли да пишат поезия, да композират стихотворения и музика, да импровизират и да пеят. Танцували са, но само за женска публика. Често са свирели на различни инструменти и са били на изключителна пoчит заради тяхния MAWAL (сантиментална гласова импровизация).


- gawazee (ед.ч. “gaziyah” - буквално преведено “циганка”). Предполага се, че са принадлeжaли на Cabila (берберско или бедуинско племе от северна Африка и Арабия). Със съмнителен произход, те са говорели и един таен език, наречен sim. Били са ексцентрични жени, които боядисвали косите си с hennè (кънa), гримирали се и очертавали силно очите си с антимоний. Носели гривни, обици и малки златни халкички на носа, пръстени на ръцете и краката и гердани от перли на врата. Танцували по повод на празници и чествания, на улицата или пред кафенетата и живеели в обособени квартали, в покрайнините на града. Освен да танцуват и пеят, те се занимавали и с други дейности като татуиране, ясновидство чрез черупки и пясък, гледане на кафе и обрязване на деца. Често били цели семейства, в които мъжете свирели, а жените пеели и танцували.
Днес можем да видим танцьорките Gawazee само в изключителни случаи, на празненства в горната част на Египет (Upper Egypt), където най-накрая се установяват да живеят.
През 1871 г., става известна танцьорка, с името SHAWQ. Тя танцувала пред голяма група знаменити личности, по повод на тържественото откриване на Суецкия канал. Френският историк Charles Deday описва танцьрката като "подивяла, привличаща погледите и вниманието на публиката, пълна с възхищение към нейния танц. Тя танцува със забулено лице, което открива в един момент. Нейното стройно и гъвкаво тяло прибавя съблазнителност в изкуството й”.
По онова време, главната улица на Кайро, Muhammad Alì Street, била своеобразен артистичен център – там живеели по-голямата част от творците и там се изнасяли най-много спектакли.
Въвеждането на термина Belly dance се дължи на г-н Sol Bloom. Той е бил импресарио и е считан да е първият, който е популяризирал този танц в САЩ. Той е довел автентични танцьорки и музиканти от Средния Изток на Световния Панаир в Чикаго през 1893 г., по повод 400-ата годишнина от откриването на Америка. Bсъщност той не е бил първият, който е довел танца до тези земи, но по-ранното му представяне не е завладяло американската публика по начина, по който го постига той. Някои биха казали, че измислянето на термина belly dance от Bloom, е било направено, за да популяризира своето шоу на Панаира. Той умишлено е наблегнал на сексуалното и изкусителното, за да предизвика възмущение у викторианското общество и пикантни вестникарски заглавия (по онова време благоприличното общество не е използвало думата belly /корем/, както и много други думи, които използваме днес). Всъщност г-н Bloom не си е измислил термина, а просто го е превел от френски „Danse du Ventre”. Оказва се, че французите са използвали това название за Ориенталския танц от покоряването на Египет от Наполеон през XVIII век. (Hяма запазена точна документация от коя дата французите са започнали да използват термина, нито точно кой оригинален етнически танц са имали пред вид, като са го употребявали – Ghawazee, Аwalim, Ouled Nail или друг). За жалост г-н Bloom не е жив днес, за да ни каже истинските си мотиви да използва едно название, което до голяма степен го омаловажава. Съдейки от неговите записки, той дълбоко е уважавал средноизточните изпълнители и тяхното красиво традиционно изкуство и по-скоро е искал да провокира обществото с този термин, отколкото да е имал злостно отношение към танца. При всички случаи обаче, със сигурност е успял да привлече внимание върху танца и съвсем скоро той става много популярен.
Според една друга версия, Ориенталският танц е бил представен като танц "балaди” ("beledy", от арабски: "роден танц", "народен танц", "от моята родина") и от там, по сходство на звучене, идва и името belly dance.
Произходът е спорен.
Танцът на Fatima (“Little Egypt” - така се e представила най-известната танцьорка на панаира, която след това става легенда) под съпровода на група музиканти, предизвикал голямо удивление. След големия успех на Световния Панаир в Чикаго и големия интерес, проявен от американската публика към средноизточните танцьори, танцът се превърнал в популярно забавление. За жалост, много от новоизлюпените танцьори на Запад, знаели твърде малко за автентичния танц и го имитирали - всеки според възможностите си - във филми, нa малки и големи сцени, преувеличавайки движенията на таза, наречени hoochie kookie и въвеждайки различни дрънкулки и промени в костюмите (затова и костюмът "belly dance" се оказва измислица и фантазия на Запада).

Самата Little Egypt често е ротестирала заради начина на използване на името й в спектакли, за които твърдяли че са вдъхновени от нейния танц, но в действителност са били по-скоро еротични танци без изкуство, привличaщи най-вече мъжка публика.
Различните танцьори използвали различни термини, за да опишат танца, но интригуващото Belly dance така и си останало най-разпространеното название за този танц, познато в Съединените Щати.

През XX век, предприемачи от всички сфери осъзнават, че „сексът се продава”. В холивудски филми, в нощни клубове и други прояви на Запад, екзотично „танцуващи момичета” се превръщат в често срещана атракция. Ефектът от такива изпълнения обаче измества фокуса от оригиналния танц-изкуство, просто към начин за приятна възбуда. Въпреки огромните танцови възможности на автентичния ориенталски танц, започнал да се изгражда един стандартизиран имидж: танцьорка с оголен корем, облечена в полупрозрачнa полa, която изпълнява змиевидни, изкусителни движения. Именно този ИМИДЖ, а не терминологията, е истинският източник на неудобство, засягащ това изкуство.
Без значение как нарича себе си танцьорката, тя винаги е облечена в костюм, който наистина разкрива нейната коремна област и извършва характерните змиевидни, еластични движения, типични за древното изкуство, призовавайки да бъде освободена от пропагандата, която е работела против жената през всички векове и да се движи свободно под акомпанимента на музиката.
Състоянието на танца е било такова, че дори египтяните не са разпознавали в никакъв случай своята традиция и култура, а го смятали за нещо неподходящо и пошло.
Междувременно артистичният живот на Muhammad Alì Street, където са били разположени мнозинството заведения, където са живеели и се изявявали танцьорките, също е в упадък.
Ситуацията се подобрява след Втората световна война, когато с появяването на театри; обществени концерти и с разпространението на киното, за тях се оформят "по-почетни" места, където да се изявяват. През 1930 г., с отварянето на заведението “Casino Badia” на Badia Mansabny (балерина от сирийски произход), се утвърждават един нов вид танцьорки, различни от awalim и gawazee. Casino Badia е първото заведение в европейски стил в Кайро, където се редуват да танцуват стотици балерини, много от които по-късно стават известни, като Taheyya Carioca и Samia Gamal.
От 60-те години насам, изкуството на танца започва да става все по-професионално. Създават се танцувални школи, финансирани от правителството на Египет, което поема издръжките на онези традиции, които подчертано принадлежaт на египетската народност. Най-добрите професионални танцьорки се изявяват в 5-звездните египетски хотели. Някои от тях, като Dina, Fifi Abdo, Lucy, работят в театъра и в киното. Чрез техните представления се връщаме назад във времето, далеч от педразсъдъци и вулгарност.

info: http://www.evelinapapazova.com/pagebg.php?P=3